Класацията

34

Аби беше само по хавлия. Всичко, което притежаваше на острова, беше станало на пепел. От спортното й беемве, чийто резервоар все още гореше, бе останал един обгорял корпус.

Стъпил на скалата и осветен от фарове на кола, Джак гледаше опустошението. В този момент единственото преимущество на Аби бе, че той я мислеше за мъртва.

Седеше сгушена в мрака под тамаринда, а зад гърба й вълните се разбиваха в брега. Приливът се надигаше и ленената вода ближеше пясъка на няколко метра от краката й. В далечината тъмнееха отвесните скали, зад които бе „Пиратът“. Макар да не виждаше оттук сградата, силната музика от бара ехтеше. Оттам нямаше как да видят експлозията. Тя не бе придружена от силен гръм, а от някакво бучене. Аби се съмняваше, че са го чули.

Нямаше пари, нито дрехи. Чантичката с дебитната карта бе сред тлеещата пепел. Джак беше изпълнил замисъла си Единствената му грешка бе, че не улучи мига. Чарли бе спасил живота й. Един жест от мъртвеца.

Чудеше се дали Джак бе използвал часовников механизъм, или бе предизвикал експлозията с дистанционно устройство. Тази мисъл я накара да потръпне. Взривът, който опърли тялото й, май бе избухнал от задната част на къщата, гледаща към плажа. Предположи, че той е вързал жица към газовия резервоар до кухнята. Сега от него едва ли имаше нещо. Полицията щеше да сметне, че е нещастен случай.

Когато погледна към скалното възвишение, Джак вече го нямаше. Тя се сгуши още по-навътре в убежището си, питайки се дали си е отишъл, или обикаля наоколо. Може да я бе видял как се втурва навън от къщата. Тя потърси с поглед път за бягство. Единственият беше по плажа зад нея.

Чу стъпки в тревата. Притисна гръб към дървото. Когато надникна между два клона, го съзря на петнайсетина метра от нея. Бе разперил длан пред лицето си да го предпазва от жарките талази. И все пак тя успя да съзре всяка бръчица и сянка по това лице, усмихващо се от милиони корици. Той заобиколи горящите останки и приближи още повече до скривалището й. После настъпи нещо, погледна надолу и се наведе да го вдигне.

Аби не можеше да разбере какво е то. Обърна очи към пътя. Все някой трябва да бе чул или видял експлозията. Но дори и така, щеше да мине време, докато властите откликнат. Кристианстед и пожарната бяха на километри оттук. В близкото имение не живееше никой, а другите постройки наоколо бяха вили, които пустееха по това време на годината. Управата на „Пирата“ можеше да изпрати охраната си, но ако дотогава Джак я откриеше, щеше да е вече късно. Откъдето и да го погледнеш, къщата на Шой Бийч Роуд беше идеалното, място за такава злополука и Джак го бе нацелил.

Той се обърна и се загледа във водата. Аби се притискаше към дървото, неподвижна и обляна в пот. В ръката си Джак държеше това, което вдигна от земята — обгоряло картонче, ту него оглеждаше, ту плажа. Изведнъж Аби осъзна, че той държи плика със самолетните й билети. Тя ги стискаше в ръка, когато откри трупа на Чарли. Беше ги изпуснала при шока от експлозията, който я събори на земята.

Очите на Джак изследваха пространството до плажа като радар, обръщайки се ту в едната, ту в другата посока. После той извърна глава към пламъците, сякаш нещо го озадачаваше.

Това бе последният шанс на Аби. Всеки миг Джак можеше да се усъмни в смъртта й и да потърси следите от стъпките й в пясъка.

Тя пропълзя по нанадолнището към водата. Хавлията й бе не само обгоряла, но и цялата мокра. Изхлузи я, сви я на топка и я мушна под мишница, за да не привлече погледа на Джак, белеейки се на фона на тъмната вода и нощното небе. Прецапа през дълбока до колене вода, затича по плажа и благодари на бога за облаците, които бяха скрили луната.

