Хлебарките

Четвърта глава

От внезапно връхлетелия го на улицата студ Хари чак се задъха. Вдигна поглед към порозовялото небе над сградите и отвори уста, за да проветри вкуса на кисела слюнка и „Колгейт“.

На площад „Холберг“ успя в последния момент да се метне на трамвая, поел с дрънчене по улица „Велхавен“. Намери свободна седалка и разтвори вестник „Афтенпостен“. Поредният норвежец педофил. През последните месеци бяха нашумели три случая на норвежци, заловени с малолетни в Тайланд.

В обширната статия на видно място във вестника журналист напомняше на министър-председателя предизборното му обещание да повиши разкриваемостта на сексуалните престъпления, дело на норвежки граждани — както в страната, така и извън пределите ѝ. Авторът питаше кога евентуално ще проличат някакви резултати.

В коментар по темата премиерският съветник Бьорн Аскилсен уверяваше, че в момента текат преговори за спогодба с Тайланд за разследване на норвежките педофили на местна почва и че щом споразумението влезе в сила, резултатите ще бъдат налице.

„Няма време за губене! — заключаваше журналистът от «Афтенпостен». — Хората очакват конкретни мерки. Ако това безобразие продължава, ще бъде много лош атестат за премиер с претенции, че изповядва християнски ценности.“

— Влез!

Хари отвори вратата. Пред него зина устата на прозяващия се Бярне Мьолер. Мьолер се протегна на стола и дългите му крака се подадоха изпод бюрото.

— Я виж ти. Очаквах те още вчера, Хари.

— Предадоха ми, че си ме търсил, но аз не ходя на работа в нетрезво състояние. Своеобразен принцип, който съм си изградил — поясни той, влагайки солидна доза ирония.

— Полицаят е полицай двайсет и четири часа в денонощието, Хари — трезвен или пиян. Наложи се да моля Валер да не те докладва писмено. Разбираш ли какво значи това?

Хари сви рамене, за да покаже нежеланието си да коментира.

— Добре, стига толкова приказки по случая. Имам задача за теб. Според мен не я заслужаваш, но въпреки това ще ти я поверя.

— Ще се зарадваш ли, ако ти откажа? — попита Хари.

— Я не ми се прави на Филип Марлоу. Не ти отива — скастри го Мьолер.

Хари се усмихна под мустак — знаеше с какви симпатии се ползва пред началника.

— Още дори не съм ти обяснил в какво се състои задачата.

— Щом пращаш кола да ме вземе, и то през свободното ми време, вече съм се досетил, че не става дума за регулиране на уличното движение.

— Тогава защо не ми позволиш да довърша?

Хари се изсмя сухо и късо и се наведе напред.

— Ще си говорим ли откровено, шефе? Защото нещо ме стяга под лъжичката.

„Да не е черният дроб?“ — едва се стърпя да не го подкачи Мьолер, но само кимна.

— В момента не ставам за важни мисии, шефе. Вече и сам си забелязал, предполагам, как вървят нещата в последно време; по-точно как не вървят. Едва кретат. Върша си работата, действам на автопилот, опитвам се да не се пречкам на другите и засичам колко време изкарвам трезвен. На твое място щях да възложа въпросната задача на друг колега.

Мьолер въздъхна, сгъна краката си в коленете, прибра ги с мъка към себе си и се изправи.

— Искаш ли да си говорим откровено, Хари? Ако зависеше от мен, щях да ангажирам друг. Но те настояват за теб. Затова ще ми направиш голяма услуга, ако…

Хари вдигна бдителен поглед. През последната година Бярне Мьолер го бе измъкнал от множество гафове и Хари знаеше, че е въпрос на време да настъпи моментът, когато ще трябва да му се реваншира.

— Чакай малко. Кои хора настояват за мен?

— Високопоставени клечки. Няма да им мигне окото да ми разгонят фамилията, ако не им играя по свирката.

— А аз какво ще получа, ако се съглася да се жертвам?

Мьолер смръщи вежди, но дори свъсено, младежкото му лице не изглеждаше никак мрачно.

— Какво ще получиш ли? Заплатата си, как какво! Какво щял да получи, виж го ти него!

— Нека проверим дали съм схванал правилно, шефе. Хората, за които говориш, мислят, че онзи Хуле, дето миналата година разплете убийството в Сидни, ще да е голяма работа, а от теб искат да ме убедиш да поема техния случай. Греша ли?

