Класацията

13

А как бихме могли да знаем? — каза Залцман. — Отидохме в апартамента на жената и тоя тип отвори. Ти ми кажи.

— Поискахте ли му някакъв документ? — попита Уайг.

— А мислиш ли, че би си извадил шофьорска книжка на името Гейбъл Купър? Каза ни, че е той…

— Не беше точно така — обади се Сиднър.

Залцман му хвърли убийствен поглед, но хлапето не се стресна. Сиднър знаеше, че ако Уайг поиска изкупителна жертва, ще падне неговата глава — Залцман и Уайг се познаваха от много години.

Двамата седяха пред бюрото на Мел Уайг и се опитваха да обяснят как са успели да договорят сделка за двайсет и пет хиляди с Джоуи Дженрико, който през живота си не бе прочел нито една книга, камо ли да напише някоя.

— Доколкото си спомням — каза Сиднър, — ти го попита дали е Гейбъл Купър.

— И той отговори, че е.

— Не. Отговори, че зависело кой се интересува.

— Това е същото.

— Достатъчно! Стига! — Уайг стовари длан върху бюрото. — За ваше сведение този Дженрико не е успял да завърши гимназия, има криминално досие и три присъди за хулиганство. Вероятно коефициентът му на интелигентност е колкото на тухла. Не съм много сигурен какво говори това за вас двамата.

— Слушай, Мел. Не сме дали никакви пари. Нищо лошо е случило — каза Залцман.

Не е точно така — каза Уайг. — Лошото е, че Карла е подписала договор с истинския автор и е готова да води война с нас. Името му е Джак Джърмейн.

Залцман и Сиднър се спогледаха.

— Мислех, че е известно име. — Залцман се опита да отклони тази част от гнева на Уайг от Сиднър.

— Така ми казаха — отвърна хлапето.

— Тази погрешна информация можеше да ни струва доста пари — отбеляза Залцман.

— Все още може — отбеляза Уайг. — Карла разбра, че се опитахме да я заобиколим.

— Ядосана ли е? — попита Залцман.

— Ядосан може да е стършел, когато си забие жилото в задника ти. Карла бълва отрова и търси начин да я излее в очите ми.

— Смяташ ли, че ще предложи книгата на друга студия?

— Говори за някакви независими продуценти. Жадува за кръв и може да се наложи да й платим големите пари само за да я усмирим.

— Защо, след като никой не е чувал за този Джърмейн? — попита Залцман.

— Това е без значение — отвърна Уайг. — Чух, че шумотевицата вече се подготвя. Карла се е договорила със сутрешните програми на националните телевизионни мрежи и те очакват с нетърпение появата на този тип.

Името й беше Сандра, Сали или нещо друго, което започваше със „С“. Джоуи не помнеше. Беше му все едно. Важното в момента бе това, че бе застанала до леглото му — с голи гърди, само по кожени бикини, обшити с мъниста от нефрит. Той беше до вратата към кухнята и я гледаше отзад.

Когато се обърна и го видя, тя мушна пръст под ръба на бикините отпред и му хвърли изпълнен с копнеж поглед.

— Харесват ли ти? Много фина кожа. Правят ги индианците от Аризона.

— Бива си ги индианците — отбеляза Джоуи. — Наистина имат усет, ако разбираш какво искам да кажа. — Усмихна й се. Беше я открил в един бар в стил „уестърн“ — танцуваше в редицата момичета и задникът й се виждаше при всяко потропване с крак. Кожени бикини или не, Джоуи бе готов да окачи нов скалп на колана си. Преди това обаче искаше да изпие още една бира.

Влезе в тъмната кухня и отвори хладилника. Вгледа се в последната бутилка будвайзер на рафта, мушнал глава в хладното пространство, когато изведнъж вратата рязко се затвори и притисна главата му като менгеме, точно върху ушите. Ако не беше гуменият уплътнител, черепът му щеше да се счупи като орех. Свлече се на колене, все още неспособен да разбере какво прави на рафта до майонезата.

