Хлебарките

Трийсет и девета глава

Льокен подаде бинокъла за нощно виждане на Хари.

— Чисто е — увери го той. — Знам как протича дежурството им. Сега охранителят ще седне в будката в подножието на полегатата алея до портата и ще направи следващия обход чак след двайсет минути.

Намираха се в таванското помещение на сграда на стотина метра от имението на Клипра. Прозорецът беше закован с дъски, но между две от тях зееше процеп точно колкото за обектив на бинокъл. Или на фотоапарат. Между таванското и внушителната къща от тиково дърво, украсена с драконови глави, се виждаха редица ниски бараки, улица и висока бяла стена с бодлива тел на върха.

— Единственият проблем е, че в този град хората са навсякъде. Непрекъснато. Следователно трябва да заобиколим и да се покатерим по стената зад ей онази барака.

Той я посочи и Хари погледна през бинокъла.

Льокен го посъветва да се облече с плътно прилепнали, тъмни, дискретни дрехи. Хари се спря на черни дънки и старата черна тениска с надпис „Джой Дивижън“. Докато я навличаше, се сети за Кристин: за времето на цялото им познанство беше успял да я запали единствено по „Джой Дивижън“. Така донякъде ѝ се бе реванширал, задето цигарите ѝ бяха опротивели.

— Да действаме — подкани го Льокен.

Навън в неподвижния въздух прахът се носеше свободно над посипаната с чакъл улица. Тумба момчетии играеха в кръг такроу — подаваха си с крак малка гумена топка. Улисани в играта, изобщо не обърнаха внимание на двамата облечени в черно фаранги. Те прекосиха улицата по диагонал, провряха се между бараките и незабелязано се добраха до стената. Мъгливото вечерно небе отразяваше мръсножълта светлина от милиони малки и големи светлинни източници — именно по тази причина във вечери като тази в Банкок никога не се смрачаваше напълно. Льокен извади тясна и тънка гумена постелка, навита на руло, метна малката си раница през стената, разви постелката и я прехвърли над бодливата тел.

— Първо ти. — Преплете пръстите на двете си ръце в нещо като стреме, което Хари да използва за отскок.

— А ти?

— Мен не ме мисли. Давай.

Повдигна го достатъчно, та Хари да се хване за един кол на върха. Хари преметна единия си крак над постелката и чу как шиповете разкъсват гумата под чатала му, докато прехвърли и другия. Опита се да не мисли за онова момче, което се спуснало по пилона на знамето на панаира в Румсдален, без да се сети, че въжето се захваща към пилона с кука. По думите на дядо му писъците на скопения нещастник се чували чак отвъд фиорда.

Льокен също се прехвърли успешно през стената.

— Леле, ама си бърз! — прошепна Хари.

— Пенсионерската тренировка за днес е отметната.

Пенсионерът хукна начело. Двамата притичаха сгърбени през моравата, покрай стената на къщата и спряха на ъгъла. Льокен извади бинокъла, за да провери дали охранителят гледа в друга посока.

— Сега!

Хари хукна, опитвайки да си внуши, че е невидим. До гаража нямаше кой знае какво разстояние, но беше осветено, а и нищо не ограничаваше видимостта от охранителната будка. Льокен го следваше плътно по петите.

Според мнението на Хари начините да проникнеш с взлом в чужда къща се броят на пръсти, но Льокен бе настоял да обсъдят предварително всичко до най-дребната подробност. Подчерта колко важно е да притичат заедно през последния, най-критичен участък, а Хари постави въпроса не е ли по-далновидно, докато единият се придвижва, другият да му пази гърба.

— И какъв е смисълът? — раздразнено попита Льокен. — Ако ни разкрият, ще разберем. Придвижваме ли се поединично, опасността да ни хванат в крачка е двойно по-голяма. Кажи ми, на нищо ли не ви учат днес в полицията?

Хари нямаше никакви възражения относно останалата част от плана.

