Хлебарките

Четирийсет и шеста глава

Не изпитваше нищо особено. Да присъства на това погребение беше все едно да гледа повторение на телевизионна програма. Същото място, същият свещеник, същата урна, същият шок за очите, когато излезеш на слънце след церемонията. А най-горе на стълбите стояха същите хора и се споглеждаха объркано. Е, почти същите. Хари поздрави Руал Борк.

— Вие сте ги намерили, разбрах — каза само той.

Сива ципа замъгляваше иначе будните му очи, изглеждаше променен, сякаш случилото се го бе състарило.

— Да, ние ги открихме.

— Беше толкова млада. — Прозвуча като въпрос. Борк като че ли искаше някой да му обясни как е възможно подобно нещо.

— Страшна жега — подхвърли Хари, за да смени темата.

— Там, където отиде Уве, е по-горещо — отбеляза Борк със сурова, горчива нотка в гласа. Попи челото си с носна кърпа. — Осъзнах, че искам да си отдъхна от тази жега. Купих си билет за вкъщи.

— За вкъщи ли?

— За Норвегия. Резервирах първия свободен билет. Обадих се на синчето и му казах, че искам да го видя. След известно време се усетих: ами на телефона не беше той, а синът му. Хе-хе. Май започвам да оглупявам от възрастта. Слабоумен дядка, ще съм картинка и половина.

Под сянката на църквата, откъснати от останалите, стояха Санпет и Ао. Хари се приближи и отвърна на поздрава им по тайски маниер.

— Може ли един кратък въпрос, Ао?

Погледът ѝ се отмести трескаво към Санпет, преди да кимне.

— Вие разпределяте постъпващата кореспонденция в посолството. Спомняте ли си да сте получавали писмо от компания на име „Пуридел“?

Тя се позамисли и се усмихна извинително:

— Не си спомням такъв подател. Получаваме страшно много писма. Ако искате, ще потърся в кабинета на господин Молнес. Вероятно ще отнеме време. Той не беше от най-подредените.

— Нямам предвид писмо, адресирано до посланика.

Тя го изгледа с недоумение.

Хари въздъхна.

— Дори не знам дали това е от значение, но бихте ли ми се обадили, ако изникне нещо?

Ао пак погледна Санпет.

— Тя ще ви се обади, полицай — увери го той.

Хари чакаше в кабинета ѝ. Лиз нахълта запъхтяна. По челото ѝ блестяха капчици пот.

— Майчице мила. Асфалтът пари през обувките.

— Как мина брифингът?

— Горе-долу добре. Шефовете честитиха разкриването на случая и не зададоха никакви по-конкретни въпроси по доклада. Приеха безусловно дори обяснението, че сме заподозрели Клипра заради анонимен сигнал. Ако началникът на полицията се досеща какво става, явно е решил да не вдига патърдия.

— Така и очаквах да постъпи. Нищо няма да спечели от евентуален скандал.

— Сарказъм ли долавям, господин Хуле?

— Ни най-малко, госпожице Кръмли. Просто един млад, наивен полицай започва да схваща правилата на играта.

— Сигурно. Но вътрешно всички са доволни от смъртта на Клипра. Един съдебен процес неминуемо би предизвикал куп неприятни разкрития, които касаят не само двама-трима висшестоящи полицаи, а и институциите в двете ни страни.

Лиз изхлузи обувките си и се облегна доволно. Пружините на стола проскърцаха и из стаята се разнесе характерният мирис на потни крака.

— Това устройва удивително добре доста хора, не мислиш ли?

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Просто ми се струва, че вони.

Лиз погледна пръстите на краката си и стрелна мнително Хари.

— Някой казвал ли ти е, че страдаш от параноя?

— И още как. Понякога обаче и параноиците ги преследват.

— Давай го малко по-кротко, Хари — изгледа го с недоумение тя.

— Ще се опитам.

— Кога заминаваш?

— Веднага щом говоря с патолога и криминалистите.

— За какво ти е да говориш с тях?

— За да се отърся от параноята. Сещаш се… разни шантави идеи не ме оставят на мира.

— Да, да… Ял ли си?

— Да — излъга Хари.

— Дявол да го вземе. Мразя да се храня сама. Ела поне за компания.

— Друг път, а?

Хари стана и излезе от кабинета.

Младият патоанатом бършеше стъклата на очилата си и говореше. От време на време паузите между отделните думи ставаха толкова продължителни, че Хари започваше да се пита дали и бездруго мудният словесен поток не е секнал окончателно. После обаче от устата на патоанатома се изцеждаше нова дума, след нея се нанизваше втора, те слагаха край на временната „суша“ и мисълта отново потичаше. Дали пък не говореше така предпазливо, притеснен да не допусне грешка на английски?

— Мъжът е лежал там два дни — докладва патоанатомът. — Ако беше прекарал още малко на тази жега, тялото му щеше… — напълни бузите си с въздух и разпери ръце встрани, за да онагледи думите си, — … да се надуе като огромен балон с хелий. И щеше да смърди ужасно. Колкото до момичето… — погледна Хари и пак изду бузи — … положението е същото.

— Колко бързо е издъхнал Клипра от огнестрелната рана?

Патоанатомът навлажни устни, докато обмисляше отговора си. Хари усещаше колко бавно се ниже времето.

— Бързо.

— А тя?

Тайландецът прибра носната кърпа в джоба си.

— Мигновено. Куршумът е пробил вратен прешлен.

— Мисълта ми е възможно ли е един от двамата да се е движил, след като е бил ранен? Например, да е получил конвулсии?

Патоанатомът си сложи очилата, провери дали ги е нагласил добре и пак ги свали.

— Не.