Джак беше подпрял вратата на хладилника с коляно и без да отслабва натиска, протегна ръка и измъкна револвера от колана на Джоуи — беше го сложил там, за да впечатли момичето, след като пристигнаха у дома.

Джак погледна оръжието. „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър.

— Хубава играчка, само че трябва да я носиш така, че да можеш да си я вадиш от гащите — каза Джак и хвърли револвера върху масата. Чу се силно тупване. След това извади своя пистолет, деветмилиметрова берета, отпусна вратата на хладилника и сграбчи Джоуи за яката на ризата.

Преди да разбере какво става, Джоуи почти се изправи на крака, след което задникът му хлътна в хладилника. Пред очите му беше цепнатата брадичка на Джак.

— Моят патлак е гладък. Няма барабан, който да се закача на колана. А и цевта точно може да се напъха в носа ти. — Джак мушна стърчащата един сантиметър тръба на цевта в едната ноздра на Джоуи. — Сега ще поговорим ли?

— Гой фо даголите си ди? — Джоуи фъфлеше, сякаш в синусите му е паркирал камион.

— Не, не смятам да започваме с това. — Джак се обърна и видя момичето, застанало до вратата, облечено само с произведението на индианските занаятчии. — Ще ни оставиш ли за минутка, скъпа? — усмихна й се.

Тя го погледна в очите и с нищо не показа, че дори е забелязала пистолета. Лицето й се осветяваше само от лампата на отворения хладилник, в който бе натикан задникът на Джоуи. Тя се подпря на рамката на вратата, сякаш нямаше намерение да ходи където и да било.

— Добре, можеш да останеш, ако искаш, но не ни прекъсвай. — Джак отново насочи вниманието си към Джоуи. — До къде бяхме стигнали? А, да. Щяхме да поговорим за теб. Защо обичаш да биеш жени, а също така ще обсъдим и играта, която си решил да играеш с книгата ми.

Очите на Джоуи се разшириха.

— О… Забравих да се представя. Аз съм Гейбъл Купър. Опитал си се да продадеш книгата ми, така ли е?

Джоуи започна да клати глава, но изведнъж почувства, че тя е заклещена между вратичката на камерата отзад и цевта на пистолета отпред.

— Може би трябва да опитаме и другата ноздра. — Главата на Джоуи беше притисната назад и Джак виждаше добре вътрешността на носа му. — Струва ми се, че си мушкал разни лайна там, вътре. Може би трябва да ги почистим. — Джак свали предпазителя и дръпна ударника назад. — Както и да е, докъде бяхме стигнали? Да, да. Книгата ми. Искаха да ти изпращат детектив, който да ти говори за съдебни дела, адвокати и такива работи. Само че, знаеш ли, Джоуи… може ли да те наричам Джоуи?

Дженрико кимна, доколкото беше възможно с пистолета в носа.

— Струва ми се, че и без това вече в тази работа има твърде много адвокати. Живеем в общество, което прекалява със съдилищата, не смяташ ли?

Джоуи го изгледа, без да знае какво да отговори, и понеже не кимна в знак на съгласие, Джак поклати главата му с цевта на пистолета.

— Да вземем делото на О Джей Симпсън. Цяла година гледаме как разни адвокати се въртят насам-натам и удрят с онези си работи по масата. Следобедните сапунени сериали отиват по дяволите, защото вече никой не ги гледа. Какво се получава в резултат? Армия безработни актьори и книги, които ни обясняват какво не й е наред на правната система.

Питам, така ли трябва да живее едно общество?

Джоуи го погледна над деловата част на пистолета и побърза да кимне.

— Да. Така си и мислех. Охооо! Какво виждам? Покрити с шоколад ядки! Знаеш ли, че са ми любимите? Ще възразиш ли?

