Класацията

9

С първите двама удари на камък. Единият беше заминал в неизвестна посока, а другият — за Лас Вегас, за да участва в някакво комедийно шоу и в останалото време да работи като инструктор по аеробика.

Остана третият, който според Аби изглеждаше най-добре, но беше твърде млад. Казваше се Джес Джърмейн. Беше на двайсет и шест, с черна коса, издялано като от камък лице, квадратна челюст и блестящи кафяви очи. Когато отвори вратата, Аби разбра, че е на прав път — привличаше погледа като с магнит, беше дори прекалено красив. Имаше широки рамене и бронзов тен, беше висок към метър и осемдесет.

Обясни му, че набира кандидати за определена роля и че някой й е дал адреса му.

— Малко необичайно е — отвърна той. — Обикновено агентът ми се обажда по телефона.

— Ситуацията наистина е необичайна — отвърна Аби. — Бързаме. Готови сме да платим.

Той се отдръпна и ги покани да влязат, като хвърли поглед на Тереза, която беше с големи тъмни очила. Въведе ги в единствената си стая с канапе, което ставаше на легло. Махна една празна кутия за пица от един стол и го предложи на Аби. Без да чака специална покана, Тереза се настани върху голямо надуваемо кресло. Това беше единственото място за сядане освен канапето — първоначално си помисли да седне на него, но беше затрупано с дрехи, които трябваше да бъдат сгънати и прибрани.

— Тъкмо се занимавах с прането — обясни Джърмейн. — Бих ви предложил нещо за пиене, но тази седмица още не съм попълнил запасите, така че имам само вода.

— Няма нужда — отвърна Аби.

— Това място има нужда от женска ръка — отбеляза Тереза.

— Приятелката ми непрекъснато го повтаря — каза той и посочи снимката й върху телевизора.

— Красиво дете — кимна Тереза.

Аби й хвърли убийствен поглед.

— Не ми обръщайте внимание. Говорете си. Аз ще се забавлявам. — Тереза погледна захвърленото на канапето нещо от тънка материя, имитация на леопардова кожа. — Ще се опитам да съм полезна.

— Каква е ролята? — попита Джърмейн, без да й обръща внимание. Беше любопитен, но нямаше вид на гладен.

— Може да се наложи да пътувате.

— Кино, телевизия или театър?

Нищо такова, помисли си Аби. Трябваше да внимава, за да не го изплаши. Това беше последният подходящ кандидат.

— Мисля, че може да се определи като персонификация на живо.

— Поне докато не те хванат — обади се Тереза.

Джърмейн я погледна объркано.

— Играл съм малко в театър, не на Бродуей, разбира се — увери той Аби. — Преди две години, преди да дойда тук. — Отпусна се на канапето и качи дългите си крака, обути в стегнати джинси, върху страничната облегалка. Фланелката му беше къса и под нея се виждаше мускулест, загорял от слънцето корем, набразден като дъска за пране.

— Нямам предвид Бродуей — каза Аби.

— Градът е същият, но улицата е друга — обади се Тереза, която бе започнала да разглежда с любопитство бандажа от имитация на леопардова кожа. — Не стяга ли това нещо? — Вдигна го към носа си и го подуши като познавач скъпа пура, после дръпна предната част и я пусна като прашка на пред.

Аби я изгледа смъртоносно.

— Не може ли да говорим по същество? — попита Джърмейн. — След час имам среща в Студио Сити. Имам пробни снимки за една реклама и не искам да закъснея.

— Значи имате участия в рекламни снимки?

— Мислех, че говорим за роля. Модел ли ви трябва?

— Не точно.

— Е, за какво става дума последно? Роля или снимки?

— Снимки може и да потрябват, но ще се наложи да изиграете и роля — отвърна Аби. — В известен смисъл.

— Къде, колко време, колко пари? — Момчето заговори за долари без никакви притеснения.

— Работата е предимно в Ню Йорк. Не съм сигурна точно колко време ще отнеме, а що се отнася до парите… ще трябва да се договорим.

Джърмейн се усмихна, сякаш чутото му допадна.

— За снимки вземам по две хиляди и петстотин долара на ден, плюс разноски, настаняване в хотел четири звезди или по-добър и самолетен билет първа класа за отиване и връщане. Не се снимам без дрехи.

Тереза подсвирна продължително.

