Хлебарките

Двайсет и втора глава

Рюна Молнес не изглеждаше особено очарована от перспективата да я изпратят до дома ѝ.

— Благодаря, но ще се оправя сама. Банкок не е по-опасен от Йорща в понеделник вечер.

Хари, който никога не беше излизал из Йорща в понеделник вечер, спря такси и ѝ отвори вратата. Тя се качи неохотно, промърмори някакъв адрес и се загледа през прозореца.

— Казах на шофьора да кара към „Ривър Гардън“ — поясни след малко тя. — Нали там ще слизаш?

— Доколкото ме инструктираха, уговорката е първо ти да се прибереш вкъщи, госпожице.

— Госпожице. — Рюна се разсмя и го изгледа с черните очи на майка си. Веждите ѝ, почти сраснали се една с друга, ѝ придаваха вид на горска фея. — Все едно слушам леля ми. На колко години си всъщност?

— Човек е на толкова, на колкото се чувства — отвърна Хари. — По тази логика следва да съм някъде към шейсетте.

В погледа ѝ се появи любопитство.

— Жадна съм — неочаквано изтърси тя. — Почерпи ме с питие, пък после ще ме изпратиш до нас.

Хари беше проверил адреса на посланик Молнес в календар-бележника от „Спаребанкен Нор“, дежурния подарък от баща му за Коледа, и се опитваше да установи контакт с шофьора.

— Забрави — пресече го Рюна. — Ще настоявам да кара към „Ривър Гардън“, той ще помисли, че ми се пускаш, и ще ми се притече на помощ. Сцена ли искаш да направя?

Хари побутна с пръст шофьора по рамото. Рюна нададе писък, таксиджията наби спирачки и Хари си думна главата в тавана. Шофьорът се обърна, Рюна се приготви пак да се развика и Хари вдигна отбранително длани.

— Добре, добре. Къде искаш да спрем? Патпонг ни е на път.

— Патпонг ли? — тя завъртя очи с досада. — Ама ти наистина си одъртял. Там ходят само перверзни старчоци и туристи. Отиваме на площад „Сиам“.

Тя размени няколко думи с шофьора на език, който в ушите на Хари прозвуча като безупречен тайски.

— Имаш ли си гадже? — попита Рюна, след като под заплахата да направи скандал го изнуди да ѝ поръча бира.

Седяха в голям открит бар на върха на широко монументално стълбище, пълно с млади хора. „Студенти“, предположи Хари. Гледаха се един друг или наблюдаваха мудно източващото се улично движение. Рюна хвърли мнителен поглед към портокаловия сок в чашата му, но предвид политическите възгледи на баща ѝ, навярно бе свикнала, че има и алкохолни въздържатели. Или пък не. Нещо му навяваше подозрението, че не всички неписани партийни правила са били съвестно спазвани в семейство Молнес.

— Не — отвърна Хари и добави: — Защо, дявол да го вземе, всички ме питат само това?

— Дявол да го вземе, а? — тя се заизвива на стола си. — Този въпрос, предполагам, ти го задават предимно жени?

Хари се позасмя.

— Ти какво, да ме засрамиш ли се опитваш? Я, по-добре ти ми разкажи за твоите гаджета.

— За кого по-конкретно?

Държеше лявата си ръка в скута, а с дясната стискаше халбата. С играеща на устните си усмивка отметна назад глава и го фиксира с поглед.

— Само не си въобразявай, че съм девствена.

Хари насмалко да избълва на фонтан портокаловия сок от устата си.

— Откъде-накъде? — добави презрително Рюна.

„Правилно: откъде-накъде“, помисли си Хари и видя как кожата на гръкляна ѝ потръпна, докато тя преглъщаше. Спомни си какво бе казал Йенс Бреке за адамовата ябълка: по принцип няма как да се премахне оперативно.

— Шокиран ли си? — Остави халбата върху масата и внезапно придоби сериозен вид.

— Откъде-накъде? — попита той и въпросът му прозвуча като ехо от нейния. — Аз, например, дебютирах някъде на твоята възраст — побърза да добави той.

— При мен обаче се случи на тринайсет.

Хари си пое дъх, обмисли положението и изпусна бавно въздуха между зъбите си. Реши, че е крайно време да приключи темата.

— Сериозно? А на колко години беше партньорът ти?

— Тайна. — Тя отново си върна заядливата физиономия. — Я вместо да ме разпитваш, ми кажи защо си нямаш приятелка.

Хари замалко да ѝ отговори, навярно подтикван от желанието да пробва ще успее ли да даде равностоен отпор на шокиращото ѝ признание. Дали да не ѝ разкаже, че двете жени, които с ръка на сърцето можеше да твърди, че е обичал, са мъртви? Едната — погубена от собствената си ръка, другата — от ръката на убиец.

— Дълга история. Изгубих ги.

— Тях? А те колко са? Сигурно затова са скъсали с теб. Защото си тъкал на два стана, а?