— Някъде ми попадна информация, че по време на Френската революция, преди изобретяването на гилотината, палачите обезглавявали осъдените с голи ръце. Обещавали на клетниците да бъдат помилвани, ако случайно палачът не сполучи с удара и те успеят да се изправят и да слязат от ешафода. Действително, имало доста случаи хора да се изправят, макар и обезглавени, но след няколко крачки рухвали на ешафода — за огромно удоволствие на публиката, разбира се. Ако не ме лъже паметта, някакъв учен обяснява този феномен по следния начин: мозъкът предава предварително команди към тялото, а мускулите ги изпълняват, ако непосредствено преди да отрежат главата, сърцето получи бурен приток на адреналин. Аналогично е обяснението и при закланите кокошки, които скачат без глави.

— Интересно, инспекторе — усмихна се снизходително лекарят. — Но за жалост това са чисти измишльотини.

— Тогава как ще обясните това?

Хари подаде на патоанатома снимка от местопрестъплението. На нея Клипра и Рюна лежаха на пода. Мъжът дълго гледа телата, после си сложи очилата и продължи да се взира.

— Да обясня кое?

— Погледнете — посочи Хари. — Косата ѝ е разпиляна върху ръката му.

Лекарят премига, все едно в окото му беше влязла прашинка и му пречеше да схване думите на Хари.

Хари прогони досадна муха.

— Нали знаете, че подсъзнанието автоматично си вади заключения?

Лекарят сви рамене.

— Без да си давам сметка, подсъзнателно съм стигнал до извода, че Клипра е лежал, когато се е застрелял, защото това е единственият начин ръката му да попадне под косата ѝ. Разбирате ли? Ъгълът, под който куршумът е влязъл в тялото му обаче, показва, че е стоял изправен. Как е възможно, при положение че е стрелял прав, косата на момичето да падне върху ръката му, а не неговата ръка да я затисне отгоре?

Лекарят сне очилата си и възобнови усърдното почистване.

— Ами, например, тя да е застреляла и двамата — сви рамене той, но Хари вече си беше тръгнал.

Хари си свали слънчевите очила и примижа към вътрешността на сумрачния ресторант. Във въздуха се размаха ръка и той се отправи към една маса под палмово дърво. Сноп слънчева светлина проблесна в металните рамки на очилата, когато мъжът стана.

— Явно си получил съобщението — под мишниците на Дагфин Турхюс се очертаваха големи тъмни кръгове. Върху облегалката на стола му висеше метнато сако.

— Старши инспектор Кръмли ми предаде, че си се обаждал. Какво те води насам? — Хари пое протегнатата десница.

— Административни дела в посолството. Пристигнах тази сутрин. Ще внесем ред в документацията и предстои да назначим нов посланик.

— Тоние Виг?

— Бъдещето ще покаже — усмихна се леко Турхюс. — Роля играят множество фактори. Какво ще ми препоръчаш?

До масата им вече се бе изправил сервитьор. Хари вдигна въпросителен поглед.

— Змиорка — посъветва ги тайландецът. — Виетнамски специалитет. С виетнамско розе и…

— Не, благодаря — спря го Хари, надникна в менюто и посочи супата с кокосово мляко. — С минерална вода.

Турхюс сви рамене и поръча същото.

— Честито. — Той зачопли зъбите си с клечка. — Кога тръгваш?

— Рано е да говорим за тръгване. Остават още няколко въпросителни около случая.

— Какви въпросителни? — Турхюс извади клечката от устата си. — Довери се на тукашните ти колеги да довършат формалностите, Хуле. Събирай си багажа и се прибирай.

— Не е толкова просто.

В суровите сини чиновнически очи проблесна пламък.

— Всичко приключи, нали разбираш? Случаят вече гръмна в медиите. Вчера на цялата първа страница на водещите вестници излезе, че Клипра е убил посланика и дъщеря му. Но все ще оцелеем, Хуле. Вестниците се позовават на полицейския началник в Банкок, който твърди, че разследващите не съзират мотив и вероятно става дума за човек, страдащ от психическо заболяване. Съвсем просто и същевременно напълно непонятно. По-важно е обаче хората да се хванат. А те повярваха на официалната версия.

— Значи, скандалът е факт?

— И да, и не. Успяхме да потулим, че става дума за мотел. Основният ни приоритет беше да не допуснем министър-председателят да бъде дискредитиран. Сега изникна нов проблем. Вестниците започнаха да се обаждат и да питат защо не сме оповестили по-рано, че посланикът не е починал от естествена смърт.

— Какво им отговаряш?

— Ами какво… Заради езикови недоразумения с тайландската полиция. В началото са ни изпратили непълни сведения. Баламосвам ги с подобни нелепици.

— И успяваш ли?

— Номерът не минава съвсем, но поне не могат да ни обвинят в подаване на невярна информация. Посланикът е бил открит мъртъв в хотел. Така гласи комюникето, а това не е лъжа. Как каза, си открил дъщерята и Клипра, Хуле?

— Изобщо не съм подхващал този въпрос. — Хари си пое дъх два пъти. — Виж, Турхюс, в дома на Клипра намерих няколко списания с детска порнография, по които съдя, че е бил педофил. За това полицейските доклади обаче мълчат.

— Значи, още една изненада? Е — гласът му не издаде нито с нотка, че лъже, — така или иначе, командировката ти приключи. Мьолер те иска обратно максимално скоро.

Сервираха им димяща супа от кокосово мляко. Турхюс надникна недоверчиво в купата си. Очилата му се запотиха.

— Журналистите ще ти направят хубава снимка, когато те посрещнат на „Форнебу“ — ехидно подхвърли той.

— Първо опитай червените парченца — препоръча му Хари.