Всъщност той досега не беше получавал такива неща, но нищо не пречеше да ги поиска. Стана от леглото и се приближи до стенния календар до хладилника в малкия кухненски бокс. Заговори с гръб към тях:

— Да видим… След седмица трябва да съм в Ел Ей, защото имам друго прослушване.

Аби погледна към Тереза — беше сложила бандажа върху главата си, с предната част пред носа си като газова маска, и вдишваше дълбоко. Изгледа я свирепо, а Тереза се засмя и махна ефирната вещ миг преди Джърмейн да се обърне отново към тях.

— Какво точно означава „без дрехи“ — попита тя и вдигна във въздуха бандажа, окачен на показалеца й.

— Снимам реклами за бельо, стига да са дискретни. Без задници.

— Ама разбира се! Приличаме ли ти на дами, които могат да поискат от теб да направиш нещо евтино и безвкусно?

— Хората искат какво ли не.

— Аз не искам какво ли не — отвърна Тереза.

— Мога да ви разкажа някои неща.

— Цялата съм в слух.

— Тери! — намеси се Аби. — Той няма време! Каза ти, че има пробни снимки.

Тереза си помисли, че горгоните са любезно усмихнати в сравнение с физиономията, която направи приятелката й.

— Струва ми се, че трябва да се заловим за работа — каза Аби. — Да говорим по същество.

Тя извади една визитна картичка от джоба си и я подаде на Джърмейн.

— Аз съм адвокат. Имам клиент, чието име ще остане неизвестно. Той е талантлив писател. Поради причини, които няма нужда да знаете, той предпочита да представи новата си книга, която най-вероятно ще се превърне в бестселър, под псевдоним. Не желае истинската му самоличност да стане известна на когото и да било, нито на читателите, нито на издателя. Нужен му е човек, който да се представи за него.

— Това законно ли е?

— Да. Можете да ми вярвате. Проверено е. Ще са необходими снимки за гърба на корицата и раздаване на автографи, ако се наложи.

Джърмейн явно бе впечатлен от предложението. Тереза беше стъписала от лекотата, с която Аби произнесе лъжата. „Имам клиент“. Нямаше намерение да казва истината на Джърмейн, докато не се увереше, че може да разчита на него.

Очите му светнаха.

— Това шега ли е?

— Не.

— Кой плаща за всичко това?

— Ако се наложи да се пътува, ще плати издателят.

— Предполагам, че рекламата ще е добра.

— Да.

— И ще ми се плати?

— Процент от аванса.

— Колко?

— Ще говорим за това, когато съм сигурна, че предложението ми ви интересува.

— Не разбирам. Къде е лошата страна?

Аби сви рамене и попита:

— Интересува ли ви, или не?

— Не знам. Звучи добре. Не знам нищо за писането или издателската работа.

— Искам да чуя решението ви.

— Не разбирам какъв е смисълът — отвърна той. — Искам да кажа… Защо прави всичко това?

— Доколкото ми е известно, издателят е готов да плати доста пари на човека, който е написал книгата, привлякла вниманието му. Ако е хубав и изглежда добре в медиите, рекламата му ще е много по-лесна. Така стойността на книгата ще нарасне.

— Шегувате ли се?

— Ще ми се да се шегувах — отвърна Аби — Е?

Джърмейн се замисли.

— Колко ще нарасне?

— Кое?

— Ако авторът изглеждал добре, стойността цяла да нарасне. С колко?

— Все още не сме започнали преговорите, но и да ги започнем, няма да изчисляваме парите въз основа на увеличената стойност. Авторът няма да се съгласи. Твърде много усилия му е струвала тази книга.

— Е, искам да получа поне някаква представа за стойността на книгата?

— Ако трябва да… — Аби се замисли за момент. Оуенс не се захващаше с клиент, ако не очакваше произведението му да донесе поне няколко милиона долара. Не би прекосила цялата страна, ако към романа нямаше сериозен интерес, освен това винаги можеше да се стигне до наддаване, което да качи цената още повече.

— Ако трябва да изкажа предположение, струва ми се, че авансът ще бъде около двеста хиляди. Може би повече. — Това беше далеч под очакванията й, но предпочиташе да даде по-малка цифра, отколкото да го разочарова по-късно и да рискува да го прогони след срещата му с Оуенс.

— Какъв е моят дял?

— Пет процента? — каза Аби. Беше по-скоро въпрос, отколкото отговор. Беше в безизходица и той го надушваше.