— Хари, мери си приказките.

— Не греша. И вчера не сбърках, когато видях мутрата на Валер. Затова премислих и ето какво ще ти предложа. Аз съм добро момче, ще поема случая и след като го приключа, ще ми зачислиш двама следователи на пълен работен ден за два месеца и ще ми осигуриш пълен достъп до всички електронни регистри.

— Какви ги дрънкаш? С каква цел?

— Знаеш отлично.

— Ако пак ми извиваш ръцете за изнасилвача на сестра ти, ще се наложи да ти откажа, Хари. Съжалявам. Нали си спомняш, че прекратиха делото.

— Спомням си, шефе. Спомням си какво пишеше в мотивировката: сестра ми страдала от синдрома на Даун и не било изключено да си е измислила престъплението, за да си намери оправдание как е забременяла при случаен секс. И без да ми припомняш, помня всичко в подробности.

— Нямаше никакви веществени…

— Възнамерявала е да го скрие. За бога, докато бях в апартамента ѝ в Согн, съвсем случайно в коша за пране в банята забелязах неин сутиен, подгизнал от кръв. Едва я накарах да ми покаже гърдите си. Беше ѝ порязал зърното. Кървяла е повече от седмица. Сьос си мисли, че всички са като нея, и когато някакъв костюмар я почерпил с обяд и я поканил да гледат филм в хотелската му стая, тя останала очарована от добрината му. Дори да помнеше номера на стаята, разбрах твърде късно: стаята вече е била чистена и мита поне двайсет пъти, а чаршафите — многократно подменени. В такива случаи не се откриват почти никакви веществени следи.

— Никоя от камериерките не помни да е сменяла окървавени чаршафи…

— Работил съм в хотел, Мьолер. Няма да повярваш колко окървавени чаршафа минават през ръцете на персонала в рамките на две-три седмици. Оставаш с впечатлението, че хората кървят под път и над път.

Мьолер поклати енергично глава.

— Съжалявам, Хари. Дадох ти възможност да докажеш тезата си.

— Не беше достатъчно, шефе. Не беше достатъчно.

— На теб и десет години няма да ти стигнат. Но все някъде човек трябва да тегли чертата. С наличните ресурси…

— Развържи ми ръцете. Искам само един месец.

Мьолер вдигна неочаквано глава и примижа с едното си око. Хари разбра, че е разкрит.

— Шмекер такъв! През цялото време си искал да поемеш задачата, нали? Но първо гледаше да ми измъкнеш нещо в замяна, а?

Хари издаде напред долната си устна и поклати глава. Мьолер се загледа през прозореца. После въздъхна.

— Добре, Хари. Ще видя какво мога да издействам. Но оплескаш ли нещата, ще се наложи да взема решение, което — знам — немалко колеги от управлението смятат за доста закъсняло. Досещаш се какво намеквам, нали?

— Ще ме изриташ като мръсно псе, разбрах. Какво се иска от мен?

— Дано летният ти костюм е минал наскоро през химическо и дано помниш къде държиш международния си паспорт. Защото самолетът ти излита след дванайсет часа и заминаваш надалече.

— Колкото по-далече, толкова по-добре, шефе.

Хари седеше на един стол до вратата в тесния апартамент, отпуснат по социални показатели. Сестра му, сгушена до прозореца, гледаше снежните парцали под светлия конус от улична лампа. Подсмръкна няколко пъти. Понеже се бе обърнала с гръб към него, Хари не можеше да прецени дали е от наскоро лепнатата настинка, или от мъка заради предстоящото сбогуване. Сьос живееше тук от две години и се справяше прилично. Веднага след изнасилването и аборта Хари си взе малко дрехи и несесер с тоалетни принадлежности и се нанесе при нея, но само няколко дни по-късно тя го помоли да си върви. Била голямо момиче.

— Ще се прибера съвсем скоро, Сьос.

— Кога?

Намираше се толкова близо до прозореца, че от дъха ѝ при всяка нейна дума по стъклото разцъфваше роза от влага.

Хари се приближи зад нея и сложи ръка на гърба ѝ. Лекото потреперване предвещаваше скорошен плач.

— Като хвана лошите, веднага се прибирам.

— Да не преследваш…

— Не, не преследвам него. Него ще го заловя по-нататък. Днес чу ли се с татко?

Тя поклати глава. Хари въздъхна.

— Щом той не ти звъни, потърси го ти. Ще го направиш ли заради мен, Сьос?

