Класацията

36

— Сега нямаме време да говорим — каза Джак. — Може би в самолета.

— Ама аз едва съм се приземил. — Джес изглеждаше уморен и объркан.

Джак го хвана за ръка и го поведе към друг изход. Минаха през детектора за метални предмети, провериха багажа им. На пропуска ги попитаха имат ли паспорти. Джес понечи да извади своя, но Джак го спря и просто каза „да“. На излитане имиграционните власти не проверяваха паспортите. Щяха да им ги поискат при кацане в Сан Хуан. Тогава щеше да му мисли.

— Къде отиваме?

— Ще ти кажа в самолета — рече Джак. — Донесе ли това, за което те помолих?

На идване Джес се бе отбил в Кофин Пойнт. Показа една от чантите, които мъкнеше към пистата.

— Дай да ти помогна. — Джак я взе и я опипа отстрани.

Самолетът бе зареден с гориво и чакаше — лъскавият „Гълфстрийм“ на Енрике Рикарди.

— Побързайте — помаха им Хенри от върха на стълбата. — Току-що ни дадоха разрешение за излитане. — Като нищо можеха да стигнат в Сан Хуан преди Аби. Частният реактивен самолет разпали надеждите им.

Изтичаха по стълбата и влязоха в салона, наместиха багажа си и потънаха в плюшените кресла. Хенри влезе в кабината при пилота.

— Разправяй сега какво става — рече Джес.

— Спенсър се опита да убие Аби. Тя не знае и сега бърза да отиде при него.

Почувстваха задвижването на колелата и след няколко минути ускорението ги залепи на облегалките. След още двайсет секунди се отделиха от пистата. При скорост над осемстотин километра в час щяха да пристигнат в Сан Хуан за петдесетина минути. Хенри вече се бе разпоредил на летището да ги чака рейсче, което веднага да ги отведе до залата на Америкън Еърлайнс. Това бе основната авиокомпания, обслужваща полетите между Пуерто Рико и Вирджинските острови. Шансовете Аби да пътува с нея бяха най-големи. Поне така смяташе Джак.

Беше се обадил и на охраната на летището да я спрат на изхода, ако пристигне преди тях. Да я арестуват, ако се наложи. В случай че те я изпуснеха, митничарите или имиграционните власти щяха да я задържат при показване на паспорта.

— Май всичко си изпипал — каза Джес.

— Уж и в Кристианстед го бях изпипал — каза Джак. — Но тя ме разигра на малкия си пръст и ме остави на кея като мокра мишка.

— Как разбра за адвоката?

— В събота вечер, когато се върнах на острова след кратко пътуване, под вратата ми беше пъхната бележка — каза Джак. — Аби искала да ида при нея в осем и половина вечерта. Станала била грешка, та да се изясним. Слава богу, че закъснях. В бележката не пишеше, че ще има барбекю.

Джес го погледна озадачено.

— Искал е и двамата да сме в къщата, когато я взриви. Но Аби мисли, че това е мое дело. Ох, тя е дълга и широка. — Джак бръкна в джоба на сакото си и извади един плик, който подаде на брат си. — В събота сутринта отидох във Вашингтон. Да направя малко проучване.

Службата за авторски права не работеше в събота, но Библиотеката на Конгреса имаше компютърен достъп до регистрациите. Ако човек знаеше заглавието на ръкописа или името на автора, можеше да извика регистрацията на екрана и да я принтира.

— Потърсих авторското право на Аби, което Спенсър уж беше регистрирал преди месеци. Проблемът беше, че не знаех първоначалното заглавие на книгата. Опитах с това, под което е издадена, но намерих само втората регистрация, направена от адвокатите на Бертоли. Реших, че Аби е използвала работно заглавие за по-ранната регистрация, нещо, на което Бертоли да не се натъкне, когато внася своите документи. Тъй че опитах с името й.

— И откри това? — вдигна плика Джес.

Джак поклати глава.

— Нищо не открих. Ааа, да, предишните й книги, но не и тази.

Джес отвори плика и извади единствения лист. Беше разпечатана на матричен принтер регистрация на роман със заглавие „Опасни мечти“. Имаше дата на внасяне и име на притежателя на авторското право: Морган Робърт Спенсър.

