Хлебарките

Четиринайсета глава

Най-сетне паркираха и тръгнаха да търсят адреса пеша. След опитите на Нхо да обясни на Хари на каква логика се гради адресната система в Банкок норвежецът схвана основното: има главни улици и странични пресечки, наречени сой. Проблемът се заключаваше във факта, че номерацията на сградите не следваше последователния възходящ числов ред, а независимо от местоположението си по улицата, новите сгради получаваха следващия свободен номер.

Минаха през тесни улички, чиито тротоари служеха за обща дневна, където хората четяха вестници, шиеха на крачни шевни машини, готвеха или прекарваха следобедната си дрямка. Няколко момичета в училищни униформи извикаха нещо след тях и се изкикотиха. Нхо посочи Хари и отговори. Момичетата заврещяха от смях и скриха уста с длан.

Нхо заговори една жена зад шевна машина. Тя посочи вратата в съседство. Почукаха. След малко им отвори тайландец в шорти с цвят каки и разгърдена риза. Хари го прецени към шейсетгодишен. Само очите и бръчките издаваха възрастта му. Черната, пригладена назад коса беше съвсем леко прошарена, а слабото жилесто тяло можеше да е и на трийсетгодишен мъж.

Нхо му зададе въпрос и мъжът кимна, вперил поглед в Хари. После се извини и изчезна. След минута се върна — преоблечен в изгладена бяла риза с къс ръкав и дълъг панталон.

Носеше два стола. Постави ги на тротоара. На изненадващо добър английски покани Хари да седне на единия, а той се настани на другия. Нхо остана прав до тях. Хари му даде знак да седне на стълбите, ала Нхо поклати едва забележимо глава.

— Казвам се Хари Хуле и работя в норвежката полиция, господин Санпет. Искам да ви задам няколко въпроса във връзка с Молнес.

— Искате да кажете с посланик Молнес.

Хари наблюдаваше стареца. Седеше с гръб, изправен като стълб, отпуснал спокойно в скута кафявите си ръце, обсипани с лунички.

— Посланик Молнес, разбира се. От близо трийсет години сте шофьор към норвежкото посолство. Правилно ли съм разбрал?

Санпет затвори утвърдително очи.

— Имахте ли се с посланика?

— Посланик Молнес беше голяма работа. Човек с голямо сърце. И голям ум. — Санпет потупа челото си с пръст и изгледа предупредително Хари.

Хари потръпна, когато капка пот се търколи по гръбнака му и се плъзна под колана на панталона. Огледа се дали няма сянка, където да се преместят, но по тази улица къщите бяха ниски, а слънцето печеше отвисоко.

— Идваме при вас, защото вие най-добре сте познавали навиците на посланика, знаете къде се е отбивал и с кого е поддържал контакт. И защото очевидно помежду ви е съществувала топла връзка. Какво се случи в деня на неговата смърт?

Седейки напълно неподвижно, Санпет подхвана: на обяд посланикът излязъл, без да уточнява къде отива; казал само, че ще шофира лично — нещо, изключително необичайно през работно време, защото Санпет нямал други задължения, освен да осъществява транспорта. И така, Санпет останал в посолството до пет и после си тръгнал.

— Сам ли живеете?

— Съпругата ми загина преди четиринайсет години в автомобилна катастрофа.

Нещо подсказваше на Хари, че Санпет знае с точност колко месеца и дори дни са изминали от кончината на съпругата му. Деца нямали.

— До какви места карахте посланика?

— До други посолства. Срещи, посещения при норвежци.

— Какви норвежци?

— В представителствата на „Статойл“, „Хидро“, „Ютун“, „Статсконсулт“…

Изреди наименованията с безупречно норвежко произношение.

— Някое от тези имена да ви говори нещо? — Хари му подаде списък. — С тези лица посланикът е разговарял по мобилния си телефон в деня на смъртта си. Разпечатката е от телекомуникационната компания.

Санпет извади очила, но дори с тях му се наложи да отдалечи листа на една ръка разстояние, докато го четеше на глас:

— В 11:10 — Букмейкърско бюро „Банкок“ — погледна над очилата. — Посланикът обичаше да залага на коне. Случваше се дори да спечели — добави той с усмивка и продължи: — 11:34. Доктор Сигмюн Юхансен.

