Класацията

17

Трапезарията в къщата на Морган беше като щаб, като команден пулт. Джак и Морган седяха на масата. Джак вече беше подписал договорите, които адвокатът му бе връчил. Не беше особено доволен. Документите бяха застраховка, доказателство пред света, че автор на книгата е Аби и че Джак е само заместник. Адвокатът бе в стихията си. Джак не ги прочете, всички екземпляри останаха у Морган. Нямаше да е добре, ако започнат да циркулират наоколо.

— Това ли е всичко? — попита Джак.

— Не. Имаме един проблем — каза Аби. След като бе на пуснала фирмата и домът й бе унищожен, къщата на Морган беше единственото място, където можеха да се срещат. Беше голяма и стара, със страхотно стълбище, като извадено от някой филм. Такива жилища купуваха адвокатите, които искаха да демонстрират колко се успели. В този случай обаче Спенсър повече не можеше да си го позволи. Данъците го смазваха. Самият той се бореше за живота си във фирмата. Кътлър удържаше годишната му премия и съветваше Морган да го съди. Освен това дължеше и издръжка на бившата си жена. Бяха се развели след двайсетгодишен брак. Тя претендираше за част от собствеността му във фирмата, като съвместно придобита. Човекът беше мачкан, притискан и изтерзан.

— Какъв е проблемът? — попита Джак.

Аби хвърли връхната си дреха върху облегалката на един стол — тя падна на пода, но никой не се наведе да я вдигне. Косата й стърчеше във всички посоки. Беше по джинси и изпоцапана риза, защото малко преди това бе събирала нещата от къщата си. Бръкна в чантата си и извади жълт бележник със записки.

— Името на този тип е Робърт Томпсън. Обади ми се тази сутрин около девет и половина. Мога само да гадая как се е добрал до телефонния ми номер. Заяви, че работи за „Интрудър“ и че пишел неща за книгите и хората, които ги пишат. Сигналните звънчета веднага зазвъняха.

— Защо се е обадил на теб? — попита Джак.

— Издавали са мои неща.

— Не се обиждай — каза Джак, — но едва ли някой е забелязал това.

— Поне е печатана, за разлика от някои други — намеси се Морган. Лазеше по нервите на Джак. Беше научил, че е не — успял писател, че не е издаван никога, и сега се възползваше от това. Умението да посочва недостатъците на околните беше едно от по-нелицеприятните качества на адвоката. Джак не му беше допаднал още от самото начало. Аби знаеше защо — Морган ревнуваше.

На четири очи й бе казал, че се ядосва, защото Джърмейн ще бъде коронясан за крал на развлекателната литература заради книга, за чиято поява няма никаква заслуга. Аби обаче виждаше, че не е само това. Морган не искаше Джак да работи с нея върху книгата или каквото и да е друго. Беше объркана. Не знаеше как да каже на Морган, че му е само приятелка.

— Спокойно, момчета. — В момента не й бяха нужни караници. — Мисълта ми хрумна току-що. Искам да кажа, че в момента не съм на върха на славата. Както и да е. Обади ми се. Поиска да разбере дали съм готова да отговоря на няколко въпроса. Попитах го откъде е взел номера ми, а той ми отговори, че си имал източници. Обясних му, че съм заета, а той отвърна, че нямало да ми отнеме повече от минута и че не съм била длъжна да говоря с него и съм можела да затворя телефона когато поискам.

— Това е журналистическият еквивалент на правата, кои то ти четат ченгетата, преди да те арестуват — каза Морган.

— Точно така — кимна Аби. — По това време вече адреналинът беше започнал да се стича от ушите ми. Попитах го защо ми е да затварям. В същото време отвътре изгарях, защото исках да разбера какво знае. Струва ми се, че тази сценка беше с цел да се манипулира медийният пазар. Авторите и издателите понякога играят такива игри, за да продават книгите си. Така използват медиите.

— Но защо се е обадил на теб? — попита Джак.

— Ще стигна и до това. Изглежда, някой му е казал, че имам клиент, който се представя за автор на книга, която скоро ще нашуми.

— По дяволите! — изруга Джак.

— Четеш ми мислите — каза Аби.

— Какво знаеше той?

— Нямам представа. Измъкнах се. Заявих, че нямам представа за какво говори.

— И?