Прибоят отмиваше следите й, а шумът на вълните заглушаваше стъпките й. Измина над сто метра по пясъка, после се втурна нагоре по мочурливата трева. Свря се зад един храст колкото да надене хавлията си и да си поеме дъх. Все още бе замаяна. Всичко това й приличаше на един кошмар, от който щеше да се отърси със събуждането си. Но болката, раните по краката й и кръвта на бузата бяха истински. Знаеше, че не сънува.

Изкачи се на насипа над плажа и погледна надолу към горящата къща. Колата на Джак все още бе край пътя със запалени фарове. Наблизо имаше пустееща заключена виличка. Аби се промъкна на задната веранда до една декоративна решетка, зад която имаше килер. Тя отвори вратата на килера и се мушна вътре. Постоя в мрака няколко минути. Ослушваше се и се мъчеше да успокои блъсъците на сърцето си.

Вътре бяха складирани градински столове и детски играчки, покрити с паяжина. Аби мразеше паяците. Имаше и гумени салове, гребла и едно малко кану. В него намери чифт гумени обувки за плуване и ги изтръска. Отвътре изпаднаха само няколко гадинки. Аби успя да ги нахлузи, макар и с мъка. По-добре с тях, отколкото боса.

Внезапно чу далечен, задавен вой на сирени — не една, а няколко. Обадили се бяха в пожарната.

Аби изпълзя от килера и хукна нагоре с все сили. Шосето бе на известно разстояние и й трябваха повече от две минути да стигне до него, препъвайки се в камъните и туфите по стръмния склон.

Първата пожарна кола изкачи туловище на възвишението и едва не я отнесе, докато махаше. Така и не я видяха. Последва втора цистерна, но и тя остави Аби да се задавя в прахоляка след нея.

Тя хукна след колите, после забеляза, че пътят се осветява от фарове зад гърба й. Застана насред шосето и замаха с една ръка, а с другата придържаше хавлията си.

Беше патрулна кола с буркан, пръскащ червена и синя светлина, и виеща сирена. Полицаят натисна рязко спирачки и я отпъди с ръка от пътя. Аби обаче направо се хвърли към предния капак, а после заобиколи откъм прозореца на шофьора. Не й приличаше много на полицай. Беше едър и носеше избеляла черна тениска, подгизнала от пот. На гърдите му бе препасан черен найлонов кобур с револвер колкото базука.

— Кво правиш бе, жено! Ще се претрепеш. Айде, чупка! — размаха гневно ръка той.

Аби се запъна да намери думи и най-сетне изрече:

— Опитват се да ме убият. Помогнете ми, моля ви се!

— Какво си пила?

— Послушайте ме! Току-що взривиха къщата ми.

Шофьорът за пръв път я погледна тъй, сякаш бе склонен да й повярва. Аби не можеше да види в лице мъжа на съседната седалка, но изглеждаше добре облечен, със спортно сако. Вратата от неговата страна се отвори и той слезе. Беше висок и строен чернокож мъж, който се взря в Аби над покрива на колата.

— Как се казвате? — попита я.

Цялото й лице бе в сажди, със засъхнала кръв под едното око. Косата й бе разрешена и падаше на мокри кичури.

Аби не му отговори. Погледът му я притесни — стори й се, че я познава.

Сержант Логано се пресегна към жабката и насочи фенерче право в очите й. Тя сепнато отметна глава и закри лице с длан. Той отново бръкна в колата и отвори голяма папка, която лежеше на седалката му. При това движение по пода на колата се изсипаха уголемени снимки на Аби. В този момент очите им се срещнаха над покрива на колата и Логано примига.

Още една пожарна кола се зададе и спря зад патрулната. Логано каза на шофьора си да се отмести встрани, за да й направи път. За няколко секунди той се превърна в регулировчик, който направляваше разминаването по тесния път. Когато пожарната забоботи напред, Логано потърси с поглед Аби, но тя бе изчезнала.

Нямаше представа защо полицията има нейни снимки, но не изчака да разбере. Щом разполагаха с тях, то не беше случайно. Полицията никога не би повярвала на разказа й. Тя нямаше доказателства, че Джак е взривил къщата. Той щеше да твърди едно, тя друго, а в дрешника й имаше труп.