— Кой е той? — Нхо прехвърли тежестта на другия си крак.

— Милионер. Има толкова пари, че преди няколко години си купи титлата лорд в Англия. Личен приятел на тайландското кралско семейство. Защо после пише Ворачак Роуд? — попита с недоумение Санпет.

— Защото повикването е постъпило от улична телефонна кабина. Следващото, моля.

— 11:55. Посолство на Кралство Норвегия.

— Странно, защото сутринта питахме в посолството, но никой не помни във въпросния ден да е избирал посланика по телефона, дори секретарката.

Санпет сви рамене. Хари му даде знак да продължи.

— 12:50. Уве Клипра. Сигурно сте чували за него?

— Чували — да.

— Един от най-богатите хора в Банкок. Във вестника прочетох, че съвсем наскоро продал водна електроцентрала в Лаос. Живее в храм — засмя се Санпет. — С посланика се познаваха отпреди. Земляци са, и двамата са израснали в град Олесюн. Посланикът ме покани да… — Санпет разпери печално ръце: защо да се връща към болезнени спомени? Пак вдигна листа. — 13:15. Йенс Бреке. Нямам представа кой е. 17:55… Мангкон Роуд?

— Пак обаждане от улична кабина.

Изредиха всички имена от списъка. Хари изруга наум. Не беше сигурен какво точно е очаквал, но шофьорът не му каза нещо извън вече известното му след телефонния разговор с Тоние Виг отпреди час.

— Страдате ли от астма, господин Санпет?

— От астма ли? Откъде ви хрумна?

— В колата на посланик Молнес се натъкнахме на почти празна пластмасова ампула. Поискахме лабораторен анализ за съдържание на наркотични вещества. Не се стряскайте, при подобна находка това е стандартна процедура. Оказа се суспензия за астма. Никой от семейство Молнес обаче не страда от дихателно заболяване. Да имате представа чия е ампулата?

Санпет поклати глава.

Хари приближи стола си до шофьора. Не беше свикнал да води разпити посред улицата и имаше чувството, че всички хора наоколо слухтят. Понижи глас:

— Моите уважения, но вие лъжете. С очите си видях администраторката в посолството да всмуква от помпичка за астматици, господин Санпет. Прекарвате половин ден в посолството, работите там от трийсет години и най-вероятно сте наясно дори кога се подменя тоалетната хартия. А ще ми разправяте, че не знаете за заболяването на колежката си.

Санпет го изгледа със спокойни студени очи.

— Казвам само, че нямам представа кой би могъл да остави ампулата в колата на посланика, сър. Голяма част от населението в Банкок боледува от астма. Не един астматик се е возил в автомобила на посланика. Доколкото ми е известно, госпожица Ао не е сред тях.

Хари го наблюдаваше внимателно. Как така по челото му не бе избила дори капчица пот, докато слънцето прежуряше и трепереше като месингов чинел? Хари сведе поглед към бележника си, все едно да прочете оттам следващия си въпрос.

— А деца?

— Моля?

— Случвало ли се е да качвате деца и да ги откарвате до детската градина, например? Досещате се…

Лицето на Санпет остана напълно безизразно, но гърбът му се обтегна още повече.

— Досещам се. Посланикът не беше такъв.

— Откъде знаете?

Някакъв мъж надникна иззад разтворения си вестник и Хари си даде сметка, че е повишил глас. Санпет се наведе.

Норвежецът се почувства глупав. Глупав, жалък и потен. В този ред.

— Съжалявам. Не исках да ви засегна.

Възрастният шофьор плъзна поглед покрай него, все едно не го е чул. Хари стана.

— Ще тръгваме. Разбрах, че харесвате Григ, и ви донесох нещичко — той му подаде касета. — „Симфония до минор“. За пръв път е представена през 1981 година, та затова едва ли я имате в колекцията си. А тя е задължителна за всички почитатели на Григ. Заповядайте.

Санпет стана и изненадан пое подаръка. Остана прав, вторачен в касетата.

— Довиждане. — Хари долепи длани за малко нескопосан поздрав уай и даде знак на Нхо да си вървят.

— Почакайте — спря ги старецът, без да отмества поглед от касетата. — Посланикът беше добър човек. Не беше щастлив обаче. Имаше една слабост. Не искам да петня паметта му, но се опасявам, че губеше от тези коне повече, отколкото печелеше.

