Хлебарките

Петдесет и втора глава

Влачеше крака си крачка по крачка с надеждата да не поддаде съвсем. Пред очите му танцуваха звездички, знаеше, че мозъкът търси начин да избяга от болките. Подмина момичето на рецепцията. Тя сякаш позираше за „Вик“ на Едвард Мунк — неподвижна, от устните ѝ не се отрони нито звук.

— Извикай линейка! — изкрещя Хари и тя се събуди от вцепенението си. — Лекар!

И изскочи навън. Вятърът беше утихнал, беше горещо, угнетително горещо. Напреки на шосето стоеше кола, по асфалта личаха спирачни следи, вратата зееше отворена, навън шофьорът ръкомахаше. Сочеше във въздуха. Хари вдигна ръце нагоре и изскочи на платното, без изобщо да се оглежда. Видят ли, че не му пука, най-вероятно ще спрат. На това разчиташе. Керван от сиви силуети на слонове се извисяваше над него върху звездното небе. Мозъкът се включваше откъслечно като развалено автомобилно радио. Самотен тръбен зов изпълни нощта. До краен предел. Хари усети как го засмуква вакуумът от тир, надул клаксон, и едва не смъква ризата от гърба му, след като обръсва петите му.

Съвзе се. Очите му затърсиха нагоре по бетонните стълбове. Жълт тухлен път. BERTS. Защо не? Изглеждаше донякъде логично.

Желязна стълба водеше към дупка в бетона точно над него, на петнайсет-двайсет метра височина. През дупката виждаше късче от луната. Захапа дръжката на пистолета, усети, че коланът му виси, опита се да не мисли какво ще му причини куршум, разкъсал колан, и се набра по стълбата на ръце. Желязото се вряза в раната, останала от кабела на микрофона.

„Не усещам нищо“ — помисли си Хари и изруга, защото заради кръвта, обвила ръката му като в червена гумена ръкавица, дланта му се хлъзгаше. Качи десния си крак на стъпалото и се оттласна, подобри захвата си и пак се оттласна. Ето че му хвана цаката. Само да не припадне. Погледна надолу. Дали има десет метра? Никакво припадане! Давай нагоре. Притъмня. Първоначално си помисли, че му е причерняло, и спря да се катери, но погледна надолу, видя автомобилите по шосето и чу как полицейска сирена реже въздуха като циркуляр. Пак вдигна глава. Дупката в края на стълбата почерня. Вече не виждаше луната. Дали се бе заоблачило? От дулото се отрони капка. Поредният манго-дъжд? Хари атакува следващото стъпало. Сърцето му прескочи няколко удара и продължи да бие. Изнемогваше, горкото.

„Какъв е смисълът?“ — запита се той и пак погледна надолу. Скоро щеше да пристигне първата полицейска кола. Йенс сигурно вече се бе спуснал по призрачния път. Обзет от неудържим смях, бе слязъл две преки по-нататък и — хоп! — бе изчезнал в тълпата. Шибаният магьосник от Оз.

Капката потече по дръжката и се провря между стиснатите зъби на Хари.

Едновременно го осениха три прозрения. Първо, ако Йенс го е видял да излиза жив от караоке бара, няма да офейка, а ще се опита да си довърши „работата“ поради липса на избор.

Второ, дъждовните капки нямат сладникав метален вкус.

Трето, не облаци са затулили дупката, а нещо, което кърви.

После всичко пак се завъртя на бързи обороти.

Надяваше се в лявата му ръка да са останали достатъчно незасегнати нерви, за да държи стълбата. Издърпа пистолета от устата си с дясната, видя искри от горните стъпала и чу свиренето от рикошета, нещо щипна крачола му, той се прицели в черната дупка и усети отката по потрошената си челюст, когато откри огън. Горе лумна пламък от дуло на оръжие. Хари изпразни пълнителя си. Продължи да натиска спусъка. Щрак, щрак, щрак на сухо. Проклет аматьор.

