Хлебарките

Шестнайсета глава

Цареше тягостна атмосфера и всички се бяха умълчали. Тоние Виг лично бе поканила Хари. Стояха в един ъгъл и въртяха чаши в ръце. Тоние вече пиеше второто си мартини. Хари поиска вода, но вместо това му поднесоха сладка портокалова напитка.

— Имаш ли роднини в Норвегия?

— Имам — отвърна Хари, несигурен какво предвещава внезапната промяна на темата и преминаването на „ти“.

— И аз. Родителите ми и сестра ми живеят там. Имам и лели, и чичовци, но бабите и дядовците ми починаха. А ти?

— Горе-долу и аз като теб.

Госпожица Ао се провря покрай тях с поднос в ръка. Беше облечена в семпла, традиционна тайландска рокля с дълга цепка отстрани. Хари я проследи с поглед. Не се затрудни ни най-малко да си обясни защо посланикът се е поддал на това изкушение.

В другия край на помещението, пред голяма карта на света стоеше мъж в уединение и разкрачен, се олюляваше на пети. Беше с обтегнат гръб, широкоплещест и със сребриста коса, подстригана късо като на Хари. Очите стояха дълбоко вкопани в лицето, дъвкателните мускули — напрегнати, ръцете — хванати зад гърба. Войнишка осанка.

— Кой е?

— Ивар Льокен. Посланикът го наричаше просто Ел Ем.

— Хм… Странно. В списъка, връчен ми в Осло, неговото име не фигурира сред служителите в посолството. С какво се занимава?

— Добър въпрос. — Тоние се изкикоти и отпи от питието си. — Извинявай, Хари. Може ли да се обръщам към теб на малко име? На градус съм. През последните дни ми се събра много работа и малко сън. Льокен постъпи при нас миналата година, непосредствено след като дойде Молнес. Казано леко брутално, той е от дипломатическите служители, навлезли в глуха линия.

— Тоест?

— Изпаднал е в кариерен застой. Преди е служил в Министерството на отбраната, но с времето след името му са започнали да се редят твърде много „но“-та.

— „Но“-та?

— Не си ли чувал как служителите във Външно се коментират помежду си? „Добър дипломат е, но обича да си пийва, но са му слаби ангелите“ и така нататък. Продължението след „но“-то е много по-важно от предходната част. То предопределя докъде ще стигнеш в гилдията. Точно по тази причина на ръководните постове са се намърдали все посредствени послушковци.

— Какво стои след неговото „но“ и защо е тук?

— Честно казано, нямам представа. Виждам, че провежда срещи и съставя разни доклади, които изпраща в Осло, но се вясва от дъжд на вятър. Според мен предпочита самотата. От време на време грабва палатката си, блистер с хапчета против малария и раница с фотографско оборудване и тръгва да обикаля Виетнам, Лаос или Камбоджа. Сам-самичък. Познаваш такива хора, нали?

— Май да. Какви доклади съставя?

— Не знам. Тези работи ги следеше посланикът.

— Как така не знаеш? В посолството работят една шепа хора. Да не е извършвал разузнавателна дейност?

— На какъв обект?

— Банкок все пак е транспортен възел за цяла Азия.

Тя го погледна и се усмихна палаво.

— Де да се занимавахме с толкова вълнуващи неща. Според мен Външно просто го е пратило при нас в знак на признателност за дългата му и общо взето вярна служба на краля и отечеството. Впрочем, длъжна съм да спазвам служебна тайна.

Тя пак се изкикоти кокетно и докосна ръката на Хари:

— Хайде да сменим темата.

Хари отвори дума за друго и после отиде да си вземе нещо за пиене. Човешкото тяло се състои от шейсет процента вода, а той имаше чувството, че днес повечето течности в организма му са се изпарили към синьо-сивото небе.

Откри госпожица Ао заедно със Санпет в дъното на помещението. Шофьорът му кимна сдържано.

— Може ли малко вода? — попита Хари.

Ао му подаде чаша.

— Какво означават инициалите Ел Ем?

— За господин Льокен ли говорите? — вдигна вежда Санпет.

— Да.

— Защо не попитате него?

— Защото се опасявам да не сгафя: ами ако това прозвище се спряга само зад гърба му?

Санпет се поусмихна.

— Ел Ем идва от началните букви на „living“9 и „morphine“. Сдобил се с този прякор след службата си във Виетнам в края на войната.

— Служил е във Виетнам?

Санпет кимна едва забележимо, а Ао изчезна.