— Повечето залагащи са все на загуба — отбеляза Хари.

— Става дума за пет милиона бата.

Хари се опита да ги обърне наум в долари.

— Сто хиляди — помогна му Нхо.

— Еха! — подсвирна Хари. — Щом е можел да си позволи…

— Не можеше — прекъсна го Санпет. — Взе заем от лихварска банда в Банкок. През последните седмици му звъниха няколко пъти. — Санпет погледна Хари, но той се затрудняваше да изтълкува посланието в азиатските очи. — Лично аз смятам, че дългове, натрупани от хазарт, трябва да се погасяват, но ако някой го е убил заради тези пари, заслужава наказание.

— Значи посланикът не е бил щастлив?

— Животът му не беше лек.

На Хари изведнъж му хрумна нещо.

— Ман Ю говори ли ви нещо?

Санпет го изгледа въпросително.

— В бележника на посланика, под датата, когато е бил убит, пише Ман Ю. Проверих телевизионната програма. Не са давали мачове на „Манчестър Юнайтед“.

— А, „Манчестър Юнайтед“, така кажете — усмихна се Санпет. — Сигурно нещо, свързано с Клипра. Посланикът го наричаше мистър Ман Ю. Редовно лети до Англия да гледа срещите на отбора и си е купил голям брой акции в клуба. Голям чешит.

— Ще видим какъв е, като поговорим с него.

— Ако го откриете.

— Какво имате предвид?

— Никой не може да се свърже с Клипра. Той ще се свърже с вас, ако пожелае.

„Само това липсваше — помисли си Хари. — Сега пък фантом.“

— Борчовете от хазарт променят коренно картинката — отбеляза Нхо, когато се качиха в колата.

— Донякъде да. Сто хиляди долара са много пари, но дали са достатъчно?

— В Банкок убиват хора и за по-малко. За много по-малко, повярвай ми.

— Не говоря за лихварите, а по-скоро се питам дали сумата е достатъчна да затрудни Молнес. Идва от много богато семейство. Би трябвало да може да се издължи — още повече, че от това е зависел животът му. Тук нещо не се връзва. Как ти се стори Санпет?

— Излъга, когато стана дума за администраторката, госпожица Ао.

— Дали? Защо мислиш така?

Нхо не отговори, само се усмихна потайно и посочи главата си.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Нхо? Че разбираш кога хората лъжат?

— Майка ми ме научи. По време на Виетнамската война се издържала с покер в казино по Сой Каубой.

— Стига врели-некипели. Познавам полицаи, прекарали цял живот в разпити. Всички са единодушни: няма начин да разкриеш умелия лъжец.

— Важното е да си използваш очите. Проличава си по дребни неща. Например, ти си държеше устата пристисната, докато обясняваше колко ценна касета подаряваш на Санпет.

Хари усети как по бузите му плъзва червенина.

— Касетата се намираше случайно в уокмена ми. Един австралийски полицай ми каза за „Симфонията до минор“ на Григ. Купих касетата, за да ми остане спомен от него.

— Така или иначе — получи ти се.

Нхо едва избегна челен удар с камион, който се носеше с грохот право срещу тях.

— По дяволите! — Хари дори не успя да се стресне. — Този навлезе в нашето платно!

— Беше по-голям от мен — сви рамене Нхо.

Хари си погледна часовника.

— Трябва да се отбием в участъка, а ме чака и погребение.

Сети се с ужас за вълнения костюм, закачен в гардероба пред така наречения му кабинет.

— Дано в църквата има климатик. Впрочем защо Санпет настоя да се пържим на слънце, вместо да ни покани вътре на сянка?

— От гордост — отвърна Нхо.

— В смисъл?

— Малката стая, където живее, няма нищо общо нито с луксозната дипломатическа кола, която шофира, нито с работното му място. Санпет не искаше да влизаме, защото щеше да стане неловко — не само за него, а и за нас.

— Странен тип.

— Така е в Тайланд. И аз не бих те поканил в жилището ми. Щях да ти сервирам чай на стълбите.

Нхо предприе рязък десен завой и два от триколесните мотоциклети „тук-тук“ изплашено отбиха встрани. Хари инстинктивно вдигна ръце да се предпази.

— Аз съм…

— … по-голям от тях. Благодаря ти, Нхо, вече схванах принципа.