Класацията

32

Когато Аби, Джак и Морган влязоха в бара на „Пирата“ да пийнат преди вечеря, дансингът бе задръстен от двойки, танцуващи в ритъма на джаза.

Джак бе пристигнал преди няколко часа, очаквайки да ги намери пируващи за успеха на книгата. Ала Аби бе хладна и резервирана. Морган се бе настанил в стаята за гости при нея. Вещите на Джак бяха върнати в хотелската му стая.

Още в началото Джак прошепна в ухото й, че иска да остане насаме с нея. Тя му отвърна, че може да каже всичко каквото има за казване пред Морган. Изрече го достатъчно високо, за да чуе Спенсър. В този момент Джак разбра, че се е случило нещо.

Поръча питиета на бара и изчака, докато барманът ги приготви. Може би малко алкохол щеше да уталожи напрежението и да развърже езиците.

На масата отзад Спенсър се опита да убеди Аби, че не бива да говори много.

— Остави ме аз да приказвам. И най-вече не споменавай за книгата му.

Тя кимна. Макар да бе заела високо място в класацията и да имаше милиони читатели, Аби бе съвсем унила. Изведнъж всичко това й се стори маловажно. Съзнанието й бе завладяно от една-единствена мисъл: имаше ли Джак нещо общо със смъртта на Тереза Дженрико?

Опитваше се да се убеди, че това е невъзможно. Искаше й се да вярва, че инстинктите й не са тъй закърнели, че не може да е изпитвала чувства към човек, способен на подобно убийство. Но въпросите я връхлитаха един след друг, от онези, които адвокатите си задават, когато не се доверяват на клиента си — най-вече за мотивите и изкушенията.

Аби се опита да си припомни къде беше Джак по време на убийството на Тереза. Тръгна от Ню Йорк преди нея. Каза й, че има работа в Кофин Пойнт. Но неочаквано се появи в Сиатъл. Умът й работеше трескаво, изтормозен от вероятностите.

Погледът й се спря на Джак, който чакаше питиетата, облегнат на една от месинговите слонски глави, украсяващи перилата на бара.

Някакво момиче с дълга черна коса в края на дансинга, което танцуваше буги-вуги с изкусителни движения, залепи поглед в Джак. Сякаш го събличаше с очи, докато кършеше тяло. Джак й отвърна с една от загадъчните си усмивки а ла Джеймс Бонд. Момичето го изгледа с еротичната арогантност, присъща на младите красавици. Той закачливо вдигна чаша към нея, докато се насочваше към масата им, понесъл две питиета. Аби не пожела алкохол. Морган си бе поръчал скоч и сода.

Източните ветрове повяваха леко през отвореното пространство на ресторанта със сводест покрив. По него бяха накачени вентилатори, напомнящи ранени птици. Някои от перките липсваха, станали жертва на миналогодишния ураган. Стипчивият аромат на ром изпълваше въздуха, трептящ от звуците на музиката.

Без да я пита, Джак хвана Аби за ръката и преди да се опомни, тя се оказа на дансинга в обятията му. Главите им се допираха. Тя беше вдървена и напрегната.

Джак я бе излъгал. Изобщо не й бе споменал за издадената книга. Оставил я бе да се чуди какво друго може да е сторил и дали не е убил Джоуи Дженрико. „Чук-чук, чукам на вратата на дявола“, дереше глас певицата и Аби се запита дали самата тя не бе направила сделка с дявола.

— Защо не се отпуснеш тази вечер и не пийнеш с нас? — каза Джак. Когато песента свърши, той плъзна длан по ръката й и стисна рамото й — жест на интимност. Тя се скова.

— Имам да пиша книга, ако си спомняш — усмихна му се насила и седна на масата.

— Къде е Чарли тази вечер? — попита Джак, докато придърпваше стола си. Погледна Аби, но отговорът дойде от Спенсър.

— Не знаем.

— Навърта километри на колата ми и прави креватна гимнастика — каза Аби.

— Забърсал е нещо — обади се Морган. — Току-виж, пипнал трипер.

— Безразсъдството не остава ненаказано. — Чарли не й беше връщал колата от три дни. Последния път, когато тя се качи в нея, намери дамски бикини в жабката.

— Но в случай че не хвръкне в някоя пропаст или не умре от срамна болест, измислили ли сте алтернативен план как да се действа спрямо него? — попита Джак.

— Измислили сме — отвърна Морган.

— И мога ли да знам какъв е той?