— Отидох във Вашингтон, защото имах някакви подозрения. Затова и потърсих на името на Спенсър. — Джак поклати глава. — Тя никога не му е искала копие. Вярвала му е.

Макар да летяха със скоростта на куршум, на Джак му се струваше, че се движат бавно.

— Предполагам, че на всички договори, които подписах, стои неговото име. — Говореше за споразуменията, които Морган го бе накарал да подпише в дома му. — Нито ме остави да ги прочета, нито ми даде някакви копия. Не че това щеше да помогне. Бас държа, че е написал такъв текст на последната страница с подписите, та да може после да я прикрепи към друг договор. Където е вписано неговото име.

Големи глупаци се оказахме и двамата с Аби. Той се разпореждаше с всичко — с парите, с документите. Аби се беше отдала на писане. Аз на актьорска игра. А през това време човекът си плетял кошницата.

— Откъде знаеш, че е в Сан Хуан? — попита Джес.

— Не знам. Но ако я изпуснем на летището, спукана ни е работата. — Джак безпомощно заклати глава. Двайсет минути летяха в мълчание.

При толкова много подозрителни неща Аби и Джак не бяха обърнали никакво внимание на нито едно. Пишещата й машина бе изчезнала — кой друг освен адвокат ще се сети за това нещо? При съдебен спор машината можеше да се използва като веществено доказателство. Всеки експерт можеше да докаже, че ръкописът е печатан тъкмо на нея.

Джоуи може и да беше първият източник на информация за репортера Томпсън, но Джак предполагаше, че Спенсър е поел от него топката след смъртта му. Как иначе щеше Томпсън да открие Аби на острова?

— Сигурно се готви да каже на Бертоли, че Аби е била всъщност негова адвокатка — предположи Джак. — Че е загинала при трагични обстоятелства заедно с моя милост. Ние двамата сме му били приятели, съгласили се да помогнат за рекламата на книгата. Ще се извини за устроения театър и предвид трагедията те няма да тръгнат да му търсят сметка. Ще каже на агентката и на издателя, че той е написал книгата. Кой ще се наеме да оспорва, като чрез документите държи всичко в ръцете си, включително и Бертоли.

Самата истина. След смъртта на Джак и Аби Бертоли оставаше с печеливш кон, но без ездач. Това му трябваше на Спенсър. Кой ще тръгне да потопява лодка, натъпкана с пари? В комерсиалната литература Гейбъл Купър вече беше име. С него и сюжета на продължението Спенсър щеше да си намери писател фантом, който да свърши работа. После издателят сам щеше да му подхвърли идеи за сюжети. На това му казваха редакторска намеса и през следващите десет години хората щяха да четат Гейбъл Купър без снимка на корицата, а Морган щеше да притежава авторските права.

Хенри излезе от пилотската кабина.

— След пет минути кацаме. Как се чувстваш? — погледна той Джак.

— Добре съм.

— Моите хора ще са на летището да ви помогнат — каза Хенри. Имаше си малка армия от охранители, както и личен бодигард.

— Много съм ти задължен — каза Джак.

— За нищо.

— Мога ли да те помоля за още една услуга?

— Каква?

— Трябваше да оставя един важен малък багаж в Сейнт Кроа — каза завоалирано Джак, но Хенри разбра. — Нямах време да го пращам по пощата — добави той.

— Пък и с тези метални детектори на летището… — усмихна се Хенри.

— Винаги си ме разбирал.

— Моята охрана ще те подкрепи с нещичко, като слезем на летището. — Хенри говореше така, сякаш щяха да му сервират коктейл, а не смъртоносно оръжие.

— Освен мен вие сте единствените хора, които ще я познаят, като я видят. Ако ни се изплъзне в Сан Хуан и открие Спенсър, тогава… — Не беше нужно да довършва мисълта си.

— Откъде разбра, че Аби е жива след експлозията? — по пита Джес.

— Не бях сигурен до тази сутрин, когато отидох да си взема паспорта от сейфа. Взела го е снощи, докато съм бил в банята.

Джес го погледна като ударен с мокър парцал.

— Паспортът ти е в нея?

Джак кимна.

— И кой ще гарантира сега за теб пред имиграционните власти?

— Не се притеснявай. — Джак бръкна в джоба на сакото си и извади син паспорт, който отгърна на страницата със снимката и мушна под носа на Джес.

— Запознай се с Келън Рейд.