— Десет.

— Ще трябва да подпишете договор.

Джърмейн кимна.

— Разбира се.

Трябваше да позвънят два пъти и да изчакат повече от минута, преди вратата да се отвори. Цели два часа им бяха нужни, докато намерят къщата на Аби в Университетския квартал.

През пролуката на вратата, широка колкото позволяваше веригата, надникна някакъв тип с брадясала физиономия, висок към един и осемдесет.

— Какво искате?

Двамата пред него се спогледаха с удивление. Може би пък на небето наистина имаше Бог?

— С мистър Гейбъл Купър ли разговарям? — Стенли Залцман вече бе извадил картичката си.

— Зависи кой се интересува.

— Някой, който предлага добра сделка, ако вие сте Гейбъл Купър.

Очите, които гледаха сънливо изпод подпухнали клепачи, изведнъж се ококориха.

— Вие ли сте мистър Купър? — Залцман мушна картичка та през пролуката. Върху бялото картонче с релефни букви беше отпечатано името на киностудия, което би познал всеки, стига да не е от Марс. — Може ли да влезем?

Бяха със странни дрехи. Единият носеше на главата си избеляла шапка с наушници и клюн, дълъг може би трийсет сантиметра. Другият беше с брезентови панталони, които на места май бяха проядени от мухъл. През рамо бе преметнал ремък, на който висеше плетена кошница. Всичко това приличаше на някакво древно рибарско оборудване.

— Един момент. — Джоуи Дженрико затвори вратата, мина по коридора и затвори друга врата. Тя водеше към стаята, в която бе вилнял, преди да се позвъни. Вече бе изпочупил чиниите в кухнята и бе изсипал съдържанието на хладилника върху парчетата. После се бе преместил в стаята, която му се бе сторило, че е на Тереза, бе се справил с по-голямата част от мебелите и се бе заел да обработва дрехите й с нож — тогава го прекъснаха.

Джоуи щеше да каже на тези двамата да вървят по дяволите, но го спряха визитната картичка и фактът, че споменаха за сделка. Също и злобното му любопитство. Зачуди се дали Тереза не ходи с този Купър. Ако беше така, щеше да пипне кучият му син и да го убие или осакати, но не и преди да провери дали не може да падне някой долар от цялата работа. Питаше се какво ли имаха предвид двамата на вратата. Надушваше пари, но колко?

Върна се и отвори. Първи влезе Залцман, след това и Сиднър, който попита къде е Аби Чандлис. — Излезе — отвърна Джоуи.

— Значи живее тук? Не сме сбъркали адреса?

— Не сте. Споменахте някаква сделка. — Трябваше да спазва приоритетите.

Залцман се огледа и предложи да седнат във всекидневната, за да обсъдят нещата.

— Все едно. — Джоуи се поколеба. Не беше много сигурен къде е всекидневната. За щастие все още не бе успял да я опустоши.

Залцман кимна към една от вратите.

— Чувствайте се като у дома си — каза Джоуи. — Бих ви предложил по глътка, но в момента кухнята е нагоре с краката.

— Разбираме — кимна Залцман. — Просто минавахме от тук и се отбихме. Тръгнали сме на север, на риба. Изглежда, и вие току-що се прибирате.

Джоуи не схвана въпроса и го изгледа с празен поглед. Помисли си, че може би са чакали в колата си отпред и са го видели да влиза през страничния прозорец.

— Чухме, че сте били в Мексико — каза Залцман.

— А, да.

— Прекарали сте добре, надявам се?

— Да. Забавлявах се.

— Мислех, че сте работили.

— Това също. За какво става дума?

Един от колегите в студията разбра, че ще пътуваме насам, и ни помоли да се отбием и да поговорим.

Джоуи надникна навън през щорите. Беше чувал, че понякога ченгетата измислят небивали истории, за да ги пуснеш да влязат, ако са решили, че нещо не е наред. Може би им се бе обадил някой съсед. В колата, паркирана отпред, обаче наистина се виждаха въдици.

— За какво? — попита Джоуи.

— За книгата ви, разбира се.

— А… Това… — каза той и кимна лениво, сякаш знаеше за какво става дума.

— Този наш приятел смята, че книгата ви е доста добра.

— Значи е при него? — Джоуи се надяваше да не се налага да я търси. Вероятно беше някъде под останалите боклуци, които беше струпал в онази стая.