— Той, татко, все мълчи — прошепна Сьос.

— Мъчно му е, че мама си отиде.

— Но оттогава минаха години.

— Затова е време да го накараме да проговори, Сьос. Няма да стане без твоя помощ. Ще му се обадиш ли?

Тя се обърна безмълвно, сключи ръце на тила му и зарови глава в ямката на ключицата му.

Хари я погали по косата и усети влага по яката на ризата си.

Хари си стегна куфара и се обади на Ауне да му съобщи за командировката си в Банкок. Ауне не каза нищо по въпроса, пък и Хари не беше съвсем наясно защо го бе потърсил. Навярно защото е приятно да се чуеш с човек, за когото се предполага, че ще забележи отсъствието ти. Липсата му би усетил евентуално и персоналът в „Скрьодер“, но на тях Хари не изпитваше желание да се обажда.

— Непременно си вземи ампулите витамин „Б“, които ти изписах — поръча Ауне.

— Защо?

— Ако ти се прииска да го раздаваш трезвен, ще те улеснят. Смяната на обстановката понякога е добър повод за промяна, Хари.

— Ще си помисля.

— Само с мислене няма да стане.

— А където мисленето е безсилно, на помощ идва боцкането, а?

Ауне изръмжа — така звучеше неговият смях.

— С това чувство за хумор да беше станал комик, Хари.

— Още не е късно.

Момче от приюта по-нагоре по улицата се беше облегнало на близката стена и потреперваше зиморничаво в тясното си дънково яке, докато пафкаше угарка от цигара. Хари качи куфара си в багажника на едно такси.

— Малко по широкия свят, а? — попита шофьорът.

— Кажи-речи.

— Някъде на юг?

— Към Банкок.

— Сам ли?

— Да.

— Значи, работата е ясна… — вдигна одобрително палец той и смигна заговорнически на Хари.

Хари взе билета от служителката зад гишето за регистрация на пътници и багажи и се обърна.

— Хари Хуле? — мъж с метални рамки на очилата го гледаше с печална усмивка.

— А вие сте?

— Дагфин Турхюс от Външно министерство. Искаме само да ви пожелаем попътен вятър. И да се уверим, че сте схванали… деликатното естество на задачата. Все пак всичко стана много набързо.

— Благодаря за загрижеността. С две думи, от мен се иска да открия убиец, без да вдигам пушилка. Мьолер ме инструктира.

— Добре. Дискретността е изключително важна. Не се доверявайте на никого, дори на хора, които се представят за служители на Външното министерство. Току-виж се оказали… например журналисти от „Дагбладе“.

Турхюс разтвори устни за смях, но без да се засмее, и Хари схвана, че той ни най-малко не се шегува.

— Журналистите от „Дагбладе“ не носят игла с емблемата на Външното министерство на реверите си, господин Турхюс. Нито шлифер през януари. Между другото, от връчените ми документи разбрах, че с вас ще поддържам връзка в министерството.

Турхюс кимна, но по-скоро самовглъбено. Издаде брадичка напред и понижи глас с половин тон:

— Самолетът ви ще излети съвсем скоро. Няма да ви задържам повече. Само изслушайте малкото, което имам да ви кажа.

Турхюс извади ръце от шлифера и ги скръсти пред гърдите си.

— На колко години сте, Хуле? На трийсет и три? На трийсет и четири? Все още шансовете да изградите кариера са на ваша страна. Поразпитах по-подробно за вас. Притежавате качества. Явно по високите етажи на системата имате привърженици. И покровители. Ако нещата вървят гладко, ще запазите инерцията си. Но и една стъпка накриво е достатъчна да се пльоснете по задник върху пистата и да повлечете и партньорите си. И изведнъж довчерашните ви приятелчета ще офейкат яко дим. Старайте се да се задържите прав, Хуле. За доброто на всички ни. Приятелски съвет от стар кънкьор.

Той се усмихна с устни, докато очите му оглеждаха изпитателно Хари.

— Да ви призная, Хуле, при всяко идване на летище „Форнебу“ ме наляга униние. Усещане за затихващи функции и приближаващ край5.

— Нима? — Хари се чудеше дали ще му стигне времето да обърне една бира в бара, преди да затворят изхода към самолета. — Понякога краят ознаменува и нещо положително. Например предстоящо обновление.

— Да се надяваме, че сте прав — съгласи се Турхюс. — Дано е както казвате.