35

Единственото свое нещо, което тя имаше в момента, бе часовникът на ръката й. Аби не го бе свалила, когато се къпа, преди да открие трупа на Чарли. На няколко пъти погледна нервно циферблата, докато се возеше отзад в таксито и се чудеше как да напусне острова и колко време ще й коства това.

Билетът й за сутрешния полет бе у Джак. Той щеше да наблюдава летището, а и полицията също, след като я издирваха.

До Кристианстед се стигаше за десет минути. Накара шофьора да я остави до търговския комплекс в Галоус Бей и му плати с парите от сейфа на Джак. След като я бяха засекли на пътя, ченгетата щяха да разпитат всички таксиметрови шофьори, минали край „Пирата“. И тогава нейният шофьор щеше да знае къде е отишла.

Извървя пеша разстоянието до града за близо половин с. Там си нае стая в малък хотел близо до пристанището. Администраторът я погледна особено — гумени обувки и измачкана униформа на камериерка. Но й взе парите и не я попита нищо.

Аби се качи в стаята и моментално се обади в дома на Морган. Знаеше, че още няма да е пристигнал в Сиатъл, но остави съобщение на телефонния секретар. Помъчи се да скрие паниката в гласа си. Морган не може да направи нищо от Сиатъл, но искаше да го предупреди. Джак, а сега и Джес бяха по петите му. Морган имаше подозрения, но нямаше представа за опасността, която го дебнеше.

Наближаваше три след полунощ, когато тя свали гумените обувки от краката си, нагласи будилника и рухна на леглото. Нямаше сили дори да се съблече. Помисли си, че веднага ще заспи, но не успя. Съзнанието й натежа от мисли за Тереза и Джак. Човекът, когото обичаше, бе убил най-добрата й приятелка. Човекът, за когото си въобразяваше, че я обича, се бе опитал да сложи край на живота й. Тя прегърна една възглавница и захлипа. Плака до изтощение и най-накрая заспа. Не будилникът, а светлината, струяща през прозореца, я събуди три часа по-късно. Аби се извъртя по гръб и разтърка очи, после стана и надникна през прозореца. Усещаше кисел вкус в устата си и беше гладна.

Неколцина търговци вече сновяха по пристанището. На паркинга до хотела бяха спрели камиони и шофьорите им обикаляха да разнасят стоки и храни в магазините и ресторантите, нароили се край доковете.

След няколко часа тук щеше да гъмжи от чужденци, изсипващи се от туристическите корабчета, и Аби щеше да се изгуби в тълпата.

Взе си душ, опита се да си направи що-годе прическа и се спусна по служебното стълбище, за да не я видят във фоайето. За едно се радваше. Когато полицаите я разпитваха на пътя, тя още бе по хавлия. Вероятно щяха да включат тази подробност в описанието й. Нямаше да търсят униформа на камериерка поне още няколко часа, а дотогава Аби щеше да е захвърлила и нея в кофа за боклук.

Забърза по малките улички към центъра, движейки се близо до сградите, озъртаща се за полицаи. След пет минути се озова до една банка на Кинг Стрийт и с дебитната си карта изтегли от автомат хиляда долара — петдесет двайсетдоларови банкноти. Сгъна ги и ги мушна в джоба си, после пресече улицата. Купи си кафе и кифличка от някакво павилионче и се свря като мишчица под едно дърво на пазара три пресечки по-надолу. Отваряха сергиите само в събота и сега те бяха празни. С това облекло тя не се отличаваше много от местните жители, които прекосяваха пазара на път за работа.

След час по улиците в южния край на града запъплиха купувачи. Покритите със сенници тротоари скоро се задръстиха от народ.

Аби се вля в човешкия поток. Първо влезе в голям универсален магазин и си купи бельо, два чифта памучни панталони, мокасини и няколко блузки, леко сако и платнена чанта, в която мушна покупките. На една стойка видя сламена шапка с широка периферия и червена панделка на точици. Плати всичко в брой. Ако бе използвала дебитната си карта, трябваше да се разписва. Така поне продавачките нямаше да знаят името й, ако полицията дойдеше да ги разпитва.

