Класацията

7

Аби караше раздрънканата си кола по шосе I–5 с осемдесет километра в час в най-бавната лента. Беше се наложило да спре, за да долее масло в стария плимут. Километражът бе престанал да работи на двеста и двайсет хиляди километра, но колата продължаваше да върви. Тереза не преставаше да се оплаква от пружините, които се забиваха в задника й. Без съмнение колата се нуждаеше от ремонт, но силите на Аби бяха на изчерпване. В момента имаше по-съществени грижи. Трябваше им половин час, за да се доберат до центъра при натовареното движение по обяд, и тя се безпокоеше, че ще закъснее.

Аби беше от поколението на бейби бума през петдесетте и шейсетте години. Първите вече наближаваха средна възраст. Изтласкваха ги двайсет-трийсет годишните. Повечето мъже на нейната възраст, които не бяха женени, предпочитаха да висят по ресторанти и барове, в които ходят млади момичета. Посланието към жените над четирийсет беше „разкарай се“. Това отношение не бе пощадило и света на бизнеса. За жена от шоуиндустрията, дори от периферията й — развлекателната литература, — животът след четирийсет приличаше на пустиня от пропуснати възможности.

Аби нямаше намерение да приема това положение — нито с достойнство, нито по друг начин. Прикриваше сивите кичури в косата си с шампоан оцветител. Беше привлекателна и ако беше добре облечена, все още привличаше мъжките погледи — както сега, когато крачеше на запад по Джеймс Стрийт към Пайъниър Скуеър. С високите си токчета, дръзката походка и полата, която достигаше десет сантиметра над коляното, създаваше илюзия за висок ръст. Раменете й бяха голи, увити само с лек шал, и тя умираше от студ. Всичко това обаче беше с цел — да не позволи на Чарли да се досети за истинската причина за посещението й.

Стискайки зъби, Аби продължаваше да измисля нови и нови оправдания, за да държи Карла настрана, докато привърши с поетите ангажименти в юридическата фирма и стесни кръга на възможните кандидати от каталога на агенцията за откриване на таланти. Карла вече й се обаждаше по два пъти на ден, а Аби се опасяваше не на шега, че всичко може да отиде по дяволите. Някой си Бертоли, издател, притискаше литературната агентка. Карла й бе дала краен срок. Ако до три дни Купър не се появеше, предложението щеше да отпадне. Аби беше отчаяна. Сега имаше нужда единствено от пари, дребна инвестиция, за да изпълни плана си.

Обади се на Чарли и му каза, че приема предишната му покана за обяд. Той предложи да отидат в малък ресторант, недалеч от кантората му, и тя се съгласи. Обаждането й го изненада, но и го зарадва.

Аби се надяваше, че той все още има слабост към инициалите си — всичките му вещи, от бланките за писма и визитните картички до носните кърпи, бяха обозначени с „Ч. У. Ч.“, Чарлз Уилям Чандлис. Надяваше се да не се е освободил от този навик. Доколкото го познаваше, едва ли. Не беше от хората, които се променят лесно.

Когато я видя да приближава по улицата, облечена по този начин, лицето му светна като китайски фенер. Взе разстоянието почти в галоп.

— Скъпа, радвам се, че те виждам! — Чарли вдигна възторжено ръце — първо към раменете й, после я прегърна. Устреми се към устните й с голяма влажна целувка, но Аби съумя да извърне лице и целувката се залепи върху бузата й.

След развода го бе виждала няколко пъти и всеки път се чудеше все повече и повече как е могла да обича този човек. Не че беше някакъв злодей. Просто нямаха нищо общо помежду си. Дори и сега усещаше, че за него тя е просто обект, който доставя удоволствие — нещо, което окачва на ревера, за да го видят всички, и което с малко късмет би могъл да занесе в апартамента си.

— И аз се радвам, Чарли — излъга тя.

— Да, да… — Огледа я от горе до долу, като пубертет на първа среща. — Изглеждаш страхотно! Наистина! Отслабнала си.

Котешката храна дава такива резултати, помисли си Аби.

— Ти също изглеждаш много добре, Чарли. — Той винаги беше елегантно облечен, но сега й се стори по-състарен от последния път. Несъмнено това се дължеше на по-динамичния ергенски живот.

Успя да се измъкне от прегръдката му и двамата изминаха няколкото крачки до вратата на заведението. Чарли отвори и пусна Аби пред себе си.

— Мистър Чандлис, радвам се, че ви виждам.

— Оскар, как си? — Чарли наистина не тънеше в богатство, но явно имаше достатъчно пари, за да фамилиарничи с оберкелнера.

— Запазил съм сепаре в дъното. — Оскар се обърна и ги поведе между масите, с менютата в ръка, до задната част на залата, почти до кухнята. Чарли винаги търсеше уюта.