Когато видя лицето на Джак, Аби се сепна. Равномерното бръмчене на моторите я бе приспало. Щом отвори очи, той се взря в нея от съседната седалка, където жената, седяща от другата страна на пътеката, бе оставила книгата си, отивайки в тоалетната.

Мургавото замислено лице на Джак бе навред, взряно в нея от обложката на книгата й. В самолета бе зърнала поне пет-шест екземпляра, които пътниците вадеха от чанти и найлонови торбички. Той я дебнеше, опитваше се да я убие, снимката му я гледаше отвсякъде. И не можеше да каже му, тъй като щяха да я помислят за луда. Кой би й повярвал? Единствено Морган.

Когато колелетата стъпиха на пистата на международното летище в Сан Хуан, вече се стъмваше. При разтърсващия допир на гумите с твърдата земя Аби се върна в реалността. Примига няколко пъти, когато лампите светнаха и хората заизваждаха багажа си. Аби се загледа през прозорчето, молейки се Джак да не успее да напусне Сейнт Кроа без паспорт. С кражбата си бе купила малко време.

Продължаваше да рови в ума си за името на кораба. „Куеста…“, „Куеста…“. Какво следваше после?

Само да откриеше Морган, и щеше да е в безопасност. Щяха да идат в Сиатъл, да вземат каквото е нужно и да го оставят на бюрото на Бертоли. Тогава Джак нямаше къде да мърда. След два дни кошмарът от последните двайсет и четири часа щеше да е минало. Щяха да арестуват Джак и всичко да се свърши.

Хенри събра служителите си близо до залата за пристигащи. Повечето от тях бяха от охраната на фабриката му за ром. Заедно с Джак и Джес покриха всички входове откъм пистите. Джак се притесняваше, че може да са я изпуснали. Един самолет се беше приземил вече. Пътниците бяха минали през митническа проверка и си бяха отишли. Джак се молеше да не е нейният самолет. Обиколиха фоайетата да не би да чака там за прекачване.

Даде описанието й на хората на Хенри и се надяваше да не се е преоблякла или пребоядисала косата си, докато е чакала за полета от Сейнт Томас. Щеше да се озърта неспокойно. Каза това на хората и ги инструктира да не я подгонят, а просто да я наблюдават, щом я видят. Да се обадят на Джак по радиостанциите, които бяха осигурили.

Ако Джак я приближеше заедно с други на оживено място, може би щеше да се спре да го изслуша. Единственото, което трябваше да направи, бе да й подаде авторското право. Видеше ли на чие име е регистрирано, тя щеше да разбере всичко. Парченцата от пъзела щяха да се подредят в главата й. Джак бе сигурен в това. Най-голямото му притеснение в момента бе, че може да се е изплъзнала и сега да обикаля Сан Хуан, за да търси Морган.

Самолетът спря до сградата на летището, ръкавът се залепи между тях и след миг вратата се отвори. Аби нямаше друг багаж освен платнената чанта. Ала тя не желаеше да слиза първа.

Изчака на седалката, докато пътеката се задръсти от хора, после и тя се мушна сред тях. Единствената безопасна зона за нея бе там, където имаше тълпа. Ако Джак не я видеше, нямаше да я убие.

Пътниците се заклатушкаха като патета, натоварени с чанти и пакети, и едва-едва пъплеха към вратата. Аби се озърташе неспокойно иззад слънчевите очила. Никой не забеляза, че е странно да ги носи, след като навън е тъмно.

— Внимателно, има стъпало — предупреждаваше стюардесата на изхода. На прага на пилотската кабина зад гърба й стоеше висок рус хубавец с пагони.

— Идваш ли на партито в Исла Верде довечера? — попита той стюардесата.

Аби си помисли колко е хубаво да се ходи по партита. Всичко от нормалния живот й се струваше прекрасно. После нещо й щракна в ума — Исла Верде. Ето, това беше — Верде. Втората част от името на кораба, което й съобщи непознатият по телефона. Сега й оставаше само да намери този кораб. Аби тръгна по ръкава. Още малко, и щеше да стигне целта. Имаше чувството, че ако протегне ръка, ще докосне Морган. Може би трябваше да се обади на пристанището да потърси кораба. Там щяха да знаят къде се намира той. Веднага щеше да позвъни от автомат.