В суетнята и прахоляка при разминаването на колите Аби се скри в храстите край пътя. После си плю на петите. От време на време се обръщаше и виждаше как двете ченгета шарят с фенерчета из храстите, чуваше гласовете им. После високият със спортното сако се провикна:

— Няма страшно. Не може да стигне далече по хавлия. Обади се в участъка по радиостанцията. Ако не я заловим тази вечер, колегите непременно ще я спипат утре. — Качиха се в колата и подкараха към гаснещото зарево, заменило къщата й.

Изчака, докато задните светлини изчезнаха зад хълма, после заподтичва успоредно на пътя, доколкото й стигаха силите. След няколко минути бе пред портала на „Пирата“. В каменната кула имаше двама мъже, които си приказваха.

Аби ги наблюдава известно време, докато не дойде и трети от обслужващия персонал. Заобсъждаха произшествието на висок глас, като жестикулираха оживено.

Аби се промъкна напред зад някакви мотокарчета и се отправи към главната сграда. Не влезе вътре, а заобиколи покрай паркинга отзад и верандата на втория етаж, където се помещаваха барът и ресторантът.

Въпреки взрива, суматохата и сирените, оркестърът не бе пропуснал и един такт. Аби чуваше как тълпата пляска и подвиква в хипнотичния ритъм на барабани и китари.

Тя забърза надолу към бунгалата на плажа. Не изпускаше от очи пътя, да не би Джак да се върнеше, но беше тъмно и единствената й компания си оставаше музиката, долитаща отгоре.

В подножието на хълмчето имаше паркинг с разчертани места за колите пред всяка стая. Повечето прозорци бяха тъмни. Аби знаеше, че доста бунгала са свободни. А някои от летовниците може би се веселяха или спяха.

Стаята на Джак бе втората откъм по-близкия до плажа край. Тя нямаше представа как да влезе. Всички врати бяха секретни и се отключваха с перфорирани карти. Джак й бе дал едната от своите две, но сега тя представляваше разтопена пластмаса сред пепелта от чантата й.

От другата страна на паркинга, точно срещу бунгалата, имаше ниска сграда, чиито прозорци светеха. Беше някаква постройка за персонала. В деня, когато се настаниха тук с Джак, Аби бе видяла камериерки, които влизаха и излизаха от тази постройка. Имаше една отворена врата към помещение със запалени лампи. Тя се прокрадна към нея и надникна вътре.

Някаква жена гладеше униформени дрехи. В голяма сушилня се въртеше спално бельо. Жената беше със слушалки на ушите и слушаше музика от уокмена, препасан на кръста й. Беше с гръб към Аби и нямаше да чуе дори топовен гръм.

На стената до входа имаше ред гардеробчета, може би десетина. На всички с изключение на едно висяха катинарчета. Аби погледна хавлията си, която бе прогорена и изцапана с две петна от кръв. През деня тя щеше да е като неонов надпис, призоваващ: „Арестувайте ме.“ Трябваше да намери някакви дрехи. Погледна открехнатото гардеробче, после жената, която гладеше и поклащаше хълбоци в такт със звучащата от слушалките музика.

Аби се шмугна през вратата и застана пред гардеробчето. Вътре имаше две униформи, чифт дънки и къса блузка. Дънките и блузката бяха много малки. Крачолите бяха с цяла педя по-къси за нейния ръст. Тя грабна една от униформените рокли. Трябваше да стига до средата на прасеца й, но едва покриваше коленете й. Взе я все пак. Обувки нямаше.

Аби пак погледна жената. Тя беше с маратонки. Тъй или иначе, те нямаше да станат на Аби. Трябваше да се задоволи с гумените обувки. Жената бе изгладила половината рокля и сега разстилаше на дъската другата половина.

На рафта в гардеробчето видя дамска чантичка. Грабна я и затършува в нея. Имаше портмоне с два долара, цигари и ключове. Макар и неохотно, Аби взе парите. Ако не друго, можеше да ги обърне на монети и да се обади на Морган. Понечи да остави чантичката, когато забеляза на рафта карта, вероятно с перфорация за отключване на всички стаи. Тя я пъхна в джоба си, после бързо се изниза през входната врата.