Джоуи поклати глава. Със свободната си ръка Джак взе бурканчето от най-горния рафт на хладилника и без да си прави труд да спусне предпазителя на пистолета, се зае да развинти капачката — улови я с трите свободни пръста на дясната си ръка, като мушна показалеца още по-навътре около спусъка, и започна да върти. Пистолетът се изви и притисна главата на Джоуи назад и встрани, така че физиономията му стана като на боксьор след тежък мач. Изтръпнал от ужас, Джоуи се втренчи в ударника в задната част на оръжието. Сега животът му зависеше от някаква си стоманена пружина.

Момичето стоеше на прага и наблюдаваше всичко това като в транс, сякаш беше напрегнат драматичен епизод от някой филм.

— Знаеш ли, че не бива да държиш тези неща в хладилника? Така тези чудни шоколадови топки омекват.

Единствените топки, за които Джоуи се притесняваше в момента, бяха неговите собствени.

— О, имаш и чушлета в оцет. Люти ли са?

Джоуи кимна.

Джак взе буркана и повтори маневрата с отварянето. Въпреки студения въздух от хладилника по челото на Джоуи избиха ситни капчици пот.

— Както и да е. На въпроса. Реших, че ако отделим малко време и поговорим, ще постигнем някакво разбирателство.

Всички твърдяха, че си говедо, но нещо ми подсказваше, че ще проявиш разум. Когато го опознаеш отблизо, можеш да откриеш човешки черти и в най-голямото лайно на света.

Какво ще кажеш?

Очите на Джоуи се обърнаха към револвера върху масата и после към полуголото момиче до вратата. В момента нито едното, нито другото можеха да му помогнат. Всъщност Сю или Шарън, или както там й беше името, дори се кикотеше. Джоуи реши, че ще й даде да се разбере, когато този задник си отиде. Цевта на пистолета се заби още по-дълбоко в носа му и го върна към реалността.

— Не се разсейвай — каза Джак, извади една чушка от буркана и я изцеди върху ризата на Джоуи. — Искаш ли една?

Той поклати глава, но Джак мушна чушката между устните му и я натъпка вътре с пръст, цялата.

— Дъвчи. Това е. Нали е вкусно? Ето ти още една. — Натъпка в устата му още две. — Не ги обичам много люти. Насълзяват ти се очите.

Джоуи започна да дъвче бавно, за да не движи цевта на пистолета. Очите му започваха да се кръстосват от гледането към него.

— Тези ядки не бяха кой знае колко хубави — продължи Джак. — Какво ще кажеш следващия път, като дойда, да купиш ново бурканче? Ще го сложиш в шкафа.

Джоуи кимна.

— Боже, къде остана доброто ми възпитание!? Сигурно искаш нещо, за да преглътнеш всичко това. — Джак остави буркана с чушлетата на рафта, извади бирата, отвори я, мушна гърлото на бутилката в устата на Джоуи и изля съдържанието й. — Така. Сега затвори уста. Задръж бирата вътре.

Джоуи се задави и се разкашля. Джак извади бутилката от устата му и мушна гърлото й под колана му, така че остатъкът от студената течност се изля в панталоните му.

— Какво ще кажеш за това? Разхладително, нали? Е, до къде бяхме стигнали? А, да. Предполагам, че няма да имаме повече проблеми от този род, нали?

Джоуи бързо поклати глава. Вече се бе научил как да го прави. От лютия сос на чушките носът му бе започнал да тече, а от очите му се стичаха сълзи.

— Искаш ли още една?

Джоуи поклати глава.

— Не искаш. Аз също не искам цевта на пистолета ми да ръждяса. Ами момичетата? Какво според теб трябва да кажа на мисис Чандлис и бившата ти госпожа? Е?

Джоуи сви рамене.

— Може би трябва да им кажа да не се безпокоят, защото никога повече няма да те видят?

Джоуи го изгледа, сякаш не разбираше какво означава това.

