Хлебарките

Седма глава

„Уанг Ли, мениджър“ — пишеше на визитката, която човекът зад рецепцията подаде на Хари с очевидното намерение да му намекне да се върне в друг ден. Очите на кокалестия мъж в риза на цветя бяха силно подпухнали по краищата и в момента той явно нямаше желание да се занимава с Хари. Разлистваше купчина документи и изсумтя, когато вдигна глава и видя, че посетителят не си е тръгнал.

— Вие сте зает човек, виждам — подхвана Хари, — затова ви предлагам да не се бавим. Най-важното е да се разбираме. Аз съм чужденец, а вие тайландец, но…

— Не съм тайландец, а китаец — изсумтя мъжът.

— Значи и вие сте чужденец в страната. Та идеята ми беше…

Иззад рецепцията се чуха няколко звука, най-вероятно ехиден смях. Собственикът на мотела беше отворил уста и извадил на показ оредели зъби, нашарени с кафяви петна.

— Не съм чужденец. Китаец съм. Благодарение на нас Тайланд функционира. Без китайците няма бизнес.

— Супер. Щом сте бизнесмен, ще ви отправя бизнес предложение. И така, вие въртите публичен дом. Прелиствайте си колкото щете книжата, но фактите са си факти.

— Тук няма проститутки — поклати глава китаецът. — Това е мотел. Давам стаи под наем.

— Успокойте се, интересува ме само убийството. Не е моя работа да закопчавам сводници. Освен, разбира се, ако не реша да си създам допълнително работа. Затова — както казах — ви отправям бизнес предложение. В Тайланд никой не ви закача просто защото бъка от такива като вас. Сигнал, че се занимавате със сводничество, също не би бил достатъчен да ви арестуват. Бутвате на когото трябва едно рушветче в кафяв плик и си осигурявате спокойствие. Затова не се боите много-много от нас.

Собственикът отново поклати глава.

— Не давам подкупи. Това е незаконно.

Хари се усмихна.

— При последната ми справка по темата Тайланд заемаше трето място в световната класация за най-корумпираните държави. Не ме правете на глупак, ако обичате.

Хари внимаваше да не повишава глас. Заплахите въздействат най-силно, когато са отправени с равен тон.

— Вашият — а и моят — проблем е, че мъртвецът, открит в една от тукашните стаи, е дипломат от моята страна. Ако докладвам, че е починал в бардак, изведнъж случаят ще добие политически характер и вашите дружки в полицията няма да могат да ви помогнат. Властите ще се почувстват принудени да затворят това място и да ви хвърлят в затвора. В знак на добра воля и за да покажат, че в тази страна цари върховенство на закона, нали?

По безизразното азиатско лице не беше възможно да прецени дали е улучил невралгична точка.

— От друга страна, може да реша да докладвам, че мотелът е просто случайно избран терен за срещата, уредена от проститутката без ничие посредничество.

Китаецът гледаше Хари. Премига, стискайки и двете си очи, сякаш нещо ги бе напрашило. После се обърна, отмести настрани едно килимче, закриващо врата, и даде знак на Хари да го последва в малка стая с маса и два стола. Китаецът го подкани с жест да седне. Постави пред него чаша и му наля чай от кана. От натрапчивия аромат на мента очите на Хари го засмъдяха.

— Докато трупът е тук, момичетата не искат да работят. Кога ще го махнете?

„Бизнесмените са си бизнесмени навсякъде по света“ — помисли си Хуле и запали цигара.

— Зависи колко бързо ще си изясним какво се е случило.

— Мъжът пристигна към девет вечерта и поиска стая. Прегледа менюто и избра Дим. Първо щял да си почине, а после — да се обади и да я повика. Предупредих го, че ще трябва да си плати за целия престой пълната почасова тарифа. Той не възрази и му дадох ключа.

— Какво представлява това меню?

Китаецът му връчи брошура, която наистина приличаше на меню. Хари я прелисти. Вътре имаше снимки на млади тайландки в престилки на медицински сестри, други — с мрежести чорапи, плътно прилепнали лачени корсети и камшици; в училищни униформи и с плитки и дори в полицейски униформи. Под снимките, под надслов „важна информация“ се упоменаваха възрастта, цената и „професията“ на съответното момиче. На Хари му направи впечатление, че всички предложения в „менюто“ са между осемнайсет и двайсет и две годишни. Цените се движеха между хиляда и три хиляди бата и почти всички момичета — ако се вярваше на ценоразписа — бяха преминали езиково обучение и курс за медицински сестри.