Аби огледа обстановката. Видя тесния коридор, който водеше към тоалетните, и реши, че телефонът е някъде там. Не се виждаше и това беше добре.

— Харесва ли ти? — попита я Чарли.

— Да. — Тя му се усмихна и седна на масата. Насреща й също имаше скамейка, но Чарли предпочете да се настани до нея, така че телата им се допираха. Аби се почувства некомфортно.

Появи се сервитьорка и Чарли си поръча скоч и сода. Аби каза, че ще изчака.

— Умирам от студ. Трябваше да се облека по-топло.

— И аз се питах защо си толкова леко облечена. — Както винаги Чарли беше галантен.

— Тук е доста студено, не мислиш ли?

— Не е, струва ми се.

— Разбира се. Ти си със сако. — Погледна го и той най-накрая се сети.

— О… ето ти го. — Чарли свали сакото си и го наметна върху раменете й.

Най-сетне.

— Благодаря — каза Аби и потрепери. Не се преструваше. Първата част от плана й бе осъществена донякъде благодарение на невнимателния Чарли.

— Менюто им е страхотно. Можем да хапнем и след това да отидем някъде.

— Къде?

— Не знам. Може би някъде из центъра. Ще се поразходим. После можем да се отбием в апартамента ми. Ще ми дойдеш на гости.

— Сериозно?

— Защо не? — Чарли беше самата невинност. Несъмнено беше изстудил бутилка вино и подготвил две чаши някъде близо до леглото — самата предвидливост.

— Ще видим — каза Аби.

— Добре. — Чарли прие този отговор за „да“. Взе менюто и го разлисти. — Препоръчвам ти агнешки ребърца. Много са хубави. Също така и… да погледна… омари.

— Тук е доста скъпо. Сигурен ли си, че можеш да си го позволиш? — попита Аби.

— Не се безпокой. — Чарли се засмя.

Угризенията за това, което се канеше да направи, доколкото ги имаше, почти се стопиха.

— Сър?

Чарли вдигна очи от менюто. Беше Оскар, оберкелнерът.

— Търсят ви по телефона.

Чарли го изгледа учудено, после се обърна към Аби.

— Не съм казал на никого от кантората, че идвам тук.

Тя сви рамене. Нищо ново. Почти винаги, когато бяха ходили на ресторант по време на брака им, Чарли захапваше телефона и я оставяше да се забавлява сама на масата — добре поне, че не бяха излизали често.

— Връщам се веднага — каза той.

— Разбира се. Не се безпокой. — Аби отново заби поглед в менюто.

Чарли се измъкна от сепарето и както се очакваше, Оскар посочи коридорчето към тоалетните.

Аби се уви със сакото му и вдигна глава. След малко чу гласа му — слабо, но все пак думите се различаваха.

— Ало?

Трябваше да действа бързо.

— Кой се обажда? Познаваме ли се? Не си спомням такова име… Може ли малко по-силно? Не се чува добре.

Не й отне много време. Миг по-късно Аби остави салфетката си на масата, свали внимателно сакото на Чарли, измъкна се от сепарето и хвърли поглед към коридорчето. Бившият й съпруг бе с гръб към нея и не можеше да я види.

Тя мина покрай масите, излезе от ресторанта и се смеси с пешеходците навън. Малко по-нататък сви в пресечката и се приближи до уличния телефон, по който говореше Тереза. Аби й даде знак, че всичко е наред.

— О… — каза Тереза — съжалявам, сгрешила съм. Значи не сте Чарли Чандлис, който отпушва канали?

— Кой, по дяволите, се обажда?

От мястото, където бе застанала, Аби чуваше гласа на Чарли.

— Сгрешила съм. Съжалявам. — Тереза затвори и се обърна към Аби. — Взе ли я?

Аби я вдигна пред очите й, както се показва снимка — блестящата нова кредитна карта на Чарли. Беше я измъкнала от портфейла му от вътрешния джоб на сакото.

Надяваше се да има достатъчно пари в брой, за да плати питието си, но дори и да нямаше, Оскар сигурно щеше да му го впише в сметката.

След осем години брак Аби познаваше Чарли, както някои хора познават грипа — когато беше край него, започваха да я болят костите. Както и предполагаше, той все още слагаше инициалите си върху всичко — бяха и върху кредитната му карта. Плати билетите за Лос Анджелис с нея, а върху формуляра записа името Ч. У. Чандлис.

При регистрацията на пътниците щяха да проверят само дали фамилното име на шофьорската й книжка съвпада с това на билета.

Аби знаеше, че поне известно време Чарли не би обявил кредитната си карта за загубена или открадната. Би могъл да направи всичко, но не и да поиска да я арестуват. Като адвокат по криминални дела, това беше против принципите му. Въпреки всичко Аби не искаше да злоупотребява. Нае за себе си и Тереза стая в чист, но евтин мотел на шосе 99, недалеч от летището. Даваше си сметка, че след като установи липсата на кредитната си карта, Чарли ще я потърси най-напред у дома й.

