Хлебарките

Осма глава

Пътуваха нагоре по Сукумвит Роуд, където тризвездни хотели и луксозни къщи съжителстваха със схлупени коптори от ламарина и греди. Хари не виждаше нищо от околната обстановка, погледът му беше вперен в точка някъде напред.

— Движението се поотпуши — отбеляза Кръмли.

— Аха…

Тя се усмихна без зъби.

— Извинявай. Когато искат да завържат разговор, хората по света обсъждат времето, а ние в Банкок обсъждаме трафика. Не е нужно да си живял тук дълго, за да проумееш причината. Времето е едно и също от сега до май. През лятото започва да вали — в зависимост от появата на мусона. Тогава три месеца дъждът се лее като из ведро. Няма какво друго да се каже за времето. Е, освен, че е горещо. По цяла година повтаряме един на друг каква жега е, но така не се завързва никакъв разговор. Слушаш ли ме?

— Мхм.

— Затова пък трафикът е благодатна тема. Диктува ежедневието на жителите на Банкок в по-висока степен от някакви си тайфуни. Когато сутрин се кача в колата, никога не знам за колко време ще стигна до работа: понякога за четирийсет минути, друг път за четири часа. Преди десет години ми отнемаше едва двайсет и пет минути.

— Какво се е променило междувременно?

— Растежът. Икономическият растеж. Последните двайсет години преминаха под знака на непрекъснат икономически бум. Банкок се превърна в паразита на Тайланд. Тук се откриват нови работни места и от селата прииждат нови и нови заселници. Всяка сутрин за работа тръгват все повече хора, трябва да се хранят повече гърла, трябва да се превозват повече пътници. Броят на автомобилите в Банкок отбеляза главоломен скок, а политиците все обещават ли, обещават нови пътища и потриват ръце, доволни от добрата конюнктура.

— Какво ѝ е негативното на добрата конюнктура?

— Не гледам с лошо око на факта, че хора в бамбукови колиби си позволяват цветен телевизор, но всичко се разви с главоломна бързина. Както обичам да припомням, безконтролният растеж е принципът, на който възниква ракът. Понякога дори се радвам на миналогодишната стагнация. След като се наложи да девалвират националната валута, икономиката премина в застой и това вече личи по трафика в града.

— Да не ми казваш, че преди задръстванията са били по-големи?

— Точно така! Бяха. Погледни! — Кръмли посочи гигантски паркинг със стотици бетонобъркачки. — Преди една година камионите обслужваха непрекъснато обекти, но вече никой не строи и, както виждаш, машинният парк залежава. Както впрочем и стоката по търговските центрове. Хората ходят там само заради климатиците.

Попътуваха в мълчание.

— Според теб кой стои зад тази гадост? — попита Хари.

— Валутните спекуланти.

— Питах те за снимките. — Хари я изгледа с недоумение.

— А — тя изви глава към него. — Потресоха те, а?

— Не съм от най-толерантните — сви рамене той. — Понякога ми се струва, че заради някои престъпления си заслужава да се преразгледа отмяната на смъртната присъда.

Кръмли си погледна часовника.

— По пътя към квартирата ти ще се отбием в един ресторант. Какво ще кажеш за ускорен курс по традиционна тайландска кухня?

— С удоволствие. Но ти не отговори на въпроса ми.

— Кой стои зад снимките ли? Хари, от всички държави по целия свят в Тайланд вероятно има най-много перверзни натури на глава от населението. Все хора, дошли тук само и единствено защото имаме секс индустрия, настроена да удовлетвори всички плътски щения. И като казвам всички, имам предвид наистина всички. Откъде, за бога, да знам кой стои зад някакви си порнографски снимки?

Хари направи гримаса и разкърши врат.

— Само питам. Преди няколко години в Тайланд не избухна ли скандал с един посланик, уличен в педофилия?

— Действително разобличихме кръг от педофили дипломати, сред които и австралийският посланик. Страшно конфузен случай.

— Но не и за полицията, предполагам?

— И още питаш! Все едно станахме световни шампиони по футбол и едновременно спечелихме „Оскар“. Премиерът изпрати приветствена телеграма, министърът на туризма изпадна във възторг, заваляха едни ордени… Такива отличия укрепяват общественото доверие в полицията.

— Защо не започнем оттам?

— Не знам. Първо, всички замесени в скандала са или зад решетките, или са отзовани в съответните страни. Второ, изобщо не съм сигурна дали снимките са свързани с убийството.