Хари долови детинската жар в гласа и смеха ѝ. Не намери смелост да я попита в какви отношения е с Йенс Бреке.

— Не. Просто не бях достатъчно нащрек.

— Нещо стана много сериозен.

— Извинявай.

Поседяха мълчаливо. Рюна чоплеше етикета на бутилката бира. По едно време вдигна глава към Хари. Имаше вид на изпаднала в двоумение. Етикетът се отлепи.

— Ела да ти покажа нещо — хвана го тя за ръка.

Слязоха по стълбите, провирайки се между студентите. Поеха по тротоара, после се качиха и тръгнаха по тясна пасарелка над широкия булевард. По средата спряха.

— Погледни — посочи тя. — Не е ли красиво?

Хари се загледа в уличното движение, което течеше към тях и отминаваше. Улицата се простираше, докъдето му стигаше погледът, а светлините от автомобилите, мотоциклетите и триколесните рикши се сливаха в река. Сякаш потекла лава, в далечината изтъняваше до жълта ивица.

— Прилича на гърчеща се змия с флуоресцентна шарка на гърба, виждаш ли?

Рюна се надвеси над перилата.

— Знаеш ли кое е странното? Знам, че из този град се разхождат хора, готови да убият за символичната сума в джобовете ми, без да им трепне окото. Въпреки това в Банкок никога не съм се страхувала. В Норвегия всеки уикенд ходехме в планинската ни вила. Ориентирам се из района и със затворени очи. Всяка ваканция пък пътувахме до Йорща, където всички се познават, а за дребните кражби на стоки от бакалията се съобщава на първа страница в местния вестник. И въпреки това тук в най-голяма степен се чувствам в безопасност. Тук, където навсякъде гъмжи от народ, а аз не познавам никого. Не е ли странно?

Хари се чудеше какво да отговори.

— Ако можех да избирам, щях да остана в Банкок до края на живота си. И поне веднъж седмично да се качвам тук и просто да си стоя и да гледам.

— Автомобилите ли?

— Да. Обожавам уличното движение. — Неочаквано тя се обърна към Хари с блеснали очи. — А ти?

Хари поклати глава. Тя отново обърна лице към булеварда.

— Жалко. Познай колко коли се движат по банкокските пътища в момента. Три милиона. Всеки ден броят им нараства с хиляда. Водач на автомобил в Банкок прекарва средно между два и три часа дневно в колата си. Чувал ли си за „Комфорт 100“? Продават се по бензиностанциите — найлонови пликчета, в които да се облекчаваш, докато киснеш в задръстване. Според теб дали ескимосите имат дума за „трафик“? А маорите?

Хари сви рамене.

— Замисли се само какво пропускат — продължи Рюна. — Хората, които живеят на места, където нямат възможността да се къпят в навалица като тукашната. Дай си ръката… — Хвана дланта му и я вдигна. — Усещаш ли? Вибрациите? Това е енергията от всички наоколо. Носи се из въздуха. Ако си под смъртна заплаха и ти се струва, че няма кой да те спаси, изпъваш ръце нагоре и поемаш част от цялата тази енергия. Така ще си осигуриш безсмъртие. Това е самата истина!

Очите ѝ сияеха, цялото ѝ лице сияеше. Тя долепи дланта на Хари до бузата си.

— Усещам, че ти е отреден дълъг живот. Предълъг. По-дълъг, отколкото на мен.

— Не говори така — спря я Хари. Кожата ѝ изгаряше дланта му. — Ще ти донесе лош късмет.

— По-добре лош късмет, отколкото никакъв. Така казваше татко.

Хари си издърпа ръката.

— Не искаш ли да живееш вечно? — прошепна Рюна.

Той притвори очи. Знаеше, че мозъкът му ще запечата като на лента как двамата стоят на пасарелката, докато покрай тях сноват забързани минувачи, а под краката им се извива светеща змия. Точно както човек запечатва с фотоапарат инцидентно посещавани места, защото знае, че часовете му там са преброени. Хари и преди беше запечатвал в съзнанието си ценни моменти: среднощен полет над басейна в плувния комплекс „Фрогнер“; нощ в Сидни, вятърът развява алена женска грива; студен февруарски следобед на летище „Форнебу“, сестра му го чака сред проблясващите светкавици на фотографите от пресата. Хари знаеше, че независимо какво ще го сполети, той винаги ще може да посегне към тези кадри, те никога няма да избледнеят, а напротив, с течение на времето ще добият яркост и наситеност.

В същия миг усети капка върху лицето си. После още една. Вдигна изненадано очи нагоре.

— Някой ми каза, че дъждовете започвали чак през май.

— Това са така наречените манго-дъждове — обясни Рюна и обърна лице към небето. — Често се случва да ни връхлетят. Това значи, че плодовете на манговите дървета са узрели. След няколко минути ще се излее порой. Хайде, идвай…