— Сам ли беше? — попита Хари.

— Да.

— И в колата не се возеше никой друг?

Уанг потвърди.

— Откъде сте толкова сигурен? Мерцедесът има тонирани стъкла, а и вие сте стояли на рецепцията?

— Обикновено излизам да проверя. Случва се някой да доведе и приятел. Ако са двама, плащат за двойна стая.

— Ясно. Двойна стая и двойна цена?

— Не, цената си остава същата. — Уанг отново оголи оределите си зъби. — Делят си я наполовина. Така им излиза по-евтино.

— После какво стана?

— Не знам. Мъжът откара колата до номер 120, където лежи тялото в момента. Стаята се намира в дъното и в тъмното не се вижда от рецепцията. Обадих се на Дим, тя дойде и седна да чака. Клиентът се забави много и накрая тя влезе при него.

— Как беше облечена Дим? Като кондукторка в трамвай ли?

— Не, не. — Уанг отгърна на последната страница от менюто и гордо показа снимката на млада тайландка в къса пола със сребристи пайети, бели кънки и широка усмивка. Беше застанала с единия глезен зад другия, леко присвила колене и разперила ръце встрани, все едно току-що е изнесла блестяща волна програма. По мургавото ѝ лице бяха изрисувани едри червени лунички.

— А това трябва да е… — подхвана изумен Хари и прочете името под снимката.

— Именно! Тоня Хардинг — онази, дето плати, за да намушкат съотборничката ѝ, красавицата. Ако искате, Дим ще се преобрази и в нея…

— Не, благодаря.

— Особено сред американците това е много популярно. Дори плаче при желание на клиента. — Уанг плъзна красноречиво двата си показалеца надолу по бузите си.

— Значи проститутката го намира в стаята, прободен с нож. После?

— Дим дотърча при мен и започна да крещи обезумяла.

— С кънките ли?

Уанг изгледа укоризнено Хари.

— Кънките се слагат, след като се събуят бикините.

Хари си даде сметка колко далновидност има в тази стратегия и му махна с ръка да продължава нататък.

— Няма друго, полицай. Върнахме се заедно в стаята да проверим дали наистина е мъртъв, после заключих и извикахме полиция.

— Според показанията на Дим вратата е била отворена. Пред вас спомена ли дали е била открехната, или само отключена?

— Вратата е била затворена, но не заключена — сви рамене Уанг. — Важно ли е?

— Никога не се знае. През онази вечер да сте забелязали някой да се навърта около стаята?

— Не.

— Къде държите дневника с имената на гостите? — попита Хари. Умората започна да го оборва.

— Нямам такъв — вдигна сепнато глава китаецът.

Хари го изгледа безмълвно.

— Нямам такъв — повтори Уанг. — За какво ми е? Никой не би посещавал мотела, ако го карам да се вписва с пълното си име и адрес.

— Не съм глупак, Уанг. Дори да не ги карате да се регистрират, при всички случаи водите таен дневник — своеобразна гаранция. Тук сигурно се отбиват важни клечки и ако един ден загазите, този дневник би ви послужил да отървете кожата, прав ли съм?

Собственикът премига като жаба.

— Стига сте ритали срещу ръжена, Уанг. Който не е замесен в убийството, няма от какво да се бои. Особено що се отнася до публични личности. Честна дума. Дневника, ако обичате.

Оказа се тефтерче. Хари прегледа надве-натри страниците, нагъсто изписани с непонятни йероглифи.

— Някой от колегите ще го преснеме — предупреди той.

Тримата полицаи го чакаха до мерцедеса. Фаровете бяха включени, а пред тях, върху паважа, лежеше куфарът с вдигнат капак.

— Открихте ли нещо?

— Посланикът май е имал нестандартни сексуални предпочитания.

— Разбрах. Тоня Хардинг! Това ако не е извратено!

Хари се сепна пред куфара. Под жълтата светлина от фаровете черно-белият кадър лъсна във всички подробности. Изведнъж го втресе. Хари, естествено, познаваше това явление, беше чел доклади и разговарял по темата с колеги от „Пороци“, но за пръв път в живота си видя със собствените си очи сексуален акт между педофил и дете.