Кръмли свърна и навлезе в един паркинг. Охранителят ѝ посочи свободно място между два автомобила, където изглеждаше невъзможно да се вмъкне дори лека кола, камо ли джип. Кръмли натисна някакво копче, електрониката изжужа, двете странични стъкла се смъкнаха. Тя включи на задна и подаде газ.

— Едва ли… — започна Хари, но старши инспекторката вече беше паркирала. Страничните огледала на автомобилите от двете ѝ страни още се тресяха. — Сега как ще слезем?

— Прекалената тревожност не е препоръчителна, детектив.

Кръмли се набра с две ръце, измъкна се през страничния прозорец, стъпи върху предното стъкло и скочи пред джипа. С малко повече усилия Хари успя да повтори упражнението.

— С времето ще се ошлайфаш. — Кръмли тръгна. — Банкок е тесничък.

— А радиото? — Хари се обърна към примамливо отворените прозорци. — Дали ще го заварим в колата, когато се върнем?

— Абсолютно сигурно. — Кръмли показа служебната си значка на охранителя, който изпъна снага по войнишки.

— По ножа няма отпечатъци. — Старши инспекторката премлясна доволно.

Салатата със зелена папая „сом-там“ не беше толкова гадна на вкус, колкото се опасяваше Хари. Всъщност се оказа дори вкусна. И люта.

Кръмли шумно изсърба пяната от бирата си. Хари огледа другите посетители, но никой не обръщаше внимание на трапезните ѝ обноски — вероятно защото я заглушаваше струнен оркестър, изпълняващ полка на подиума в дъното на ресторанта. Музиката на свой ред се губеше в грохота от уличното движение. Хари реши да изпие две бири и точка. На път към квартирата ще си купи стек.

— А орнаментите по ножа? Какво извлече от тях?

— Нхо допуска, че ножът е от север, от планинските племена в провинция Чианг Рай или от околностите. По ножа има характерна за тази област инкрустация с цветни парченца стъкло. Нхо не е сигурен, но при всички случаи такъв нож не може да се купи от тукашните магазини. Затова утре ще го изпратим на професор изкуствовед към музея „Бенчамабопит“. Той е най-голямото светило, що се отнася до старинни ножове.

Лиз махна, сервитьорът се приближи и им наля още димяща супа от кокосово мляко.

— Внимавай с малките бели парченца. И с червените — направо ще те изгорят — посочи с лъжицата Лиз. — Впрочем и зелените си ги бива.

Хари се взираше недоверчиво в разноцветните ивички, които плуваха в купата му.

— Тук има ли нещо, което мога да ям?

— Корените от галангал стават.

— Изградили ли сте някакви версии? — високо попита той, за да надвика сърбането ѝ.

— За убиеца ли? Много ясно. И то няколко. Версия номер едно: била е проститутката. Номер две: бил е съдържателят на мотела. Три: действали са в комбина. Засега аз подкрепям последната версия.

— И с какъв мотив са действали?

— Кражба.

— В портфейла на Молнес са открити петстотин бата.

— Ако още на рецепцията си е разтворил портфейла и нашият приятел Уанг Ли е видял пачката вътре — а това е доста вероятно — изкушението вероятно е станало твърде голямо. Откъде да знае, че мъжът е дипломат и ще се вдигне толкова голям шум?

— И как са действали?

Кръмли вдигна вилицата нагоре и се наведе ентусиазирано напред.

— Изчакват посланикът да влезе в стаята. После чукат и когато се обръща гърбом, го намушкват. Молнес пада по лице върху леглото, опоскват му портфейла, но оставят петстотин бата, за да не прилича на обир. Изчакват три часа и звънят в полицията. Уанг сигурно има някой и друг приятел в системата, който да се погрижи случаят да бъде потулен. Няма мотив, няма заподозрени, кой не иска да замете под килима случай със замесена проститутка. Приключват го и започват следващия.

Изведнъж очите на Хари изпъкнаха от орбитите. Той мигом грабна халбата с бира и я надигна.

— От червените ли улучи? — усмихна се Кръмли.

Хари си пое дъх.

— Теорията ти си я бива, старши инспекторе, но според мен грешиш — изрече задавено той.

— И защо? — смръщи чело тя.

— Най-напред да уточним единодушни ли сме, че е невъзможно проститутката да е извършила убийството без съучастието на Уанг?

— Да видим… — размисли се Кръмли. — Уанг не е замесен. Това е само предположение. Тогава би следвало да казва истината. Значи, проститутката е убила Молнес не по-рано от единайсет и половина — тогава е влязла в стаята му. Патоанатомът обаче установи, че посланикът е издъхнал не по-късно от десет. Съгласна съм, Хуле. Проститутката не е действала соло.

