Хлебарките

Трета глава

Откриха го в ресторант „Скрьодер“ на улица „Валдемар Тране“ — стара, достолепна кръчма в пресечната точка на източно и западно Осло. Истината изисква да се уточни, че кръчмата беше повече стара, отколкото достолепна. Достолепието ѝ се изчерпваше с хрумването на градската управа да обяви кафявите, окадени от цигарен дим помещения за паметник на културата, но опитът за увековечаване славата на ресторанта не бе успял да повлияе на клиентелата — подложен на социални гонения, застрашен от изчезване вид, включващ стари пияници, вечни провинциални студенти и донжуани с поовехтяла фасада.

Двамата полицаи видяха високата фигура да седи под стара картина, изобразяваща църквата в Акер. Въздушната струя, нахлула от вратата, разлюля димната завеса. Русата коса, подстригана съвсем късо, стърчеше на иглички, а тридневната брада върху изпосталялото, белязано от страдание лице беше прошарена, макар притежателят ѝ да не бе прехвърлил трийсет и пет. Седеше сам, с изправен гръб, облечен в закопчано двуредно палто, сякаш всеки момент се канеше да си тръгва. Сякаш халбата бира, сервирана пред него, не беше източник на удоволствие, а работа, която трябва да се свърши.

— Посъветваха ни да те потърсим тук — подхвана по-възрастният от двамата полицаи и седна на стола срещу него. — Аз съм полицай Валер.

— Виждате ли онзи мъж в ъгъла? — попита Хуле, без да вдига поглед.

Валер се извърна. В ъгъла седеше възрастен мъж, само кожа и кости, взираше се в чаша с червено вино и се люлееше напред-назад. Все едно зъзнеше.

— Наричат го последния мохикан.

Хуле вдигна глава и им се усмихна широко. Очите му приличаха на синьо-бели топчета, замрежени от паяжина червени жилки, а погледът му се бе вперил някъде в гърдите на Валер.

— Бивш моряк от търговския флот — обясни Хари с пресилено ясна дикция. — Допреди няколко години имаше доста от неговото поколение, но вече останаха малцина. Този е бил обстрелван с торпедо два пъти по време на войната. Мисли се за безсмъртен. Миналата седмица го намерих да спи в снежна пряспа по улица „Глюксте“, след като „Скрьодер“ беше затворил. Навън беше пълно мъртвило, тъмно като в рог и осемнайсет градуса под нулата. Разтърсих го, за да дойде на себе си, а той само ме погледна и ме прати да вървя по дяволите.

Хари се разсмя високо.

— Виж какво, Хуле…

— Снощи отидох до масата му и го попитах помни ли случката. Все пак го бях спасил от измръзване. И какво, мислите, ми отговори този хубостник?

— Мьолер иска да те види, Хуле.

— Каза, че бил безсмъртен. „Мога да живея като никому ненужен ветеран в тази скапана страна. Но е адски гадно, когато и свети Петър те пъди — това вече не си е работа.“ Чуйте го само! Дори свети Петър не искал…

— Наредиха ни да те отведем в управлението.

Върху масата на Хуле тупна нова халба.

— Да оправим сметката, Вера — поиска той.

— Двеста и осемдесет — отговори сервитьорката, без дори да погледне тефтера си.

— Майчице — промърмори по-младият полицай.

— Не ми връщай, Вера.

— Уха. Благодарско — и тя изчезна.

— Най-доброто обслужване в града — обясни Хари. — Случва се да те забележат и без да размахваш две ръце.

Лицето на Валер се бе изопнало и кожата стоеше опъната върху челото, където една вена изпъкваше подобно на гърчеща се синя змия.

— Нямаме време да слушаме пияндурските ти истории, Хуле. Предлагам да пропуснеш последната хал…

Хуле вече бе поднесъл чашата към устните си и пиеше.

Валер се надвеси над масата. Едва се сдържаше да не повиши глас:

— Знам те що за стока си, Хуле. И не те харесвам. Ако зависеше от мен, отдавна да си изхвърчал от системата. Отрепки като теб петнят имиджа на полицията. Но сме дошли за друго. Възложиха ни да те отведем при шефа. Мьолер е добър човек. Може да ти даде още един шанс.

Хуле се оригна, Валер се отдръпна погнусен.

— Какъв шанс?

— Да покажеш в какво те бива — отвърна по-младият полицай и се усмихна хлапашки.

— Ей сега ще видите в какво ме бива — усмихна се Хуле, надигна халбата и отметна назад глава.

— Я зарежи тези глупости! — Валер почервеня, докато двамата с колегата му наблюдаваха как адамовата ябълка на Хари подскача нагоре-надолу по небръснатия му врат.

— Доволни ли сте? — попита Хуле и стовари празната халба върху масата.

— Работата ни…

— … ми е през оная работа — прекъсна ги Хари и си закопча палтото. — Щом му трябвам на Мьолер, да ми се обади или да изчака да се появя утре на работа. Сега се прибирам и се надявам през следващите дванайсет часа да не ми се мяркате пред очите. Е, господа…

Хари се изправи в целия си ръст, възлизащ на внушителните сто и деветдесет сантиметра, и едва видимо се олюля.