После влезе в магазин за козметика и си купи грим, четка за коса и други тоалетни принадлежности. През две пресечки по-надолу бе лъскавият магазин „Малката Швейцария“, където си хареса дизайнерски очила.

После Аби влезе във фоайето на един пристанищен хотел и хлътна в тоалетната. Когато се появи половин час по-късно, беше като излязла от кориците на моден журнал.

Косата й бе прибрана в кок под сламената шапка, украсена с широката червена панделка. Белите панталони и синята блузка без ръкави бяха небрежно елегантни. Бе преметнала през рамо стилната платнена чанта с покупките, дебитната карта, парите, които й бяха останали, и паспортите. Само да се махнеше от острова, щеше да изхвърли паспорта на Джак и да го остави да се чуди какво да обяснява на имиграционните власти. Сега Аби имаше вид на богата туристка. Единствено очите й излъчваха паника, но те бяха скрити зад големите тъмни очила.

Смеси се с туристите по Кингс Али и влезе в едно заведение на открито, където си поръча чай с лед и седна на една маса. Трябваше да си събере мислите и да претегли възможностите си.

От хотела, където се преоблече, Аби бе взела туристически брошури и дипляни за чартърни корабчета и самолети. Прегледа ги да види има ли маршрут до Сан Хуан. Повечето екскурзии бяха до по-малките близки острови.

Една от дипляните прикова погледа й. Беше разписанието на лъскав двумоторен хидроплан — „Сийборн Виста“. Онзи, с който Морган пристигна от Сейнт Томас. Чудеше се дали бяха уведомили за нея тамошната полиция. Зависеше до къде бяха разпрострели мрежата си, доколко усилено я издирваха. Аби нямаше представа, но след като намереха овъгления труп на Чарли сред развалините на къщата й, интересът им към нея несъмнено щеше да се засили.

Не можеше да отиде на летището. Там със сигурност я причакваха. Но пък с корабче щеше да се кандилка дни наред до Сан Хуан, а дотогава щяха вече да са завардили тамошното пристанище. Трябваше да изчезва бързо. Реши, че има много малък луфт, само няколко часа, преди полицаите да се задействат мащабно или още по-зле — Джак да я открие. След три-четири часа корабите щяха да отплават и тя щеше да остане сама по улиците на Кристианстед като Одри Хепбърн в „Закуска в Тифани“.

Допи чая си и отново се вля в морето от тела по улиците. В една малка постройка край пристанището на гише към улицата се продаваха билети за „Сийборн Виста“. Следващият полет за Шарлот Амали на Сейнт Томас бе в един часа. Имаше няколко свободни места. Аби погледна часовника си — оставаше малко повече от час. Това не й хареса, но нямаше друг избор. Купи си еднопосочен билет, после се отправи към телефонния автомат, който бе мярнала зад витрината на някакъв хотел. Беше като онези английски улични кабини, които можеш да видиш на картичка от Лондон — червена, със стъклена врата и странични прегради, съвсем изолирана.

Тя влезе вътре и се обади на операторката за международни разговори. Даде й кода на Сиатъл и домашния номер на Морган. След четири позвънявания се включи телефонният секретар. Не му остави второ съобщение. Зачуди се дали още не е пристигнал, или се е отбил за малко и вече е тръгнал за Ню Йорк. Обади се в адвокатската фирма. На Западното крайбрежие бе осем и нещо сутринта и Аби се надяваше, че някоя от секретарките на рецепцията ще чуе телефона. Вдигнаха на второто позвъняване.

— „Старл, Хобс и Карлтън“.

— Ало? Дали мистър Спенсър е там?

— За съжаление е извън града.

Аби се поколеба, но реши, че няма какво да губи.

— Обажда се Аби. Аби Чандлис. — Стори й се, че позна гласа от рецепцията — беше на Джанис, едно момиче, с кое то бяха обядвали заедно няколко пъти.

Последва кратко мълчание от другия край на линията.

— Аби? Откъде се обаждаш?

При този въпрос по гърба й полазиха тръпки. Беше прекалено рязък. Никакво „Как си?, Какво правиш?“ Джанис искаше да знае само едно — къде се намира. Аби се запита дали полицията не е посетила фирмата за втори път, след като Спенсър бе тръгнал за островите. Като го нямаше там, можеше да са разговаряли с Кътлър. В такъв случай служителите не биха били дружелюбно настроени към нея. Представяше си как момичето неистово щрака с пръсти да привлече вниманието на някоя колежка, вероятно за да извика полицията, макар че това нямаше да има голям смисъл.

