Хлебарките

Двайсет и шеста глава

Лек бриз рошеше гальовно късо подстриганата му коса. Хари стоеше в края на плоския покрив и гледаше града от птичи поглед. Присвиеше ли очи, всичко се превръщаше в просната светла завеса, която блещукаше и премигваше.

— Слизай оттам — обади се глас зад гърба му. — Притесняваш ме.

Лиз седеше на шезлонг с кутийка бира в ръка. Хари отиде в управлението и я завари зарината в купища доклади, които чакаха да бъдат прочетени. Наближаваше полунощ и Лиз се съгласи, че е време да си върви. Заключи кабинета, заедно се качиха с асансьора до дванайсетия етаж, откриха, че вратата към покрива е заключена, излязоха през прозореца, откачиха аварийната стълба и по нея се добраха до горе.

Воят на корабна сирена проряза неочаквано влакнестата звукова завеса на автомобилния трафик.

— Чу ли? — попита Лиз. — През детството ми татко често повтаряше, че в Банкок се чувало как слоновете си подвикват един на друг, докато ги транспортират с речните лодки. Идвали от Малайзия, защото горите на остров Борнео били изсечени. Стояли оковани с вериги за палубата на път към севернотайландските гори. Когато дойдох тук, дълго време наистина си мислех, че чувам не сирени, а тръбните призиви на слонски хоботи.

Ехото замря.

— Госпожа Молнес има мотив, но достатъчен ли е, за да извърши убийство? — попита Хари и скочи долу. — Ти би ли убила някого за правото да се разпореждаш с петдесет милиона крони в продължение на шест години?

— Зависи за кого става дума. Сещам се за двама-трима хубостници, които бих пречукала и за по-малко.

— Въпросът е дали петдесет милиона за шест години и пет милиона за шейсет години са едно и също.

— Ни най-малко.

— Ето, виждаш ли. По дяволите!

— На теб иска ли ти се да е била тя? Госпожа Молнес?

— Нищо не ми се иска. Целта ми е да открием убиеца и най-после да си се прибера вкъщи.

Лиз се оригна впечатляващо гръмко, кимна одобрително на „постижението“ си и остави бутилката с бира.

— Горката им дъщеря. Рюна ли се казваше? Ами ако майката бъде обвинена, че е убила бащата от користни подбуди?

— Знам, да. За щастие Рюна е кораво момиче.

— Сто процента ли си сигурен?

Той сви рамене и протегна ръка към небето.

— Какво правиш, Хари?

— Разсъждавам.

— Питам за ръката. Защо я вдигна нагоре?

— Събирам енергия от всички хора долу. Това осигурявало безсмъртие. Вярваш ли в такива неща?

— Разделих се с тази илюзия още на шестнайсет, Хари.

Той се обърна, но в нощния мрак не видя лицето ѝ.

— Заради баща ти ли?

Хари видя как рязко очертаният силует на главата ѝ кимна.

— Да. Моят баща носеше света на плещите си. Уви, светът се оказа непосилно тежък.

— Как… — Хари млъкна.

Чу се хрущене: Лиз смачка тенекиената кутийка.

— Поредната трагична история за ветеран от Виетнамската война. Открихме го в гаража, в пълна униформа и с пушката до себе си. Беше съставил дълго писмо, адресирано не до нас, а до щатската армия. В него признаваше, че не успял да понесе избягването от отговорност. Разбрал го, когато през 1973 година гледал от хеликоптера, докато се отделяли от покрива на американското посолство в Сайгон, и наблюдавал отвисоко как отчаяни южновиетнамци щурмуват посолството, за да потърсят закрила от вражеските войски, нахлуващи в града. Пишеше, че изпитвал скрупули за действията на военната полиция, отблъснала с прикладите на пушките напиращата тълпа — всички онези хора, на които американците били обещали да спечелят войната, обещали били демокрация. В качеството си на офицер се чувствал съучастник в решението на американската армия първо да евакуира своите войници за сметка на виетнамците, сражавали се рамо до рамо с тях. Баща ми посвещаваше военния си принос на тях и изразяваше съжаление, задето не е имал доблестта да се нагърби с тази отговорност. Накрая изпращаше поздрави на мама и на мен и ни заръчваше да го забравим възможно по-бързо.

Хари изпита неистово желание да запали цигара.

— Бремето на тази отговорност е било твърде голямо.

— Да. Но по-лесно е, предполагам, да поемеш отговорност за мъртвите, отколкото за живите. Ние, оцелелите, ще трябва да се грижим за тях, Хари. Ние, живите. Все пак именно тази отговорност ни води напред.