Облече се навън в мрака, извади картата от джоба и хвърли хавлията в кофа за боклук. После забърза към стаята на Джак. Лампата над вратата беше запалена, но прозорчето на банята бе тъмно и отпред нямаше кола. Реши да рискува, пое си дъх и пъхна картата в процепа. След секунди се озова вътре, затвори вратата зад себе си и застана неподвижно в мрака. Ослуша се, но чу само тиктакането на будилника, чийто циферблат светеше върху нощното шкафче в спалнята.

Стаята бе опразнена, но куфарът на Джак, така и неотворен след връщането му от Ню Йорк, беше на пода до леглото. Аби се поколеба дали да запали електричеството, но иначе не виждаше почти нищо. Включи нощната лампа и веднага се отправи към коридора, от който се влизаше в банята. В него имаше двукрила врата хармоника на дрешник. Тя отвори едното крило. Сейфът бе поставен върху дървена скара на пода. Аби клекна и се помъчи да си спомни комбинацията.

Не се сещаше коя година каза на Джак, когато я попита за рождената й дата. Годината беше включена в кода. Молеше се само да не го е променил. Опита на няколко пъти с месеца, деня и различни години. Накрая чу лекото бръмчене на моторчето и видя надписа „отворено“, изписан с червени букви в прозорчето на вратата.

Вътре имаше доста неща — пликове, документи и връзка ключове за кола, които сигурно бяха на Джак. После го съзря в дъното. Паспорт с тъмносини корици. Извади го и го отвори. Беше на Джак. Пусна го на пода и трескаво зарови в сейфа. Под купчина документи на дъното Аби зърна още едни сини корици. Отвори ги и пулсът й се ускори. Вътре беше нейната снимка. Въздъхна облекчено. Вдигна паспорта на Джак от пода и го пъхна със своя в дълбокия джоб на униформената рокля. Сега Джак трудно можеше да напусне острова, за да я преследва.

Вътре имаше и банкноти. Възлизаха на сто и седемнайсет долара. Прибра ги при паспортите. После откри втората си дебитна карта. Взе и нея, затвори вратата на сейфа и натисна копчето за заключване. Моторчето пак избръмча.

Аби влезе в банята, но не светна лампата. Изми саждите и кръвта от ръцете и лицето си, после намери четка за коса и се среса, така че придоби по-човешки вид.

Отново се върна при дрешника. Отвори другото крило на вратата и огледа закачените дрехи. Панталоните и ризите на Джак й бяха големи, така че реши да си остане с униформената рокля. Щом стигнеше в Кристианстед, щеше да изтегли пари от автомат и на сутринта да си купи дрехи. После щеше да потърси възможно най-бързия начин да изчезне от острова.

На една стенна закачалка в дъното на дрешника Аби видя калъфа, в който Джак държеше пистолета. Ципът беше отворен. Тя го вдигна. Беше празен. Пистолетът го нямаше. Влезе в спалнята и прерови чекмеджетата на скрина. Нямаше нищо, което да й върши работа. Намери чифт бели къси чорапи и си помисли, че може да ги обуе. Мушна ги в джоба си.

Тъкмо затваряше чекмеджето, когато чу шум от гуми по чакъла и щом надникна през прозорчето на банята, видя светлините на фарове. Аби се хвърли към нощната лампа и я угаси тъкмо когато моторът заглъхна и се затръшна врата. След миг чу как в процепа се пъхна карта.

Тя се спусна към вратата за вътрешния двор, но беше много късно. Сноп светлина нахлу в стаята и Джак влезе в коридора. Аби се сниши на четири крака зад леглото и повдигна кувертюрата. Матракът беше поставен върху рамка и тя нямаше как да се пъхне под леглото. Легна на пода и замръзна. Той влезе в спалнята и запали нощната лампа, после се тръшна на матрака. Пружините изскърцаха и Аби едва не изпищя от ужас. Чуваше дишането му, чуваше как вади неща от джоба си и ги оставя на шкафчето от другата страна на леглото. Помоли се да отиде да си вземе душ или да се среши, нещо, което би й подарило две секунди, за да стигне до вратата към двора.