— А мога да им кажа, че повече никой няма да те види?

Джоуи разбра какво означава това и енергично заклати глава.

— Беше чудесно — каза Джак, — но си мисля, че ще трябва да продължим по-късно. — Погледна към момичето, наведе се и прошепна в ухото му: — Джоуи, струва ми се, че трябва да продължаваш да живееш така. Имам предвид публиката. — Кимна към вратата. — Кой знае какво би могло да се случи, ако я нямаше! Лека нощ.

Джак извади пистолета от носа му, улови го за яката на ризата и го дръпна рязко напред. В същото време блъсна вратата на хладилника с всичка сила и ръбът удари Джоуи по носа. Той се свлече на пода.

Джак вдигна глава към момичето.

— Трябва да се облечеш, скъпа, иначе може да настинеш.

На твое място бих се чупил. Нещо ми подсказва, че този тук няма да е добра компания тази вечер.

— Карла, какви ги приказваш? — На телефона беше Бертоли.

— Алекс, това не е неочаквано за теб. Да си говорим истината. Сериозно ли мислеше, че ще ти предложа да купиш такава книга, без предварително да проуча пазара?

— Смятах, че сме се споразумели! — Гласът на Бертоли звучеше обидено както винаги, когато искаше да накара събеседника му да се чувства виновен. Пред Карла обаче номерът не минаваше.

— А как бих могла да разбера колко струва, ако не проуча пазара? — попита Карла. Имаше предвид наддаването за книгата на Гейбъл Купър по телефона, състояло се, след като бе разпратила копия от ръкописа до всички големи издателства в Ню Йорк. Бертоли си даваше сметка, че това може значително да повиши цената. Той имаше проблем — огромна празнота в списъка с летните заглавия. Наближаваше и панаирът на книгата. Ако изобщо имаше намерение да направи нещо, трябваше да го направи сега. Времето изтичаше.

До този момент бе смятал, че Карла ще му сервира Купър на поднос веднага щом сключи договор с него. Макар и по принцип да беше прав, Алекс я познаваше много добре и предполагаше, че по пътя към целта ще има някакво скъпоструващо отклонение.

— Казах ти, че ще платим един милион аванс за правата — каза Бертоли. — Какво повече искаш? Това не е нашумял автор. Не е изпробван. Рискът е голям. Книгата може да се провали.

— Знаеш не по-зле от мен, че няма — възрази Карла.

— А ти знаеш, че и най-добрата книга не може да стигне до върха, ако поне сто фактора не са налице. При повечето книги налице са около трийсет, ако имат късмет.

— Съжалявам, че гледаш толкова песимистично на нещата. — Припомни му, че от въпросните сто фактора най-важният е налице — възможната сделка за касов филм с участието на суперзвезда. През цялата сутрин Мел Уайг я бе молил по телефона да не отстъпва правата на друг продуцент. Беше достигнал три милиона и продължаваше да качва цената.

Това бе рекорд за неизвестен писател.

— Вече ти казах, Алекс. Твоята цена е начална. Един милион долара. — Ако никой не предложеше повече, Бертоли щеше да получи ръкописа за толкова. Карла бе положила сериозни усилия, за да превърне офертата му в минимална. След това щеше да пусне новината за предложението на киностудията и наддаването щеше да започне. Бертоли и издателството му щяха да бъдат смачкани по трасето и той го знаеше.

— Не — отвърна Алекс. — Не съм съгласен.

— Добре. Щом не си съгласен, ще отидем другаде.

— Не съм казал това. Какво искаш, Карла? Ако искаш милион и половина, добре, ще ти ги дам.

— Не, Алекс. Да не би да мислиш, че искам да те изнудя?

— Карла, как бих могъл да мисля подобно нещо? — Гласът му бе наситен със сарказъм.

— Просто смятам, че заради клиента си съм длъжна да установя каква е пазарната цена на книгата му.