Убеди Тереза да я придружи, като я увери, че е нужно мнението й. Това беше лъжа, макар и да харесваше Тереза. Опасяваше се, че в момент на слабост приятелката й би отишла при Джоуи, било и само за да поговорят. Бившият й мъж имаше сякаш някакво хипнотично, магическо влияние над нея. Биеше я, но тя неизменно се връщаше при него. Независимо дали поради чувството й за несигурност или поради умението му да я манипулира, но Джоуи винаги успяваше да й внуши, че вината е у нея.

В мотела Аби си изми зъбите и се приготви да вземе душ, а Тереза се изтегна върху леглото и започна да разглежда снимките от каталога на агенцията.

— Ела при мама, синеок красавецо! — Тери се обърна по гръб и притисна снимката към гърдите си, като едва не пречупи кориците на папката.

— Внимавай — предупреди я Аби. — Може да се наложи да я върна.

— Мога ли да взема тези, които ти отхвърляш? — попита Тереза.

— Тери, това е бизнес.

— Само ми дай този Конан Варварина, ето тук. Той е рус. И без това не можеш да го използваш. Вече си казала, че твоят тип има тъмна коса и големи кафяви бебешки очи.

— Не съм казвала нищо за очи. Казах, че Гейбъл е мургав, това е всичко.

— Чудесно. Тогава аз ще взема русите — каза Тереза. — Боже мили! Виж какви мускули има този!

Аби въздъхна и поклати глава, но не погледна.

— Как само е изопнал ризата! Като ризница на римски воин! Мислиш ли, че е космат отдолу? — попита Тереза.

— Не мога да знам.

— С космати гърди ли ги предпочиташ, или не? — Сякаш я питаше дали предпочита телешко или свинско.

— Никога не съм мислила за това — отвърна Аби.

— Слушай, скъпа, всички жени мислят за тези неща. Истина е, че може и да не го признаваш пред самата себе си, но въпреки това то е някъде в… — Тереза вдигна очи към тавана, за да намери подходящия израз. — Коя дума трябва да употребя?

— В подсъзнанието.

— Да, в подсъзнанието. Може и така да е. Не отричам. Само че… Това е като стегнат задник. Няма начин да не го забележиш, независимо дали си падаш по тях, или не. Аз лично си падам по мускулести гърди и задници. По скули и рамене. Тези снимки са добри, но им кажи следващия път да прилагат и изглед отзад. За да добием пълна представа, както се казва, без да си губим времето.

— Да, времето ни е страшно ценно.

Аби протегна ръка назад и затръшна вратата на банята, преди да е изслушала още една лекция за атрибутите на мъжкото тяло. Въпреки това обаче чуваше гласа на Тереза, защото тя започна да вика. Сега вече чуваха и хората от съседните стаи.

— Ето! Ето това е! Това се казва стегнат задник! Ела да видиш! Сниман е в гръб и гледа през рамо.

— Сниши децибелите.

— Искам да сниша него. Ела тук и виж какъв задник има този тип! — Тери крещеше с цяло гърло, за да чуят всички. — Какво ти става? Боиш се да погледнеш един задник от стомана?

Аби знаеше, че Тереза я дразни нарочно. Обичаше да я поставя в неловко положение, особено ако наоколо има много хора.

Пусна душа. Плющенето на водата по плексигласовата преграда бе твърде силно, Тереза разбра, че няма смисъл да продължава, и се отказа. След малко Аби регулира температурата на водата, дръпна завесата и влезе във ваната.

Застана под душа, сложи на косата си шампоан и стоя няколко минути под топлата струя, която обливаше гърба й и се спускаше надолу по тялото й. Чудеше се какво ли прави Чарли — би могъл да провери плащанията с кредитната карта и сутринта да ги чака на летището. Не, нямаше да го направи — за да му дадат такава информация, трябваше да обяви картата си за изгубена или открадната. В такъв случай веднага щяха да я анулират, а след това едва ли биха му издали нова. Не. Най-вероятно беше да я чака пред вратата, когато се прибере у дома. Беше сигурна, както беше сигурна за инициалите.

Замисли се за няколкото кандидати от каталога и с кои трима от тях да започне.

Трябваше да внимава какво говори. Не би могла да нахълта при тях и да им обясни, че иска да излъже някакво издателство в Ню Йорк. Щяха да я вземат за побъркана. Налагаше се да „опипа“ почвата много внимателно. Тереза щеше да е във възторг.

Най-накрая спря водата. При настъпилата тишина чу в стаята отвън мъжки глас. Тери се бе отегчила и бе пуснала телевизора. Не беше зле, макар че Аби би предпочела звукът да е по-тих.