— Арогантен простак! — Валер се залюля назад върху стола. — Шибан неудачник. Ако журналистчетата, дето се скъсаха да те превъзнасят след командировката ти в Австралия, подозираха, че нямаш капка мъжество…

— Ти какво разбираш под „мъжество“, Валер? — продължаваше да се усмихва Хуле. — Да потрошиш от бой пиян тийнейджър в арестантска килия, защото си е подстригал косата а ла петльов гребен?

Младият полицай стрелна Валер с поглед. В полицейската академия миналата година бяха тръгнали слухове за неколцина млади бунтари, закопчани за употреба на алкохол на публично място и после пребити в килията с портокали, увити в мокри кърпи.

— Професионалната солидарност винаги ти е била чужда, Хуле — сопна му се Валер. — Мислиш само за себе си. Всички знаем кой е седял зад волана на онази катастрофирала патрулка и защо един добър колега си разцепи черепа в уличен стълб. Защото ти си алкохолик и си шофирал натаралянкан. Благодари се, че шефовете заметоха случая под килима. За да пожалят близките на колегата и имиджа на полицията. Иначе…

Младият полицай работеше съвсем отскоро в системата и всеки ден усвояваше по нещо ново. Този следобед, например, научи, че не е никак далновидно да се люлееш върху стол, докато сипеш нападки по нечий адрес, защото така си напълно неспособен да се защитиш, ако обектът на острите ти реплики внезапно ти скочи и ти забие един десен прав между очите. Но в „Скрьодер“ падането на клиент отдавна не се смяташе за събитие, затова инцидентът бе последван от няколкосекундна тишина и после жуженето на гласовете се възобнови.

Докато помагаше на Валер да се изправи, новобранецът улови с периферното си зрение как пешовете на Хуле се ветреят на излизане през вратата.

— Не е лошо като за човек на осем бири, а? — пошегува се младокът, но си прехапа езика, срещнал погледа на Валер.

Хари вървеше с широки крачки надолу по заледената улица „Довре“. Кокалчетата на ръката не го боляха, но той си знаеше, че болката и разкаянието ще го навестят чак утре сутринта.

Отскоро си бе наложил да не близва алкохол през работно време. Доктор Ауне обаче твърдеше, че всяко посягане към чашката, независимо по кое време на деня, връща алкохолика в изходно положение.

Когато веднъж Хари се похвали, че страни от стария си враг Джим Бийм и кара само на бира, която не е сред алкохолните му фаворити, белокосият, възпълен двойник на Питър Устинов се разсмя, та чак двойната му гуша се разтресе.

— Щом веднъж си кривнал от правия път, отвориш ли бутилката, пак ще залитнеш. Няма средно положение, Хари.

Е, чак пък да няма. Нали все пак се прибираше на два крака, обикновено успяваше да си съблече дрехите и да се добере до работа на следващия ден. Преди и това му беше непосилно. Подобно състояние не минаваше ли за средно положение? Нуждаеше се от малко упойка, за да заспи. Нищо повече.

Някакво момиче с кожен калпак го поздрави мимоходом. Дали се познаваха? Миналата година мнозина му кимаха — особено след интервюто в „Редакция 21“, където Ане Гросвол3 го бе попитала какво е чувството да застреляш сериен убиец.

— Как да ви кажа… по-приятно е, отколкото да седя тук и да отговарям на такива въпроси — отвърна Хари с крива усмивка и думите му се превърнаха в хита на пролетта: най-цитираното изказване, достойна конкуренция на прословутата реплика „Овцете са си съвсем прилични животни“4.

Хари пъхна ключа във входната врата. Улица „Софие“. През есента се бе преместил в квартал „Бишлет“, без сам да знае защо. Вероятно защото съседите в „Тьойен“ бяха започнали да го гледат мнително и да странят от него — поведение, което в началото Хари тълкуваше като проява на деликатност.

Е, тукашните съседи не го гледаха изпод вежди, но пък случеше ли се да се спъне по стълбите, да залитне назад и да се изтърколи до долната площадка, излизаха да проверят какво става.

„Инцидентите“ по стълбите зачестиха през октомври, след като Хари претърпя провал със случая на Сьос. Тогава го налегна униние и кошмарите пак се възобновиха. А той знаеше само един начин да ги прогони.

Опита да се вземе в ръце, заведе Сьос в хижата в Раулан, но след преживяното зверско изнасилване тя се затвори в себе си и вече не се смееше както преди. Хари се обади два-три пъти на баща им, колкото да му стане ясно, че той иска просто да го оставят на мира.

Хари затвори вратата на апартамента зад гърба си, съобщи на всеослушание, че се е прибрал, и кимна доволно, след като не получи отговор. Чудовищата приемат различни превъплъщения, но щом не го посрещаха от вратата, значи все пак имаше шанс да спи спокойно нощес.