— Осигуряваме му финансови стимули да ни сътрудничи — каза Морган.

— С една дума, купувате го, а?

— Да речем.

Джак повдигна вежда и погледна Аби.

— Ваша си работа — каза той, — но мисля, че правите голяма грешка.

— Вече сме обсъдили този въпрос — каза Спенсър. — Решили сме го, и толкова.

Морган бе пуснал бариера, която Джак не можеше да не съзре, макар да бе тук от два часа. Спенсър бе взел нещата в свои ръце и, изглежда, на Джак не му оставаха пътища до Аби.

— Да разбирам ли, че вече сте обещали да му платите?

— Още не, но имаме всички основания да смятаме, че няма да откаже — каза Спенсър.

— О, да. Все едно Дракула да откаже млада кръв — под — метна Джак. — И колко ще му платите?

— Не е нужно да знаеш — отвърна Спенсър.

— Разбрал ли е, че ти си написала книгата? — Джак се опитваше да въвлече Аби в разговора, но Спенсър отново се намеси.

— Не, освен ако ти не си му казал.

— Нищо не съм му казвал.

— Не знае — обади се Аби. — Мисли, че сме я написали двамата. Ако разбере, че е само моя, цената ще се вдигне. Смята да не претендира за твоята част.

— Много благородно от негова страна — каза Джак.

— У Чарли няма никакво благородство. Щеше да разбереш, ако го познаваше.

— И ти си съгласна на всичко това? Да му платиш, за да мълчи? На един залитащ пияница, който всъщност не знае нищо?

— Пиянското залитане може да причини много неприятности — подметка Морган.

— Ако парите бяха мои, нямаше да му платя и цент.

— Но не са твои — каза Аби.

— Вярно — рече Джак. — Твои са си. Твоя е и грешката.

— Много нахакано го раздаваш — каза Спенсър.

— Морган, престани — опита се да го възпре Аби.

— Не, не, искам да чуя какво предлага той. Как би постъпил. Хайде, искам да знам. Какво ще направиш ти в случая?

— Ще си поприказваме.

— Просто тъй.

— Аха — каза Джак, — просто тъй.

— И какво ще му говориш? Какви магически думи ще използваш?

— Ще го убедя да не върши глупости.

Морган се усмихна, а после се разсмя.

— Ще го убедиш значи.

— Да. Той не е глупав човек. В Ню Йорк се разбрахме — каза Джак.

— От твоите уста логиката звучи като мръсна дума.

— Джак може да бъде много убедителен — обади се Аби. — Видях как убеди няколко души в Сан Хуан.

— Те вече не ти искат пари, нали? — погледна я Джак.

— Единият от тях вече нищо не иска — каза Аби.

— Какво, по дяволите, е станало в Сан Хуан? — попита Морган.

— Няма значение. Предпочитам да платя. — Разговорът й беше дотегнал.

— А какво ще го спре да се върне за още? — попита Джак.

— Няма да се върне, защото, докато изхарчи това, което ще му дам, всичко ще е свършило — каза Аби.

— Какво ще направиш, кредитната си карта ли ще му дадеш?

— Не, просто ще ускорим нещата — каза тя.

— Не те разбирам — погледна я Джак.

— Искам да кажа, че няма да изчакаме изданието в меки корици, за да кажем на Бертоли, че аз съм написала книгата.

Джак остана като зашеметен. Много неща очакваше, ала че и това.

— Точно в момента, когато тя прави такъв фурор?

— Чарли внася ново измерение — каза Аби. — Не можем да го накараме да мълчи вечно.

— Появиха се и някои други неща — додаде Морган.

— Какви неща?

— Но ти не бива да се притесняваш — каза Морган. — Ще си получиш дела. Това е всичко, което ти е нужно да знаеш.

— Не, нужно ми е да знам какво става. Какво ще кажете на Бертоли?

— Ще изчакаме книгата да се задържи един месец в класацията — каза Аби. — А дотогава трябва да съм приготвила стръвта.

Джак поклати глава недоумяващо.

— Когато започнеш нищо, трябва да го довършиш. — Това беше насочено към Аби. — Съгласих се да участвам в играта ви. Да ида в Ню Йорк и да направя цялото шоу. Всъщност известно време това ме забавляваше. Но онези хора не си играят, а правят сериозен бизнес със сериозни пари — каза Джак. — Изпълниха си обещанията. Поиска им нещо и те ти го дадоха, дори много повече.

— И те получиха това, за което се пазаряха. Получиха теб.