— О, да. Предполагам, питате се как я е получил?

Джоуи сви рамене, като че ли не даваше пет пари.

— Е, имаме си източници. Не възразявате, надяваме се?

— Защо да възразявам?

— Точно това имах предвид — кимна Залцман. — Смятаме че от материала би могло да стане филм. Нищо определено, просто съществува такава възможност. Запазваме опции за много неща, но малко от тях реално стигат до продукция. Все пак, стремим се да държим банката с идеи пълна.

Джоуи повдигна вежди и се замисли съсредоточено.

— Сигурно ви струва доста пари. Колко сте готови да платите?

Залцман се усмихна. Човекът беше прям. Обичаше подобни хора.

— Харесвам такива автори — каза той. — Вие сте реалист. — По-скоро помияр, помисли си. — Все пак не знам — добави. — Може би няколко хиляди. Разбрахме, че в момента работите върху втора книга. Продължение?

— Може би — отвърна Джоуи. Не схвана въпроса ясно, но след като кинаджията знаеше за какво става дума реши да продължи играта.

— Ако обвържем всичко, имам предвид двете книги, и получим опция за бъдещите ви произведения, може да помислим за сума от порядъка на двайсет или двайсет пет хиляди. — Залцман премери Джоуи с очи и си представи дребни монети.

Джоуи през живота си не бе виждал толкова пари накуп. Жив или мъртъв, този тип Купър имаше някаква стойност. Може би нямаше да го убие веднага, макар и да чукаше Тереза — най-напред трябваше да напише онова продължение или за каквото там ставаше дума.

— Трябва да сте наясно — продължи Залцман, — че правим това, защото студията ни желае да окуражава обещаващите млади автори. Отглеждаме нови таланти, така да се каже.

— И кога ще стане това? — попита Джоуи. — Отглеждането, имам предвид. — Не беше писател, но знаеше кога му говорят глупости и кога не.

— Веднага щом адвокатите ни съставят договора. Залцман просто не можеше да повярва, че нещата вървят толкова гладко.

— Колко време ще отнеме?

Обикновено отнемаше седмици, но при дадените обстоятелства можеха да използват стандартния договор — този, който подписваха треторазредните драскачи. Щяха да откупят правата върху героите и да включат клауза, която им гарантира собствеността върху следващите му три книги. Преди да осъзнае какво става, щеше да е посаден в плантацията на студията и да дава плод.

— Мога да се обадя по телефона и да ви го изпратят с бърза поща. Най-много три дни — отговори Залцман.

— Двайсет и пет хиляди — каза Джоуи.

— Споменах двайсет или двайсет и пет хиляди. — Сиднър едва не се нахвърли върху Залцман, когато го чу. — Но след като сте толкова разумен, нека са двайсет и пет. — Залцман погледна партньора си и му намигна.

Джоуи бе готов да им продаде всичко, което поискат, и за една десета от тази сума — особено ако платяха веднага, в брой.

— Кога ще получа парите?

— Веднага щом подпишете договора, ще изпратим чек.

— Без чекове — възрази Джоуи. — Искам парите в брой.

— Студията ни не работи с пари в брой. Какво ви безпокои? Нали видяхте картичката? Разполагаме с тези пари. Просто ни кажете на чие име да издадем чека.

— Име? — попита Джоуи.

— Беше ни казано, че Гейбъл Купър е псевдоним. Дайте ни истинското си име, а ние ще подготвим договора и чека.

Понякога живееш както трябва, помисли си Джоуи, и слънцето те огрява.

— Искам да изпратите тези неща до една пощенска кутия.

— Няма проблем. Както желаете.

— Името ми е Джоуи Дженрико. — Сиднър го записа.

— Написали сте чудесна книга, мистър Дженрико. Продължавайте все така — каза Залцман, — и ви очаква голямо бъдеще.

Издатели, киностудии и агенти казваха това на всички, за да подхранват самолюбието им и да ги държат настрана от бизнеса.

Освен името Сиднър си записа номера на пощенската кутия и номера на социалната осигуровка на Джоуи, за да информира за плащането данъчната служба. Мел Уайг щеше да хареса цената, макар че несъмнено щеше да се разочарова от факта, че Дженрико не е автор на бестселъри. Все пак какво би могъл да очаква срещу тези мизерни пари — двайсет и пет хиляди долара.