Пак видя луната, пусна пистолета и преди той да падне на земята, Хари вече се катереше нагоре. Стигна до края. Шосето, сандъците с инструменти и строителната техника се къпеха в жълта светлина от нелепо голям балон. Йенс седеше върху купчина баластра със скръстени на корема ръце и се люлееше напред-назад, като се кикотеше неудържимо.

— Мамка му, Хари, виж как ме подреди.

Отдръпна ръцете си. Бликаше лъскава черна кръв.

— Значи си ме улучил в черния дроб. Сега има опасност лекарят да ми забрани да пия. Лошо.

Сирените виеха по-силно. Хари се опита да нормализира дишането си.

— Не се впрягай толкова, Йенс. Чувал съм, че конякът в тайландските затвори е отвратителен.

Закуцука към Йенс, хванал го на прицел.

— Е, не се главозамайвай, Хари. Просто малко боли, но не е нещо, което да не може да се оправи с пари.

— Изгърмя си всичките патрони — продължи Хари.

Йенс се засмя и се задави.

— Добър опит, но всъщност само твоите свършиха. Броя точно.

— Сериозно?

— Хе-хе, вече ти казах. Разбирам от числа. С това си вадя хляба. Два за теб и за лесбийката в бара и три по стълбата. Остава ми още един, Хари. За теб е. Струва си да скъташ някой патрон за черни дни.

Хари скъси разстоянието до две стъпки.

— Прекалил си с клишираните кримки, Йенс.

— Прословутата финална реплика.

Йенс направи съжалителна физиономия и натисна спусъка. Чу се оглушително щракване. По лицето му се изписа изумление.

— Само в клишираните кримки всички револвери са шестзарядни. Това е „Рюгер“ SP101. Побира пет патрона.

— Пет? Как така пет? Откъде знаеш?

— С това си вадя хляба.

Хари виждаше сините буркани по шосето долу.

— Най-добре ми го дай, Йенс. Когато видят въоръжено лице, полицаите имат навика да стрелят.

По лицето на Йенс се изписа очевиден смут, но така или иначе подаде пистолета на Хари. Той го затъкна на кръста си. Дали защото револверът — поради разхлабения колан — се смъкна в крачола и отвлече вниманието му, дали от натрупаната умора, или заради пораженческия поглед на Йенс — поне той го разчете така, бдителността на Хари изчезна. Ударът го отблъсна назад. Той се изуми как Йенс е успял да се придвижи толкова светкавично. Левият му крак се подкоси и главата му изтрака върху бетона.

За миг изгуби съзнание. А не биваше. Радиото трескаво търсеше станция. Идвайки на себе си, първо видя лъскав златен зъб. Хари премига. Не беше златен зъб, а луната се отразяваше в острието на финландски нож. Освирепяло за кръв, то се устреми към Хари.

Впоследствие така и не успя да си отговори на въпроса дали бе действал инстинктивно, или беше вложил конкретен замисъл. Лявата му ръка с разперени пръсти препречи пътя на ножа. Острието потъна безпрепятствено в дланта до самата дръжката. Хари си отдръпна ръката и ритна със здравия си крак мястото, откъдето бликаше черната кръв. Йенс се прегъна надве, изохка и се строполи странично в пясъка. Хари се надигна на колене. Опрял колене о брадичката си, Йенс притискаше ръце към корема си. Виеше — от смях или болка, нямаше как да се разбере.

— Мама му стара, Хари. Така боли, че е направо супер.

Той ту стенеше, ту сумтеше, ту се смееше.

Хари се изправи. Огледа забития в дланта си нож. Чудеше се кое е най-умното в случая: да го изтръгне или да го остави, защото в ролята на запушалка спираше обилното кръвотечение. Чу как някой вика по мегафон на улицата.

— Знаеш ли какво става, Хари? — попита Йенс със затворени очи.

— Не съвсем.

Йенс помълча, докато събере сили:

— Ще ти обясня. Днес раздават заплатите на десетки политици, юристи и съдии. Проклет да си, Хари, това ще ми излезе солено.

— В смисъл?

— Ами в смисъл… Пак ли ще ми се правиш на голям моралист? Всичко може да се купи, стига да имаш пари. А аз имам. Пък и… — той се задави — … двама-трима политици с интереси в строителния бранш не искат BERTS да се провали.