Двойката на съседната маса започна упорито да зяпа Кръмли.

— Дотук добре. Нататък. Ти тръгваш от презумпцията, че към момента на убийството Уанг не е знаел що за човек е Молнес. Иначе не би му посегнал, защото смъртта на посланик ще предизвика по-голяма олелия от смъртта на обикновен турист. Нали така разсъждаваш?

— Да…

— Съдържателят обаче си води таен дневник с имената на посетителите, вероятно бъкан с имена на политици и служители от държавната администрация. Отбелязва датата и часа на всяко посещение, за да разполага със средство за изнудване, ако някой тръгне да застрашава бизнеса му. Пристигне ли непознат гост, Уанг няма как да му поиска лична карта, за да узнае името и евентуално професията му. Затова излиза навън уж да се увери дали в колата няма спътник — тогава цената за услугата се покачва. Схващаш ли? И така се ориентира с какъв човек си има работа.

— Нещо ти изгубих мисълта.

— Записва номера на автомобила и после проверява в националния регистър. Щом е видял сините табели на мерцедеса на Молнес, веднага е разбрал, че гостът е дипломат.

Кръмли го гледаше замислено. После рязко се извърна към съседната маса с широко ококорени очи. Двойката подскочи на столовете и веднага се престори на много ангажирана с вечерята.

Кръмли се почеса по прасеца с вилицата.

— От три месеца не е валяло.

— Какво?

Тя махна на сервитьора да донесе сметката.

— Какво общо има дъждът със случая? — попита с недоумение Хари.

— Не много.

Наближаваше три след полунощ. Шумът от града долиташе приглушено над равномерното бръмчене на вентилатора върху нощното шкафче. Хари чуваше бученето на натоварени камиони по моста „Таксин“ и рева на някоя самотна лодка, потегляща от пристаните на Чао Прая.

Влезе в апартамента и видя мигащата червена лампичка на телефона. Натисна няколко копчета и успя да прослуша двете съобщения. Първото беше от норвежкото посолство. Съветничката Тоние Виг говореше носово и съдейки по произношението ѝ, или беше от западните квартали на Осло, или искаше да се представи за родена там. Носовият глас помоли Хари да се яви в посолството в десет часа на следващия ден, но впоследствие промени уговорката за дванайсет, защото междувременно Виг се сетила, че в десет и петнайсет имала уговорена среща.

Второто съобщение идваше от Бярне Мьолер. Само искал да пожелае на Хари на добър час. Явно не обичаше да се записва на гласова поща.

Хари легна и затвори очи в тъмното. Въпреки всичко не си купи стек бира. Ампулите с витамин B₁₂ стояха в куфара. След запоите в Сидни беше останал на легло с изтръпнали крака, но една такава ампула го бе върнала към живота. Хари въздъхна. Кога всъщност взе решение? Когато му съобщиха за ангажимента в Банкок? Не, преди това. Няколко седмици по-рано той си определи краен срок: рождения ден на Сьос. Един господ знае защо го реши. Навярно защото му дойде до гуша да води отсъстващо съществуване. Писна му дните да идват и да си отиват, без той да ги забележи. Нещо такова. Нямаше желание да умува над въпроса кое го кара да посяга към чашката. Защото веднъж взел решение, Хари го следваше неотклонно, то добиваше статут на безапелационно и окончателно. Никакви компромиси, никакви отсрочки. „Мога да спра още днес.“ Колко често беше чувал момчетата в „Скрьодер“ да се опитват да убедят самите себе си, че не са се превърнали в заклети алкохолици? И Хари беше на техния хал, но поне единствен действително бе в състояние да спре, когато реши. Рожденият ден беше чак след девет дни, но понеже Ауне го подсети колко подходящо за промяна е това пътуване, Хари изтегли крайната дата по-напред. Простена и се обърна настрана.

Питаше се какво ли прави Сьос, дали е събрала смелост да излезе тази вечер. Дали се е обадила на баща им, както му бе обещала. Ако да — дали баща им е съумял да проведе с нея нормален разговор, различен от обичайните му едносрични отговори с „да“ и „не“?

Минаваше три. В Норвегия по това време беше едва девет, но Хари почти не бе мигнал денонощие и половина и очакваше да заспи без проблеми. Ала щом затвори очи, под клепачите му изплува образът на голо тайландско момче под светлината от автомобилни фарове. Затова Хари предпочиташе да постои още малко буден. Да беше си купил онзи стек. Когато най-сетне заспа, сутрешният час пик по моста „Таксин“ вече беше започнал.