— И твоите десет процента нямат нищо общо с това, нали?

— Бизнесът си е бизнес — каза Карла. Литературните агенти и издателите се занимаваха с това всеки ден. Авторите идваха и си отиваха. Обикновено мисълта за бъдещите сделки и изискванията за професионална етика караха агентите да се държат разумно и да не се опитват да изсмучат максималното. От друга страна обаче, рядко се появяваха толкова добри ръкописи. Ако имаш късмет, веднъж, най-много два пъти в живота.

— Добре. Два милиона — каза Алекс.

— Алекс, караш ме да се чувствам ужасно, но, казах ти, не мога. — Нещата се развиваха по-добре, отколкото беше очаквала. Бертоли знаеше не по-зле от нея самата, че ръкописът на Купър има още едно ценно качество — би могъл да постави началото на нов жанр: Това бе най-сигурният път към успеха. Лъдлъм го бе постигнал през седемдесетте с интернационалния трилър, Стивън Кинг през осемдесетте с ужасите, Гришам по-късно с юридическите си трилъри. Всеки от тях бе внесъл нещо ново и се бе носил на гребена на вълната до самия връх. Сега беше ред на Гейбъл Купър. Иронията бе във факта, че с темата за женското отмъщение се бе захванал мъж. Карла бе мислила за това и се бе питала дали то може да се превърне в проблем. Бе решила, че няма, когато видя самия Купър.

— Какво искаш, Карла? Да източиш кръвта ми?

„Колко ли струва тя?“ — помисли си Карла.

— Мисля, че правя грешка, но… давам ти го за четири.

— Четири милиона!? Ти си полудяла!

— Ще трябва да проверим.

— Това е безумие!

— Е, добре. Ще видим какво ще дадат на свободния пазар.

— Три — каза Бертоли. — И получаваме твърда опция за следващата му книга.

Това бе цената, която Карла се опитваше да постигне — като при партия шах.

— Запазваме си правата за чужбина — отсече тя, преди Бертоли да има шанс да реагира. Правата за превод по целия свят щяха да й донесат още един милион.

— Наистина искаш да ми изпиеш кръвта.

— Споразумяхме ли се, Алекс?

— Да.

— Тогава се усмихни. — Не го виждаше, но знаеше в каква гримаса се е изкривила физиономията за момента. Киселината щеше да разяжда стомаха му поне една година, дока то не възвърнеше трите си милиона. Двата милиона за книгата и филма, за които беше говорила на Джак и Аби, започваха да приличат на шест. Карла знаеше как да води бизнеса си. Правило номер едно — никога не искай прекалено висока цена за клиента си.

Аби не се бе чувала с Тереза от пристигането си в Ню Йорк, а имаше много новини. Умираше от нетърпение да й каже за продажбата на авторските права. Ужасно й се искаше да го сподели с някого. Морган Спенсър и Тереза бяха единствените, които знаеха истината, и единствените, на които й се струваше, че би могла да каже. Морган не си бе у дома.

Набра номера на приятелите, при които бе отишла Тереза, някъде край Анахайм, окръг Ориндж. Обади се женски глас. Не беше на Тери.

— Ало?

— Здравейте. Търся Тереза Дженрико.

— О… Тери не е тук.

— Излезе ли?

— Не. Замина си тази сутрин.

Аби се изненада.

— Къде отиде?

— У дома, струва ми се. Каза, че трябвало да свърши нещо в Сиатъл.

Сега Аби се обезпокои. Тереза трябваше да остане там още два дни, след което двете да се върнат в Сиатъл, да се срещнат на летището и да се приберат заедно.

— Някакъв проблем ли има? — попита жената.

— Не. — Аби й благодари и затвори. Джоуи обикаляше на около и присъствието на Тереза в града я караше да се тревожи. Набра номера в дома си в Сиатъл. Телефонът зазвъня.

Никой не отговаряше. Зачуди се защо не се включва телефонният секретар.