— Да, и сега искаш да им провалиш рекламната кампания — каза Джак. — Точно по средата искаш да издърпаш килимчето под краката на всички нас.

— Какво толкова? — намеси се Морган. — Мислиш, че книгата ще пропадне без теб?

— Аз се заангажирах вече — каза Джак. — Това е лошото.

— За какво говориш? — взря се в него Аби.

Джак се поколеба, преди да отговори.

— Обещах му нещо въз основа на това, което изпълни от своя страна при сделката. Обещах му, че ще има резюмето, за да разбере насоката на продължението. Сметнах, че така е редно.

— Решаваш сам какво е редно? — възкликна Аби.

— Ти влезе в челната петорка. Кога ти се е случвало за последен път?

— Кой ти е дал право? — извика тя. — Казах ти по телефона…

— А аз ти казах, че ще говорим за това, като се върна — рече Джак. — Но идвам тук и виждам, че се каниш да ме изхвърлиш на улицата.

— Няма за какво да говорим повече. — Аби беше бясна.

Представи си как резюмето попада в Холивуд, преди да е завършила продължението. Морган се оказа прав. Без тя да се усети, Джак бе взел инициативата в свои ръце.

Управителят на ресторанта дойде да им съобщи, че масата ги чака. Аби кипеше от гняв. Лицето й бе алено.

Първи стана Джак.

— Дадох им дума.

— Според мен просто трябва да им кажеш, че си сгрешил — рече Аби.

— Сгрешил ли?

— Именно. Кажи им, че си излъгал. Каквото щеш им разправяй. Но съдържание на продължението няма да получат.

— Е, разбирам, че решението ти е категорично. — Джак изгледа студено първо Аби, а после и Морган.

— Приятна вечеря — каза той и без дума повече се отпра ви в обратната посока, към стълбите и пътеката, водеща към стаята му на брега.

През няколко маси от тяхната в един тъмен ъгъл на бара седеше чернокож мъж със спортно сако и вратовръзка. Четейки вестник, отпиваше от чаша, в която, изглежда, имаше бърбън. Всъщност той пиеше чай с лед, а вестникът бе отпреди три дни.

Мъжът надничаше над вестника към масата на трима души, седнали на десетина метра от него. Те явно водеха разгорещен спор, но Логано не успяваше да долови и една дума, защото музиката гърмеше.

Тези трима не можеха да видят, че на масата зад вестника имаше снимка. Беше снимката на Аби, леко размазана, тъй като бе изпратена по факса от Сиатъл до полицейския участък в Сейнт Кроа.

Сержант Логано загуби четири дни, докато открие жената. Според американските критерии островът беше малък, само с две по-големи селища, но по брега и хълмовете бяха разпръснати хиляди уединени къщи. Тя можеше да е отседнала във всяка от тях. Логано бе доволен, че изобщо я откри.

Ако познаваш острова, ще се насочиш само към три-четири места, когато търсиш туристи. Затова Логано отиде при бармана на „Пирата“, който позна Аби по снимката. Логано кисна тук три поредни вечери. На четвъртата извади късмет.

Продължи да ги наблюдава, бършейки потта от челото си. Единият от двамата мъже с нея трябва да беше адвокатът. Но Логано не беше сигурен кой точно. А за другия не знаеше нищо. Детективът от отдел „Убийства“ в Сиатъл който му предостави информацията, не спомена за втори мъж. Но адвокатът бил проследен да отива на летището. След като се качил на самолета, полицаите поговорили с обслужващите полета. Оказало се, че пътува за Сейнт Кроа, но през Южна Каролина. Не знаели защо минава оттам:

За Логано това бе деликатна задача, изискваща дискретност. Сиатъл не бе издал заповед за арестуване, макар да я подготвяли. В момента искали просто да я разпитат. Логано и участъкът му им правеха колегиална услуга. Задачата му бе да я открие и да се обади в Сиатъл.

Логано не беше глупак. Знаеше, че жената скоро ще бъде върната в страната си с белезници на ръцете. Когато американците погнеха някого, прошка нямаше. Можеха да я задържат заради техническо нарушение, например митничарите или имиграционните власти, но щяха да я пипнат, дума да няма.

Той свали вестника и покри снимката с него. Чувстваше издутината под лявата си ръка, където бе пъхнал своя трийсет и петкалибров магнум „Смит и Уесън“ с десетсантиметрова цев. Логано беше от старата школа. Не признаваше газовите пистолети и разните му спрейове. Не искаше да убива хора, но ако се наложеше, мислеше, че трябва да е както се убиват слонове: един изстрел с нещо, което да го повали.