— През 1975 година Льокен, заедно с войници от виетнамска армейска част, се намира в зона за кацане. Чакат да ги откара хеликоптер. Изневиделица ги напада патрул на Виет Конг. В настаналата кървава престрелка куршум разкъсва вратния мускул на Льокен. По това време американците вече отдавна са изтеглили частите си от Виетнам, но още има техни бойни санитари. Втурват се из слонската трева от ранен на ранен да оказват първа помощ. С помощта на тебешир отбелязват върху каските кой е мъртъв — с буква „D“10 — и кой — жив — с буква „L“. „M“ пък означава, че на ранения е бит морфин. Последното сигнализира на следващите спомагателни части, че човекът вече е получил обезболяваща инжекция, и така предотвратяват смъртни случаи заради предозиран морфин. — Санпет обърна глава към Льокен. — Намират го в безсъзнание. Не му слагат морфин, само драсват „L“ върху каската му и го извличат на хеликоптерната площадка заедно с другите ранени. Льокен се събужда от собствените си гръмки стенания и отначало изобщо не се ориентира къде се намира. Но след като отмества мъртвеца, стоварен отгоре му, и вижда как мъж с бял маншет на ръката поставя инжекция на друг ранен, Льокен схваща какво става и крясва да му бият морфин. Друг боен санитар почуква многозначително по каската му: „сори, мой човек, ти вече си натъпкан“. Изумен, Льокен снема каската. Там наистина стоят буквите „L“ и „М“. Дали в суматохата някой не му е нахлупил чужда каска? Льокен поглежда войника, в чиято лакътна сгъвка току-що е потънала иглата на спринцовката. Под ремъка на каската му, маркирана с буква „L“, стои затъкната смачканата кутия цигари на Льокен, а отстрани се мъдри емблемата на ООН. Льокен се досеща какво е станало: клетникът е разменил каските, за да получи втора доза морфин. Льокен надава вой, но виковете му се давят в рева на двигателя, когато хеликоптерът се издига във въздуха. В продължение на половин час Льокен вие от болка. После кацат на Пистата за голф.

— Каква писта за голф?

— Военен лагер. Така го наричахме помежду си.

— Значи и вие сте били там?

Санпет кимна.

— Затова ли познавате събитията в подробности?

— Постъпих като доброволец в санитарните части и приемах ранените.

— Льокен възстанови ли се?

— Ето го, ей там. Другият войник изобщо не дойде на себе си.

— Свръхдоза?

— Ако не си беше изпросил смъртоносна втора инжекция, щеше да прескочи трапа. Не беше тежко ранен.

— А сега вие и Льокен работите на едно място — поклати глава Хари.

— Какво ли не прави случайността.

— Какви са шансовете за такова съвпадение?

— Светът е малък.

— Ел Ем. — Хари допи водата, промърмори, че ще си вземе още, и отиде да потърси Ао.

— Липсва ли ви посланикът? — попита той, когато я откри в кухнята. Тя увиваше салфетки около чашите и ги прикрепяше с ластичета. Изгледа го удивено и кимна.

Хари държеше празната чаша между двете си длани.

— Колко време изкарахте като любовници?

Видя как малката ѝ хубава уста се разтвори в опит да изрече отговор, който мозъкът още не бе подготвил. После устните се затвориха и пак се отвориха като на риба. Гневът стигна до очите и Хари очакваше тя да замахне, но после възмущението угасна. Очите ѝ се наляха със сълзи.

— Прощавайте — каза той без грам съжаление в гласа.

— Как…

— Извинете ме. Просто сме длъжни да разпитваме за тези неща.

— Но аз…

Тя се прокашля, вдигна рамене и ги отпусна, все едно се отърсваше от неприятна мисъл.

— Посланикът беше женен. А аз…

— И вие ли сте омъжена?

— Не, но…

Хари я хвана леко под ръка и я дръпна от кухненската врата. Ао се обърна към него. Гневът в очите ѝ се бе завърнал.

— Вижте какво, госпожице, посланикът е намерен в мотел. Знаете какво означава това. Че се е забавлявал не само с вас.

Хари я наблюдаваше, за да разбере какво въздействие ще окажат думите му.

— Разследваме убийство. Нямате никакви основания да изпитвате скрупули, разбирате ли?

Тя изохка и Хари осъзна, че е разтърсил ръката ѝ. Пусна я. Ао го гледаше с големи черни зеници.

— Страхувате ли се? Това ли е?

Гърдите ѝ се повдигаха бурно.

— Обещавам нищо от казаното тук да не става публично достояние, освен ако няма пряко отношение към убийството. Олекна ли ви?

— Не сме били любовници!

Хари я гледаше ли, гледаше, но виждаше единствено двете черни зеници. Искаше му се Нхо да беше тук.

— Добре тогава. А какво прави едно младо момиче като вас в колата на семеен мъж? Взема си лекарството против астма?

Хари остави празната си чаша върху подноса и си тръгна. Беше пуснал вътре пластмасовата ампула. Идиотска провокация, но Хари беше готов на всякакви идиотщини, само и само да предизвика някакво раздвижване. Пък било то и минимално.