Направи няколко крачки по ръкава и в този момент го съзря. Джак бе застанал на рампата до вратата към залата за пристигащи, също като портиер. В момента не гледаше към нея. Позна и Джес, който стоеше до него. Чакаха я.

Аби понечи да се върне, но не можеше. Потокът от хора изтласкваше напред. В този момент Джак я забеляза. Сграбчи Джес за ръката и двамата се насочиха към нея. Един служител се опита да ги спре, но те се отскубнаха и започнаха да разблъскват идващите насреща им пътници.

По средата на ръкава имаше врата, откъдето по стълба се влизаше на асфалта. Беше отворена. До нея стоеше мъж с жълт комбинезон. Аби се насочи към вратата и мъжът й препречи пътя.

— Не оттук, госпожо.

Аби го ритна здраво в крака и се шмугна покрай него. Докато той се опомни, тя беше долу на асфалта.

Затича се под самолетни крила, покрай огромни колела, високи колкото нея. Стискаше платнената чанта.

Джак застана на страничната врата на ръкава и Аби го видя. Спусна се по стълбите, сподирен от крясъците на човек от екипажа.

Аби видя отворено хале и хукна към него. Беше товарителна служба, в която влизаха мотокари, теглещи ремаркета, пълни с багаж. Тя се скри зад едно ремарке и подтичва редом с него, докато влезе в халето. В един миг Джак зърна краката й и хукна към халето. Когато стигна до входа му и погледна вътре, тя бе изчезнала.

Джес го настигна.

— Видя ли накъде тръгна? — провикна се той.

Пристигна и полицията заедно с един от охранителите на Хенри.

— Вътре е някъде. Покрийте изходите.

Разпръснаха се. Хенри уведоми на испански полицаите, че Аби не е въоръжена, нито опасна. Каза им, че е важен съдебен свидетел и не бива да стрелят по нея, ако побегне.

Служителите бяха с различни униформи — от яркожълтите светлоотражателни комбинезони на наземния екипаж до белезникави панталони и ризи.

Ченгетата завардиха изходите на сервизните халета. Бяха само два, но през тях можеше да се влезе направо в главното фоайе, без да се минава през митницата и паспортния контрол. Отвътре вратите не се заключваха, а отвън бяха защитени с цифрови програматори. Джак обходи надлъж и шир товарителната служба, а Джес претърси сервизните халета. От Аби нямаше и следа.

Джак провери дори конвейера, изтеглящ багажа на по-горното ниво, където го чакаха пасажерите. Аби като нищо можеше да е скочила на лентата между куфарите. Но щеше да предизвика суматоха при появата си горе. Охраната щеше да я залови. Освен това оттам нямаше как да избегне митническия и паспортния контрол.

Той започна да оглежда по-големите кашони и сандъци, зад които тя можеше да се скрие.

Междувременно Джес и двама полицаи стигнаха до служебната съблекалня, където имаше неколцина служители. Претърсиха внимателно гардеробчетата, но нищо не откриха. Бяха закъснели с три минути.

В тропическата жега Аби се потеше под два пласта дрехи. По лицето й се стичаха вадички. Косата й бе прибрана под каска. Притича по стълбите и откри дамската тоалетна близо до билетните гишета. Освен едно момче с големи кестеняви очи никой не обърна внимание на жената в яркожълт работнически комбинезон.

Аби метна каската на закачалката в една кабинка, смъкна комбинезона и извади от единия му крачол платнената чанта, която бе напъхала там, за да мине незабелязано покрай ченгето на вратата. После приглади дрехите си и след минута се отправи към терминала.

Джак се отказа да я търси повече сред багажите. Ако тя беше в това хале, нямаше начин да излезе от него. Остави ченгетата да продължат претърсването и се отправи към един от изходите, следван по петите от Джес. Изкачиха се по стълбите към терминала. Джак се боеше, че вече им се е изплъзнала. Искаше да накара подкрепленията си да завардят и улицата. Мрежата се разширяваше и той изпадаше в паника.

На улицата Аби видя колона от таксита и се втурна напреко към тях. Шофьорите се бяха скупчили на пет-шест метра от първото такси и си приказваха. Не бързаха за никъде, макар че един от тях я огледа и й се ухили похотливо.

Тя му помаха, показвайки таксито, и той вдигна ръка, сякаш да каже „един момент“. Не си бяха свършили разговора.