Джак метна през леглото едната си обувка, която едва не я улучи. Затаи дъх от ужас, че той ще се пресегне да прибере обувката. Но след — малко до нея тупна другата, после долетяха чорапите му.

Той стана от леглото и тя чу тихото шляпане на босите му крака по плочките на пода към банята.

Аби се надигна и се спусна към вратата. Под дръжката имаше брава с най-обикновен ключ. Тя го превъртя лекичко, за да не вдига шум, после надзърна към банята.

И в този миг го съзря. Единият от паспортите, който лежеше на пода. Трябва да бе изпаднал от джоба й, докато тя лазеше по пода.

Внезапно чу струята на водата от казанчето на тоалетната. Джак се връщаше. Погледна паспорта и лъча светлина откъм банята; мярна сянката на Джак в коридора.

Аби направи единственото възможно нещо: прекрачи навън в мрака и бутна плъзгащата се врата. Тя още се движеше, когато Джак се появи в стаята, но той не забеляза това. Аби се молеше да не види паспорта на пода.

Искаше й се мигом да побегне, но първо бръкна в джоба си и отвори паспорта, останал в нея. Видя снимката на Джак. Нищо не можеше да направи. Беше като в капан. Щеше да избяга, ако той забележеше паспорта й. А иначе щеше да изчака с надежда, че той пак ще иде в банята или ще излезе навън.

За щастие паспортът бе извън полезрението на Джак, до ъгъла на леглото. Ако той отидеше там, щеше да го настъпи, но едва ли щеше да легне веднага.

Джак вдигна слушалката на телефона и набра номер. Чу го да иска от операторката международна линия. Зачака седнал на ръба на леглото. Изглеждаше уморен и състарен. Да убиваш хора не е лесна работа, помисли си Аби. Не виждаше и капчица кръв по дрехите му. Сигурно се беше изкъпал, след като бе заклал Чарли. Помисли си, че ако беше намерила пистолета му, щеше да го застреля на мига, както си седеше на леглото.

— Джес! Джак се обажда. Слушай, трябва да ми помогнеш. — Джак се изправи, застана гърбом и сниши глас. Сега Аби не чуваше какво говори. Не можеше да долови отделните думи. После той се обърна с лице към нея. — Не, мисля, че още е жива. Но не съм сигурен. Търся я.

Замълча, докато Джес му отговаряше нещо.

— Не, не. Не ми дрънкай глупости. Трябва да пипна Спенсър. Първо него трябва да открия. И ми трябва помощ, за да я намеря, преди да е напуснала острова.

Джес каза нещо.

— Зарежи това. Не ме интересува какво правиш, искам те тук веднага. — Джес нямаше думата. — Ще се обадя да ти за пазят билет, ако може още за тази вечер. — Западното крайбрежие беше с четири часа назад.

Джес явно се опъваше. Сигурно се канеше да сваля някоя начеваща актриса.

— Ще спиш в самолета, дявол да го вземе — кресна Джак. — Тръгвай и не се мотай.

Джес каза нещо.

— Добре, много съм ти задължен. Ще се видим утре сутрин. — Джак затвори. Закрачи безцелно из стаята, сякаш обмисляше нещо. После погледна куфара, който стоеше неотворен на пода до леглото.

Аби се вторачи в паспорта. Той щеше да го види, ако вдигнеше куфара. Сърцето й блъскаше до пръсване. Замисляха да убият Спенсър. Ако тя не можеше да напусне острова, поне по телефона трябваше да го предупреди.

Както се бе запътил към куфара, Джак спря, сякаш се сети нещо, помисли секунда-две и тръгна към банята. Спалнята остана празна. Аби виждаше светлината през отворената врата на банята, но трябваше да рискува.

Бързо плъзна вратата встрани и се шмугна вътре. Притича четири крачки, грабна паспорта си и хукна навън.

Джак чу щракването на езичето на бравата. Изскочи от банята. Мигом разбра какво е станало. Спусна се към вратата за двора и я блъсна встрани. Навън нямаше никой. Погледна към ниския зид, отделящ съседното дворче, и към морето от храсти отвъд него.