В гаража се бе разположил царствено бял линкълн „Континентал“. Странична врата действително водеше към къщата. Льокен очакваше тази брава да се окаже по-лесна за разбиване от бравата на входната врата, а дори и да им се опънеше, охраната вече нямаше как да ги види.

Извади шперц и се залови за работа.

— Засичаш ли? — прошепна той.

Хари кимна. Според графика до следващия обход на охраната оставаха шестнайсет минути.

След дванайсет минути Хари започна да усеща сърбеж по цялото тяло.

След тринайсет му се прииска Сунторн случайно да намине покрай дома на Льокен, за да се възползват от взломаджийските му умения.

След четиринайсет проумя, че се налага да прекратят операцията.

— Да се махаме — прошепна той.

— Само още малко — помоли Льокен, надвесен над ключалката.

— Нямаме време.

— Дай ми още няколко секунди.

— Тръгвай! — процеди през зъби Хари.

Льокен не отговори. Хари вдиша и сложи ръка на рамото му. Льокен се обърна към него, погледите им се срещнаха. Златният зъб проблесна.

— Готово — прошепна той.

Вратата се отвори безшумно. Промъкнаха се вътре и я затвориха съвсем тихо. В същия миг чуха стъпки в гаража. През прозореца премина лъч от фенер и изведнъж някой здравата раздруса дръжката на вратата. Двамата стояха с гръб към стената. Хари затаи дъх, докато усещаше как сърцето му изтласква кръвта на талази по цялото му тяло. Стъпките се отдалечиха.

— Нали уж каза двайсет минути! — Хари се затрудняваше да не повишава глас.

— Е, плюс-минус две-три минути — сви рамене Льокен.

Хари броеше, докато дишаше с отворена уста. Включиха фенерите си и тъкмо да тръгнат към вътрешността на жилището, нещо изхруска под обувките на Хари.

— Това пък какво е? — той освети пода.

Върху тъмния паркет се белееха няколко бучици.

Льокен насочи фенера си към варосаната стена.

— Охо! Клипра е излъгал. А уж къщата му била построена изцяло от тиково дърво. Не, сега вече напълно изгубих уважение към него — саркастично заяви той. — Темпо, Хари, времето тече!

Претърсиха къщата експедитивно и методично съгласно предварителния инструктаж на Льокен. Хари се съсредоточи да спазва точно указанията му: да запомня къде са стояли предметите, преди да ги отмести; да не оставя отпечатъци от пръсти върху белите врати; да проверява дали Клипра не е залепил с лентички тиксо вратите на шкафовете и гардеробите, за да издадат евентуални неканени гости — и чак тогава да ги отваря. След близо три часа седнаха до кухненската маса. Льокен беше открил няколко списания с детски порноснимки и револвер, с който, съдейки по външния му вид, не беше стреляно от няколко години. Засне находките.

— Нашият човек се е омел панически — заключи той. — В спалнята има два празни куфара, несесерът с тоалетни принадлежности си стои в банята, а гардеробите са пълни.

— Може да е имал и трети куфар — подхвърли Хари.

Льокен го изгледа със смесица от отвращение и снизхождение. „Горе-долу с такъв поглед би стрелнал изпълнителен, но не особено умен новобранец“, помисли си Хари.

— Никой мъж няма два тоалетни несесера, Хуле.

„Пълен новобранец“, мина пак през ума на Хари.

— Остава още една стая — продължи Льокен. — Кабинетът на втория етаж е заключен, а бравата е някаква немска пущина, която не може да се отвори с шперц. — Льокен извади лост „кози крак“ от раницата си. — Все се надявах това да не ни дотрябва. Ще оставим огромна дупка във вратата.

— Голяма работа — успокои го Хари. — И бездруго обърках на кой рафт си беше сложил пантофите.

Льокен се засмя.

С лоста изкъртиха не пантите, а ключалката. Хари закъсня с реакцията си и тежката врата рухна с трясък в стаята. Постояха мълчаливо няколко секунди в очакване охраната да се развика.