— Сви знамената. Не спомена никакви имена. Не знаеше заглавието на книгата или кой е издателят. Доколкото мога да преценя, знае само това, което са му казали, а то е как да ме намери.

— Смяташ, че ти е повярвал, когато си му казала, че не знаеш нищо, така ли? — попита Морган.

— Ако може да се съди по изненадата в гласа по телефона, мисля, че не ми повярва. Взе да ме разпитва от какво се страхувам. Опита се да ми дава юридически съвети. Успокои ме, че каквото и да правя, не можело да е нарушение на никакъв закон, тъй че защо направо не съм му разкажела всичко.

— Точно така — обади се Джак. — Че да натика горещия ръжен на пресата право в задниците ни. Върховното пречистващо преживяване. Опрощението на репортера.

— Е, какво ще правим? — попита Морган.

— Имам по-добър въпрос от този — каза Джак. — Какво ще стане, ако се добере до Карла или Бертоли и започне да задава въпроси?

— И това ми мина през ума — отвърна Аби.

— Ако се замислят за парите, които се канят да платят, и се запитат дали не ги мамят, край на всичко — каза Джак. — Книгата ще отиде по дяволите. Да не говорим за шестте милиона.

— Това отново ни връща към въпроса какво да направим — обади се Аби.

Последва тишина.

— Може и да не се обади повече — предположи Морган.

— Може още утре сутринта да се появи на вратата й — възрази Джак.

— Ще зависи от това какво е успял да научи и доколко скандална е историята му.

— Имам ли право на глас? — попита Джак.

— Да чуем. — Аби го изгледа.

— Трябва да се махнеш от Сиатъл. Панаирът на книгата започва следващата седмица. Замини за Чикаго. Виж какво прави Бертоли за рекламата.

— И без това смятах да замина — каза тя.

— Добре. Тогава не се връщай, и толкова.

— Какво имаш предвид?

— Изчезни някъде. Ще намерим подходящо място. Така ще можеш да пишеш, без да те безпокоят — каза Джак.

Аби се замисли.

— Просто се чупи. Ако този тип няма с кого да разговаря, няма да публикува нищо. Ще го лишим от източник.

— Все пак някой е говорил с него, нали? — каза Морган.

— Кой? — попита Джак.

— Мога да се сетя само за един — отговори Аби. Гледаше Морган. — Джоуи.

— Защо би го направил?

— Не бях сигурна — отвърна Аби. — Поне до тази сутрин, когато приключих със събирането на нещата си. Нещо липсваше от къщата ми. Още не съм го намерила, а търсих на всякъде. Имах едно първоначално копие на ръкописа. Беше върху стари бланки от фирмата и изписани листа, които трябваше да бъдат изхвърлени. Реших, че на гърба им може да се пише много добре, поне в чернова. Знаех, че и бездруго ще трябва да го преписвам. Никой не трябваше да го вижда. Захвърлих го в една кутия под масата в спалнята. Не беше там. Обърнах цялата къща, но е изчезнало.

— Както и пишещата машина — каза Морган.

— Изчезнала е пишещата ти машина, така ли? — попита Джак.

Аби кимна.

— А за какво, по дяволите, му е притрябвала на Джоуи старата ти пишеща машина? — попита Морган.

— Вероятно за да пише бележки за изнудване — предположи Аби. — Искаш да си получиш ръкописа, добре, но ще ти струва пари. Вероятно търси най-добрата оферта. Ще почака известно време и ще дойде при нас. — Напомни им, че вече се е опитал да забърка каша с киностудията.

— Не би го направил пак — каза Джак.

— Не го познаваш — възрази Аби.

— Наречи го интуиция, ако искаш, но си мисля, че може да бъде убеден.

— Аз пък си мисля, че е надушил пари — каза Морган.

— Можем да му платим, за да ни остави на мира — обади се Аби.

Морган и Джак я изгледаха по един и същи начин.

— Това би било голяма грешка — отбеляза Морган.

— Съгласен съм — кимна Джак. — Нека поговоря с него.

— Защо ти? — попита Морган.

— Защото мисля, че съм по-убедителен.

— Това е бизнес и трябва да се свърши делово.

— Знам с какъв бизнес се занимава той.

— Може да е намерил документа за правата.

Морган поклати глава и я изгледа кръвнишки, сякаш искаше да я попита къде й е главата.