— Знаеш ли къде е Морган?

— Чакай да проверя. Мисля, че е оставил съобщение. Обадил се е през уикенда. Момент само, дано го намеря.

Аби понечи да затвори. Чудеше се дали полицията има начин да проследи откъде се обажда. Може би сега записваха разговора. Аби загледа часовника си. Петнайсет секунди, двайсет секунди, половин минута… Момичето продължаваше да търси.

— Ааа, ето го. Обадил се е от Сан Хуан, Пуерто Рико. Щял да се забави още няколко дни. По работа. Ти къде си?

Аби все едно не чу въпроса.

— Кога се е обадил?

— Да видя… Съобщението е записано рано тази сутрин. Около шест часа.

Морган беше по-близо, отколкото тя си мислеше. Но защо не бе отишъл в Сиатъл да вземе документите? Може би не бе успял да се измъкне от срещата си в Сан Хуан? Не, звучеше нелогично. Той знаеше на какъв огън се пекат.

— Сигурна ли си, че е записан неговият глас?

— Не съм прослушвала касетата. Колегите са свалили съобщенията. Но кой друг може да е бил?

— Оставил ли е телефонен номер?

— Не.

— Някакъв адрес, където е отседнал?

— Не виждам такова нещо на листчето. Къде се намираш Аби? — Непрестанният въпрос.

— Няма значение. Ще се обадя по-късно. — Тя затвори.

После извади от чантата една от новите си блузки и избърса слушалката, както и бутоните. Не знаеше защо точно го прави, дали от нервност или защото го бе видяла в някой филм.

Докато се отдалечаваше от кабината, Аби се опита да си обясни информацията от Джанис. Защо Морган не беше на пуснал Сан Хуан? Или може би я лъжеха? Но защо ще из мислят такова нещо? Да не би пък Джак да се бе добрал до Спенсър? Както стана с Чарли. В такъв случай Аби оставаше сам-сама.

Напъна се да си спомни как се казва корабът в Сан Хуан, споменат от анонимния глас, който бе потърсил Спенсър. Беше записала името на листче, което му даде, докато обядваха в „Индис“, но вече не го помнеше. „Куеста…“, „Куеста…“ и още нещо. Не й идваше наум. А това бе единствената следа, по която можеше да открие Морган в Сан Хуан. Каквато и да беше работата му, сигурно бе свързана с този кораб. Там трябваше да знаят къде е той.

Аби се отправи към пристанището. Бе потънала в мисли и гледаше в земята. Приспа вниманието си, което й коства много.

Застанал под един навес пред старата митница, Джак се загледа в една голяма сламена шапка. Не лицето привлече вниманието му, защото не можеше да го види. То беше скрито зад огромни тъмни очила. По-скоро походката на жената, която бе висока и стройна. Отличаваше се от предимно възрастните летовници, които сновяха край магазините.

Аби го съзря, когато беше само на трийсетина метра от нея. Той вече тичаше насреща й. Аби се стресна, адреналинът заля тялото й. Схватка или бягство? Обърна се и побягна, разблъсквайки тълпата. Стискаше платнената чанта, сякаш животът й зависеше от нея. Навлече си гнева на няколко туристи, задето препъна един старец. Те й се разкрещяха, но тя не се спря. Хукна по Кингс Али и свърна по Кинг Стрийт. Джак беше по петите й. Тя зави на ъгъла с Чърч Стрийт и след няколко сгради хлътна в „Малката Швейцария“.

Вътре беше претъпкано. Хората се блъскаха пред витринките на щандовете, разглеждаха часовници и пръстени, сравняваха цени. Магазинът бе на две нива — отпред за бижута и писалки, а в по-обширната част отзад, на две стъпала по-високо, имаше сувенири и разни дреболии.

Аби успя да се промъкне през тълпата, без да привлича внимание. Свали шапката си и я мушна в чантата с надеждата, че Джак ще гледа да мерне шапка. Сниши се малко и се мушна сред група жени, които се любуваха на огърлица от колумбийски смарагди. Държеше под око двете врати на фасадата, които бяха единствените изходи към улицата.