Извади от вътрешния джоб на сакото си факса с доклада от Сиатъл и го прехвърли отново, докато ги наблюдаваше. Според доклада тя едва ли беше въоръжена, но не бяха сигурни. Искаха да я разпитат във връзка с двойно убийство. Логано нямаше да се остави да го застрелят заради някаква си колегиална услуга.

Тъкмо прибра доклада, и салонният управител се приближи към масата на жената. Макар и да не го чуваше, Логано предположи, че ги кани на маса в ресторанта. Май прекъсна спора им.

Единият от мъжете, висок хубавец, се изправи. Казаха си нещо с другите двама, после той се обърна и се запъти към стълбите и паркинга. Жената и другият мъж тръгнаха към ресторанта.

В един миг Логано понечи да последва мъжа по стълбите, но после се отказа и се облегна на стола си. Сега задачата му бе да наблюдава жената. Ако я изпуснеше от поглед, можеше и да няма втори шанс. Трябваше да разбере къде е отседнала и да информира полицията в Сиатъл. Нямаше бърза работа. Винаги можеше да търси други нишки, след като поставеше жилището й под наблюдение.

„Чийзбургер в Рая“ беше ресторант градина с жива музика през уикендите и с бар, който предлагаше всевъзможни питиета. Беше сборище на младежи, а напоследък Чарли се чувстваше особено подмладен.

Мярна едно сладко същество, седнало на бара. Беше с къса поличка като на мажоретка и опъната блузка, която очертаваше гърдите й. Чарли си падаше по хубавите бюстове. Почерпи я с бъргър и пържени картофи, докато той се наливаше с гран марние и текила.

Момичето беше с хубав тен и бърбореше оживено. Спели с приятеля си на малко корабче, но той отплавал на друг остров за няколко дни и тя се чудела къде да нощува. Чарли не можа да повярва на късмета си. Беше с лунички и атлетично тяло. Представи си каква лъвица е в леглото.

Към единайсет и половина я заведе при колата си с намерение да я смае, но там ги чакаше приятелят й. Замъкнаха го встрани от паркинга, повалиха го на земята и му взеха портфейла и часовника. Оставиха го да изтрезнее на тревата. Не бяха толкова глупави, че да откраднат колата му. Къде можеш да идеш с крадена кола, като си на остров?

Чарли се събуди сред бурените около четири призори и се облещи срещу звездите, които май до една имаха близнаци. Главата му бе като плондер. Той се надигна бавно.

Светлините на ресторанта градина бяха угасени, а паркингът пустееше. Там се мъдреше само синята спортна кола на Аби. Чарли не се сещаше какво се е случило. Имаше бегъл спомен, че главата му е притисната между две гърди а после му причернява. Лицето й бе съвсем мъгляво в съзнанието му.

Надигна се на четири крака, намери ключовете в джоба си и се залюшка към колата. Като погледна ръката си, видя, че е окървавена. Попипа тила си. Там имаше цицина колкото бейзболна топка и щом я докосна, вратът и главата му пламнаха от болка. Зачуди се с какво са го ударили.

Понечи да види колко е часът и чак сега забеляза, че часовникът му го няма. Изруга и се пресегна към задния джоб на панталона си. И портфейлът бе изчезнал. — Мамка му!

Надяваше се, че няма да го спре някое ченге, докато кара към „Пирата“. Цели двайсет минути колата залита и по двете платна. Добре, че пътят бе съвършено пуст.

Дори пазачът на входа си бе отишъл. Бариерата беше вдигната, така че не се наложи да го проверяват. Изкачи се до главната сграда и после се спусна към бунгалата при плажа Паркира пред своето. Помисли си дали да не остане да спи зад волана, но после главата му се проясни дотолкова, че да намери картата ключ за стаята в джоба си. Бяха му я оставили заедно с малко дребни монети.

Не си направи труда да заключи колата, а направо се запъти към стаята си. Тази нощ всичко вървеше наопаки. Крушката над вратата му бе изгоряла и той не успя да уцели процепа за картата. Може би беше по-добре, че не я доведе тук Сигурно и тогава щеше така да залита.

Опитваше за четвърти път да пъхне картата, когато чу шум в храстите отзад и понечи да се обърне.

— Кой по дя… — Чарли не почувства нищо, но не можа да разбере защо думите му остават беззвучни.