Отговорност. Ако се беше опитал да погребе нещо през последната година, то това нещо беше отговорността. Била тя за живите или за мъртвите, за себе си или за другите. Отговорността само обременява с вина и така или иначе никога не се възнаграждава. Не, Хари не смяташе отговорността за своя движеща сила. Навярно Турхюс има право. Едва ли мотивите на Хари да види как справедливостта възтържествува са чак толкова благородни. Изглежда, само глупавото честолюбие му пречи да приеме случая за приключен. Тъкмо това честолюбие му вменява фиксидеята да пипне този или онзи, все едно кого, само и само да постигне осъдителна присъда и да удари върху папката с делото печата „разкрито“. Дали тлъстите вестникарски заглавия и добавените нашивки на пагона, след като се върна от Австралия, наистина означаваха толкова малко за него, колкото показваше? Дали идеята да прегази всичко и всички само за да потърси възмездие за посегателството над сестра си не се явяваше просто благовиден предлог? А зад него да се крие всъщност неистовата амбиция да трупа успехи.

За миг настъпи почти пълна тишина. Банкок сякаш си пое дъх. После същата корабна сирена отново разцепи въздуха. Жалостно. „Звучи като тръбният зов на грамаден, самотен слон“ — помисли си Хари. Автомобилите пак надуха клаксони.

Пред апартамента си видя бележка на изтривалката. „При басейна съм. Рюна“.

Хари вече бе забелязал, че срещу числото 5 на таблото с бутоните в асансьора пише „басейн“. Слезе на петия етаж и действително долови миризмата на хлор. Зад ъгъла имаше плувен басейн под открито небе с балкони от двете страни. Водата леко проблясваше под лунната светлина. Хари приклекна до ръба и топна ръка.

— Тук се чувстваш в свои води, нали?

Рюна не отговори. Само ритна с крака, подмина го и пак се гмурна. Дрехите и протезата ѝ лежаха смотани на купчинка върху един шезлонг.

— Знаеш ли колко е часът? — попита Хари.

Тя изплува точно под него, обгърна с длан тила му, вдигна колене и леко се оттласна. Свари го напълно неподготвен, той изгуби равновесие и ръцете му попаднаха върху гола гладка кожа, когато се понесе по водата с Рюна под себе си. Не произведоха нито звук. Само избутваха настрани водата като тежка топла завивка и потъваха. В ушите на Хари нахлу бълбукане и той усети гъдел, главата му сякаш започна да се разширява. Стигнаха дъното, той стъпи и изплува заедно с нея.

— Ти си луда! — изпръхтя Хари.

Рюна се засмя тихо и се отдалечи с бързи загребвания.

Тя излезе от басейна, а Хари вече лежеше на ръба с капещи дрехи. Отвори очи. Рюна държеше кепче за отпадъци и се опитваше да улови едро водно конче, отпуснало се върху водата.

— Истинско чудо — отбеляза Хари. — Бях твърдо убеден, че единствените насекоми, способни да оцелеят в този град, са хлебарките.

— Част от добрите винаги оцеляват. — Рюна вдигна внимателно кепчето, изтегли го към себе си, освободи водното конче от мрежата и то полетя над басейна с тихо бръмчене.

— Хлебарките не са ли добри?

— Пфу, гнусни са!

— Това не означава, че непременно са зли.

— Сигурно. Но според мен не са добри. Просто съществуват, нищо повече.

— Просто съществуват — повтори Хари, без да я иронизира; само като повод за размисъл.

— Така е устроен светът: приисква ни се да ги стъпчем. В противен случай щяха да се нароят твърде много…

— Интересна теория.

— Чуй — прошепна тя. — Всички спят.

— Банкок никога не спи.

— Напротив, заслушай се. Това са звуци от сън.

Кепчето беше прикрепено към кух алуминиев прът и Рюна духна в него. Подобен звук издава австралийският инструмент диджериду. Хари се заслуша. Тя имаше право.

Рюна се качи в апартамента му, за да използва душа. След няколко минути излезе от банята, завита в малък пешкир. Хари вече стоеше в коридора и натискаше копчето за асансьора.

— Дрехите ти са на леглото — осведоми я той и затвори външната врата.

После чакаха асансьора заедно. Червеният индикатор над вратата беше започнал низходящо отброяване на етажите.

— Кога ще си тръгваш? — попита Рюна.

— Скоро. Освен ако не изникне нещо.

— Знам за срещата ти с мама.

Хари бръкна в джобовете на панталона си и огледа ноктите на краката си. Рюна го бе посъветвала да ги подкъси. Вратите на асансьора се разтвориха и Хари влезе в кабината.

— Майка ти твърди, че вечерта, когато е бил убит баща ти, си е била вкъщи и ти можеш да го потвърдиш.

— Ама ти сериозно ли искаш да ти отговарям? — простена Рюна.

— Май не. — Той отстъпи крачка назад и двамата се спогледаха, докато изчакваха вратите да се затворят. — Ти кого подозираш? — попита накрая Хари.

Рюна продължаваше да го гледа, докато вратите се приплъзваха една към друга.