— Дали са чули? — чудеше се Хари.

— Съмнявам се. В този град на глава от населението се падат толкова много децибели, че никой няма да обърне внимание на поредния трясък.

Светлите конуси от фенерите им пробягаха по стените като жълти хлебарки.

На стената над бюрото висеше червено-бялото знаме на „Манчестър Юнайтед“ над рамкиран плакат със снимка на отбора. Отдолу висеше градски герб пак в същите цветове с платноходка, изсечена от дърво.

Лъчът спря върху фотография на мъж с широко усмихната уста, солидна двойна брадичка и леко изпъкнали очи, които искряха закачливо. Уве Клипра приличаше на веселяк. Имаше руси къдрици, на снимката развети от вятъра. Вероятно го бяха заснели на лодка.

— На външен вид не се вписва в традиционната представа за педофил — отбеляза Хари.

— Педофилите рядко се припокриват с типажа в хорските представи.

Хари погледна към него, но фенерът го заслепи.

— Това пък какво е?

Той се обърна. Льокен осветяваше сива метална кутия в ъгъла.

— Ще ти кажа — отвърна Хари, доволен, че най-сетне му се удава възможност и той да допринесе с нещо. — Това е магнетофон за половин милион крони. Видях съвсем същия модел в кабинета на Бреке. Записва телефонни разговори, а съдържанието на записа и времевият код не могат да бъдат манипулирани и затова ги използват при евентуален съдебен спор. Това е супер, когато хората уговарят сделки за милиони устно, по телефона.

— Супер е, когато разговаряш с хора в един от най-корумпираните браншове в една от най-корумпираните държави.

Хари прехвърли набързо документите върху бюрото. Пред погледа му попаднаха писма с логотипи на японски и американски компании, споразумения, договори, проектоспоразумения и техните коригирани версии. В голяма част от тези документи се споменаваше името BERTS. Забеляза книжка, скрепена с телбод. На корицата стоеше името „Баркли Тайланд“. Съдържанието представляваше анализ на компания, наречена „Пуридел“. Продължи да разглежда с помощта на фенера. Ръката му замръзна, когато лъчът улови нещо на стената.

— Бинго! Я погледни тук, Льокен. Това трябва да е вторият нож от комплекта.

Льокен не отговори. Стоеше с гръб.

— Чу ли какво…

— Трябва да се махаме оттук. Веднага.

Хари се обърна. Снопче светлина от фенера на Льокен сочеше кутийка на стената, от която мигаше червена светлинка. В същия миг някой сякаш прониза ухото му с кука за плетене. От пронизителния високочестотен вой Хари оглуша наполовина.

— Бомба със закъснител! — извика Льокен и хукна. — Изгаси фенера!

Хари се помъкна след него по стълбите, потънали в мрак. Втурнаха се към страничната врата за гаража. Льокен спря, когато Хари сложи ръка върху бравата.

— Почакай.

Отвън се чуха гласове и подрънкване на ключове.

— Стоят пред входната врата — прошепна Льокен.

— Да изчезваме тогава!

— Не. Излезем ли сега, ще ни видят. Ще се измъкнем, когато влязат, съгласен?

Хари кимна. Сноп лунна светлина, оцветена в синьо от стъклената мозайка на прозореца над вратата, се просна върху паркета пред тях.

— Какви ги вършиш, човече?

Хари коленичи и с ръце събра на купчинка изронилата се от стената мазилка. Не успя да отговори, защото в същия миг парадната входна врата се отвори. Льокен дръпна дръжката на страничната и Хари изскочи навън. В следващия миг двамата вече тичаха приведени през моравата, докато чуваха как истеричният вой на алармата постепенно заглъхва зад гърба им.

— На косъм — отбеляза лаконично Льокен, когато се прехвърлиха през стената.

Хари го погледна. Лунната светлина проблесна в златния му зъб. Льокен дори не се беше задъхал.