— Дотук с игричките, Йенс — поклати глава Хари. — Този път номерът няма да мине.

Йенс оголи зъби в нещо средно между усмивка и страдалческа гримаса.

— Да се хванем ли на бас?

„Махай се оттук — заповяда си Хари. — Не прави нищо, за което ще съжаляваш, Хуле.“ Погледна си часовника по професионален навик. Час на ареста за доклада.

— Да те питам нещо, Йенс. Според Кръмли съм издал твърде много, като съм ти подхвърлил за собственика на „Елем Лимитид“. Сигурно е права. Но ти отдавна знаеш, че съм те разкрил, нали?

— От известно време. Затова така и не ми стана ясно защо се трепа толкова да ме измъкнеш от ареста. Защо, Хари?

На Хари му се зави свят и той приседна на един сандък с инструменти.

— Ами защо… Сигурно защото подозрението още е дремело в подсъзнанието ми. Или пък съм искал да видя следващия ти ход. Да те подтикна да литнеш на крилата на психопатската си безнаказаност и тогава да те отстрелям. Знам ли. Кое ме издаде?

— Един човек.

— Невъзможно. До тази вечер не съм споделял подозренията си с никого.

— Един все пак се досети, че знаеш.

— Рюна ли?

По бузите на Йенс минаваха конвулсии, а от ъглите на устата му излизаше бяла пяна.

— Рюна притежаваше интуиция. Аз предпочитам думата „наблюдателност“. Трябва да се научиш да бъдеш по-потаен, Хари, да не разкриваш мислите си пред врага. Защото е невероятно колко неща е готова да издаде една жена, когато заплашиш да ѝ отрежеш онова, което я прави такава. Защото тя бе станала зряла жена, нали, Хари? Ти…

— Какво заплаши да ѝ сториш?

— Дай отрежа зърната на гърдите. Как ти се струва?

Хари вдигна лице към небето и затвори очи, сякаш очакваше да завали.

— Нещо лошо ли казах, Хари?

Хари усети как в ноздрите му нахлу горещ въздух.

— Тя те чакаше, Хари.

— В кой хотел отсядаш, докато си в Осло? — прошепна Хари.

— Рюна беше убедена, че ще дойдеш да я спасиш. Хари знае кой ме е отвлякъл — повтаряше тя. Цивреше като сополанка и размахваше протезата си. Голям майтап. После…

Звук от тресящ се метал. Зън, зън. Полицаите се качваха по стълбата. Хари погледна ножа, пронизал ръката му. Не. Огледа се. Гласът на Йенс стържеше в ухото му. Усети приятно гъделичкане в стомаха си, в главата — леко шумолене като опиянение от шампанско. Не го прави, Хуле, не се поддавай. Но той вече усещаше екстаза от свободното падане. Престана да се противи.

След втория ритник ключалката на сандъка с инструменти се строши. Къртачът беше „Вакер“, лек, не повече от двайсет килограма, и се включи веднага щом натисна копчето. Челюстите на Йенс се хлопнаха рязко, очите се разшириха, когато постепенно започна да се досеща какво предстои.

— Хари…

— Отвори уста!

— Недей…

— Кажи „ааа“!

Ревът от подскачащото желязо заглуши врявата на трафика долу, каканижещия мегафон и дрънченето на металната стълба. Хари отпусна тежестта на тялото си напред, с разкрачени крака, с лице, все още обърнато към небето и затворени очи. Валеше.

После рухна ничком върху пясъка. Гледаше небето, лежеше на плажа. Тя го помоли да ѝ намаже гърба, имала много чувствителна кожа. Не искала да изгори. Не искала… Подкреплението се изкачи. Разнесоха се викове, тропот на ботуши по бетона и гладкото щракване при зареждането на пистолети. Отвори очи. Заслепи го насочен към него фенер. Човекът, който го държеше, го отмести и Хари позна силуета на Рангсан.

Усети миризмата на собствената си жлъчка и съдържанието на стомаха му мигом изпълни устата и носа.