След няколко секунди видя Джак, който си проправяше път в тълпата пред магазина, влезе през едната врата, после излезе през другата. Тя без малко не хукна натам, но в следващия миг той заоглежда магазина, застанал отпред.

Аби се сниши още повече и погледна часовника си. Ако спазваше разписанието, хидропланът трябваше да потегли след по-малко от десет минути. Беше готова да клекне и да лази по земята, но щеше да привлече внимание.

Надзърна иззад рамото на една жена. Той все още стоеше на входа и оглеждаше тълпата вътре, но в момента бе обърнал очи в друга посока. Беше препасал синия калъф, а Аби знаеше какво носи в него. Рано или късно щеше да я забележи. Стоеше между двете врати. Само ако мръднеше, щеше да я спипа.

Тя се помъчи да измисли нещо, погледна към чантата си и бе осенена от идея. Пред щанда за часовници имаше семейство азиатци, които разглеждаха витринката. Аби се промъкна до тях.

— Извинете — заговори тя на жената. И двамата я погледнаха. — Чудя се дали да си купя тази капела, но не знам как изглежда отстрани. — Аби държеше в ръка сламената шапка. — Имате ли нещо против да се качите на стъпалата и да я сложите?

Аби не беше сигурна дали знаят английски, но мъжът, изглежда, я разбра. Той обясни на жена си и тя се усмихна широко на Аби, поклони й се лекичко и взе шапката. Измина пет-шест метра с гръб към Аби и мъжа си, преди да я сложи на главата си. После изкачи двете стъпала, тъй че Аби да я види по-добре. Когато се обърна, установи с изненада, Че мъжът й стои сам. С още по-голяма изненада забеляза как един висок мъж разбутва тълпата и събаря хората, връхлитайки отгоре й като локомотив.

Джак се спря едва когато тя вдигна глава и той видя лицето й. Подейства му като токов удар. После очите му се разшириха. Обърна се и погледна към вратата, но вече беше късно.

Аби зави зад ъгъла и хукна по средата на улицата. Премина на сантиметри пред две коли. Единият шофьор натисна клаксона и рязко спря.

Аби се блъсна в калника му и продължи да бяга. Хората я гледаха. Затича по Кингс Али към пристанището. Чуваше бръмченето на моторите. Двумоторният хидроплан набираше обороти. Тя хукна като луда. Когато стигна края на улицата, видя, че хидропланът още не се е отделил от кея. Но един пристанищен работник вече вдигаше трапа.

Аби закрещя и размаха ръце. Мъжът я погледна и свали трапа. Аби изрови билета от чантата си, показа го и се качи на борда. Намери си място до прозорче, гледащо към кея, точно зад крилото и ревящия мотор. Седна и си сложи колана. Ако можеше, щеше да им помогне да затворят вратата час по-скоро.

Тя погледна през прозорчето да види задава ли се Джак. Не можеше да е много изостанал. Протегна врат към пътеката. Защо се бавеха толкова? На вратата се водеше някакъв разговор. Пристанищният работник си приказваше с един от екипажа, потупваше го по рамото и се смееше.

Аби пак обърна глава към пристанището и го видя. Джак я бе зърнал в края на улицата. Сега видя хидроплана. Всичко му стана ясно. Той се втурна напред. Вратата най-сетне се затвори. Моторите забучаха още по-силно и хидропланът започна да се отделя от кея. Когато Аби отново погледна през прозорчето, Джак й крещеше нещо от пет-шест метра разстояние. Ръцете му бяха свити на фуния пред устата, но тя не можеше да го чуе. Не можеше да разчете думите по устните му, нито пък искаше. Тя извърна глава настрани и ревът на моторите погълна крясъците му. Един пристанищен работник се опитваше да го издърпа назад от пръските, които хвърляха витлата и опашката. Моторите набраха обороти и Аби най-сетне си пое дъх, когато стъклото на прозорчето й се обля в разпенена вода.

Застанал на ръба на кея, Джак не обръщаше внимание на човека до него и крещеше колкото му глас държи:

— Това е дело на Спенсър. Аби, чуй ме! На Спенсър!

Загрузка...