Аби се озърташе през рамо, залепена за вратата на таксито. Не беше сигурна коя е колата на шофьора, който я забеляза. На него явно не му се откъсваше от колегите и продължаваше да ръкомаха, да се смее и да спори.

Джак се озова на улицата, на трийсетина метра от нея. Аби моментално го видя. Тя отвори вратата на първото такси, стар син феърлейн, хвърли се на задната седалка и затвори. Смъкна се на пода, като същевременно натисна бутона за заключване на вратата.

Не виждаше нищо, но чуваше шофьорите, които си говореха на испански. Единият глас стана по-силен и накрая шофьорът отвори и влезе в колата. Погледна през рамо и като не я видя, се извърна целия и протегна врат надолу.

— Какво ви е?

— Добре съм.

— Къде отиваме?

— В старата част, на пристанището — погледна го от убежището си Аби.

Шофьорът се обърна напред, сви рамене и таксито се отдели от бордюра.

Джак огледа такситата. Първото потегляше и той се затича след него. Опита се да го спре, но шофьорът не го видя. В следващия миг Аби се надигна от пода и погледна през задното стъкло. Очите им се срещнаха и Джак изкрещя името й.

Таксито се вля в движението и се насочи към магистралата.

— Петдесет долара отгоре, ако минем по туристическия маршрут — каза Аби. — През тесните улички и покрай Ел Кондадо. — Не смееше да му каже, че бяга. Можеше да спре и да я изгони. След като Джак я преследваше, тя не биваше да минава по магистралата. По-лесно щяха да се изплъзнат сред оживеното движение в центъра на града.

Шофьорът я погледна изумено в огледалото за обратно виждане. Явно я помисли за побъркана.

— И по-бързо. — Противоречието между избора на маршрута и желанието да бързат не смущаваше Аби. Тя току се извръщаше назад. След миг пусна на предната седалка двайсет долара за стимул.

Когато Джак помаха за такси, колата на Аби вече не се виждаше. Джес притича до него.

— Питай онези шофьори за номера на таксито.

Джес хукна към тях, а Джак седна отпред при шофьора.

— На магистралата, бързо!

Джак заизмъква банкноти по пет и десет долара и викна на шофьора да натисне здраво педала. Хвърляше парите между двете седалки за по-голямо ускорение. Той плаща глобите. Стрелката на скоростомера мина стоте още на излизане от паркинга, но на магистралата попаднаха в задръстване.

Джак се успокои, че и Аби е сполетяна от същото. Започнаха да се промъкват покрай колите. Още пари на седалката. Двете колела на таксито бяха извън очертанията на най-вътрешната бърза лента. Джак се бе надвесил през прозореца и търсеше с поглед таксито на Аби.

Тъкмо щеше да каже на шофьора да се откаже от гонитбата, когато съзря синия феърлейн през десетина коли напред.

— Заобикаляй! — викна Джак, готов да грабне кормилото.

Запровираха се бясно между колите, на милиметри от бетонния бордюр между двете насрещни платна. Сега ги разделя ха само четири коли. Джак я виждаше през задното стъкло на таксито й, което пълзеше с трийсет километра в час.

Аби го съзря през задното стъкло в най-вътрешната лента и се обърна напред. Отстрани имаше отклонение.

— Свий тук — изпищя тя така, че шофьорът подскочи.

— Ел Кондадо е на три километра.

— Все едно, завивай!

Човекът вдигна рамене и зави надясно без никакви сигнали. Засвиркаха им, но те вече се спускаха по отклонението към бордеите на един краен квартал на Сан Хуан.

В бързата лента Джак бе като в капан. Сграбчи кормилото и се помъчи да се провре надясно. Екнаха оглушителни клаксони. Калникът на таксито закачи бронята на една кола докато я задминаваха. Шофьорът й наби спирачки. Колата му занесе и удари две други. Последва верижна катастрофа като при дерайлирал влак — коли на всички посоки. Таксито на Джак пропусна отклонението. Задните коли го изблъскаха в средната лента. Нямаше връщане назад.

Джак блъсна вратата и се втурна към защитния зид, ограждащ магистралата. С един скок се издигна до кръста над него и се подпря на ръце. Таксито на Аби завиваше вляво на едно кръстовище и след миг изчезна от погледа му.