— Какъв документ? — попита Джак.

— Никакъв. — Аби разбра, че е сгафила. Нямаше нужда Джак да знае за регистрацията на ръкописа. Морган бе прибрал документа в папките си. Аби се зачуди дали пък репортерът не търсеше тъкмо него.

— И така, какво знае той? — Морган смени темата. — Имам предвид Джоуи.

— Трябва да предполагаме, че е взел черновата — каза Аби. — Не се иска титаничен ум, за да разбереш, че не го е писал той, след като е на гърба на бланки от юридическа фирма. Полетата са пълни със собствените ми ръкописни бележки. Може да го размаха над главите ни.

— Крие се от ченгетата — отбеляза Морган.

— Да, вероятно има нужда от пари — вметна Аби.

— Засега обаче са му известни само играчите от киностудията — каза Джак.

— В това сме сигурни — съгласи се Морган.

— Освен това Джоуи би се прехласнал от идеята да има вземане-даване с Холивуд. Да приемем засега, че тъкмо това е играта му.

— Добре, приемаме — каза Морган. — Как ще го спрем?

— Ще поговорим с него — каза Джак.

— Не познаваш Джоуи — отвърна Аби.

— Всичко е въпрос на убеждаване. Има и друга възможност. Да си признаеш.

Двамата го погледнаха.

— Защо не? Признай, кажи им, че ти си написала книгата.

Какво? Не ме гледай така. Проблемът ти е, че нямаш необходимото самочувствие.

— Не е вярно — възрази Аби. — Има сили, срещу които не можеш да се бориш. Това са безумните правила на маркетинга, които управляват съдбата на всяка книга. Издавали са ме три пъти. Никой не би се заел да прави пробив на пазара с автор, издаван три пъти, независимо какво е написал. Това не става, освен ако не си някакво откритие. Не си ли забелязал? Пускат тонове комерсиални боклуци, само че всички автори са гении. Е, аз им давам Гейбъл Купър. — Аби кимна към Джак, който не беше сигурен дали не трябва да се поклони. — Достатъчно е да погледнеш заглавията. „Рекордна сума, платена на дебютант романист“. В това е уловката. Защо смяташ, че Бертоли вдигна цената така лесно?

— Книгата е добра — каза Морган.

— Много книги са добри — възрази Аби. — Проверих. Най — голямата сума, платена досега за първа книга, е два милиона долара. Сега той държи рекорда с три. Ако може, ще го язди като кон до победния финал. Ще го пришпорва, докато не умре от изтощение. С него ще представят Джак във всяко телевизионно шоу, в което ще участва. „При нас е един автор, чийто първи роман му донесе шест милиона долара.“ Данъчните ще го чакат отпред, в лимузината. Бертоли ми е ясен като отворена книга, мога да чета мислите му.

За Спенсър бе трудно да си обясни подобен начин на мислене у Аби. Тя обаче познаваше играта, с която се бяха заели. Имаше белези, които го доказваха.

— Ако преди това бях написала само една книга, биха могли да я забравят и да се надяват, че никой няма да си спомни за нея. Когато обаче са три… Няма шанс. Така че ще действаме както ви казвам. Нека изстрелят Джак в космоса.

После ще се появим ние и ще кажем на света какво всъщност е станало. Кой какво е направил. Когато приключим, ще могат да ближат яйцата от физиономиите си.

— Значи това е окончателното решение? — каза Спенсър.

— Това е окончателното решение. — Не им се извини, нито пък им каза останалото. По пътя на голямата книга към висините имаше още един риск, за който Аби не спомена. Ако цялата работа се провалеше, с кариерата на автора беше свършено завинаги. Подобни неща се бяха случвали неведнъж. Никой не би се заел да рекламира подобен автор. На пазара биха го възприемали като прокажен. Тъкмо в това беше най-доброто качество на плана й — ако Гейбъл Купър пропаднеше, винаги можеше да прибегне към друг псевдоним, друга физиономия. Рано или късно щеше да надхитри издателите в собствената им игра. Беше уверена в способността си да пише и да измисля качествени сюжети. В основата на всеки бестселър беше тъкмо това — добрата идея. На нея й трябваха само писалка и пощенска кутия, и отново влизаше в бизнеса. Аби беше нещо като литературен терорист — сила, която не бяха в състояние да спрат.