Взе кърпата и започна да се бърше. Високоговорителите на апарата бяха много добри. Сигурно е стерео, помисли си тя.

След това се чу трясък — нещо тежко се удари в стената и падна на пода.

— Къде е той? Това ли е? В тази шибана папка? Отвори уста, мила. Ще хапнеш малко хартия. — Изплющя шамар. — Така. Сега знам, че можеш да ядеш и да говориш едновременно. Кажи ми… — Още един шамар. — Гладна ли си? Хапни още. Не бързай. Забавлявам се. Не съм се забавлявал истински от последния път.

Не беше телевизорът, а Джоуи Дженрико. Езикът му бе удебелен. Пиянски гняв.

Аби бе мушнала единия си крак в крачола на джинсите, когато тънката дървена врата на банята се счупи пред лицето й. Единственото, което видя, бяха треските и крака на Джоуи. За късмет на Аби обувката му се закачи в отвора и той падна по задник.

— Кой, по дяволите, е тук? — В очите му се появи страх. В сегашното си състояние Джоуи не можеше да е сигурен дали е паднал сам, или от другата страна на вратата не го е пресрещнал някой здравеняк. Все още помнеше случилото се в юридическата фирма и затова бе оставил вратата на стаята леко отворена — в случай, че се наложи да излезе бързо. Куражът му идваше от бутилката. Ако Тереза останеше жива достатъчно дълго и имаше малко късмет, някой ден би могла да си намери любовник, който да му разкаже играта. Ако, разбира се, на този свят имаше някаква справедливост. Джоуи измъкна крака си от вратата и пред очите му се появи Аби заедно с всичко, с което я бе надарил Господ. В началото той се стъписа, сякаш не осъзна какво вижда. После алкохолната мъгла се разсея.

— Дявол да го вземе! Днес е щастливият ми ден! Кучката адвокатка! Ритнах вратата и право в десетката!

Обърна се към Тери, която лежеше на леглото. От устата й стърчаха смачканите останки от една снимка. Имаше кръв.

— С един куршум два заека — продължаваше Джоуи. — Казаха ми, че ходиш с адвокат, но си помислих, че е мъж. Ама че съм тъп! — Гледаше Тереза. — Кучка! Трябваше да се сетя! Чупѝ се за малко и започна да ми въртиш лесбийски номера!

Джоуи грабна масивната метална лампа от тоалетката с две ръце и я запрати по Тереза. Не я улучи. Абажурът се смачка и крушката се счупи, тежката метална основа издрънча в таблата на леглото и падна до нея, без да я засегне.

— Дявол да го вземе, тази вечер ще се позабавляваме както трябва. Ела тук, кучко!

Аби беше в банята, така че Джоуи отново насочи цялото си внимание към Тереза. Тя беше парализирана от страх.

Аби отвори вратата на банята, преди още да е облякла блузата си както трябва. Джоуи вече беше върху приятелката й и я удряше по лицето с двете си ръце.

— Искаш ли да ядеш още, а? — Грабна каталога и откъсна друга снимка. Сложи я върху устата на Тереза, опря показалец в средата и я натъпка вътре цялата. — Нали обичаш задници. Изяж този тогава. — Взе шнура на лампата и го омота около врата й. Започна да стяга, когато Тереза замахна с нокти към очите му. Успя да одере само бузата му. — Мамка му! — Заби юмрук в лицето й и от носа й по възглавницата потече кръв. Тереза загуби съзнание.

Аби вече бе в стаята. Хвърли се на гърба на Джоуи, стисна врата му с ръце и задърпа с всички сили.

Застанал на колене, Джоуи се извъртя рязко и я прехвърли над главата си така, че краката й се удариха в стената над леглото, а счупената лампа се впи в кръста й. Дъхът й секна.

Джоуи разкъса блузата й и я дръпна към себе си като парцалена кукла. Опита се да натика езика си в устата й. Миришеше на бъчва. Обърна се ловко и я възседна. Беше удивително жилав за пиян човек.

Сграбчи грубо гърдите й, напипа горния край на панталона й и задърпа. Копчето отхвърча като куршум. Отвори ципа. Когато се помъчи да бръкне вътре, Аби вдигна колене рязко нагоре, с всичка сила, и Джоуи падна на пода.

— Ела тук, кучко! Ела да ти покажа балистичната си ракета — надигна се с ръмжене той.

Аби протегна ръка и стисна счупената лампа. Металът се стовари върху главата му и се чу звук като от китайски гонг. Очите му се изцъклиха. Аби се зачуди дали да не го удари още веднъж за всеки случай. Когато вдигна ръка, коленете на Джоуи се сгънаха и той се строполи напред.

Тя го ритна, за да се увери, че е загубил съзнание.

— Балистична ракета! — изръмжа Аби. — Повече на подгизнал сюнгер.