Класацията

5

Бе минал месец от срещата с Карла Оуенс и Аби започваше да се отчайва. Литературната агентка й се обаждаше всеки ден. Искаше да намери Гейбъл Купър. За да се отърве от нея и за да спечели малко време, Аби й каза, че има пълномощия да представлява интересите на Купър и че е съгласна Карла да поеме книгата.

Карла не зададе никакви въпроси.

Тази сутрин Аби взе ножица и сряза големия плик, от който извади папка, съдържаща поне двеста страници. На корицата бе написано името на агенция за издирване на таланти. Морган бе положил сериозни усилия, но в края на краищата след няколко седмици се бе справил. Някакъв познат, когото бе срещнал по време на семинара по право в областта на развлекателната индустрия, му бе дал копие от каталога и Морган веднага й го бе изпратил.

Аби седеше на масата за игра на карти, а Тереза се въртеше наоколо. Масата беше осеяна с листа — бележки от последния ръкопис. В средата беше старата й пишеща машина „Роял“, произведена през петдесетте, която сега беше почти антика. Не че Аби избягваше новата техника. В службата си работеше на компютър. Механичната пишеща машина й беше нещо като талисман, когато работеше над романите си. Беше написала на нея четири от тях, включително и този на Гейбъл Купър. Удрянето по тежките клавиши имаше терапевтичен ефект — лекуваше я от болезнената й страст да пише, защото се налагаше да поправя доста често и това я възпираше.

— Знаеш — каза Тереза, — че хората влизат в затвора за подобно нещо.

— Притесняваш се твърде много.

— Сериозно ли говориш? Спомняш ли си онзи тип, който написа книгата за Хауърд Хюз, без да има разрешение?

— Откъде разбра за това?

— Чета.

— Това беше преди години.

— Не променяй темата. Авторът лежа в затвора — каза Тереза.

— Престани да се притесняваш. Гейбъл Купър не е Хауърд Хюз.

— Боже, Аби, той е плод на фантазията ти. Откъде изобщо знаеш, че не е Хауърд Хюз! Та ти още не си го открила.

Тереза Дженрико обичаше да се смее на шегите си, дори и когато я болеше. Съпругът й Джоуи я беше използвал за боксова круша за пореден път малко преди развода им преди пет седмици и сега тя живееше постоянно при Аби, макар и да не беше сигурно колко ще продължи това.

Джоуи беше хитрец и хроничен насилник. Тереза бе успявала да го вкара в полицията четири пъти, но и досега досието му беше чисто — четири ареста и нито една присъда. Тя оттегляше обвиненията всеки път, след като Джоуи я увереше, че я обича, и се закълнеше, че никога вдигне ръка срещу нея.

Аби я бе убедила да поиска развод и бе неин защитник по време на процеса. Освен това бе опитала да я убеди, че трябва да поискат съдебно постановление, забраняващо на бившият й съпруг да се доближава до нея, но Тереза бе възразила, че подобно нещо само би влошило нещата още повече.

— Все едно ми казваш, че съм глупава — поклати глава Аби. — Виж се в огледалото.

— Нали го оставих?

— Да. За четвърти път. Какво беше този път… две счупени ребра? А преди това отлепена ретина?

— Оказа се, че не е. Бяха се заблудили.

— Какъв късмет!

— Казвам ти това, защото не искам да си имаш неприятности.

— Няма да си имам неприятности. Говорих с Морган и той е съгласен.

— Всичко ли му призна?

— Това, което трябваше да знае — отговори Аби.

— Така си и мислех. Ами агентката?

— Засега успявам да я държа настрана. Казах й, че е заминал някъде в джунглите на Южно Мексико, за да работи.

— Рано или късно тази лъжа ще се издъни. Какво ще правиш тогава, а?

— Дотогава все ще намеря някого.

— Точно така.

— Трябваше да я чуеш. — Имаше предвид Оуенс. — „Как изглежда?“, „Какви са му очите?“, „Колко тежи?“, „На колко години е?“, „Стига ли косата му до задника и има ли трапчинка на брадичката?“ Слушай, дори да поиска трапчинка на онази му работа, пак ще й намеря каквото търси. Ако не успея, ще хвана някого и ще му направя трапчинка.

Тереза я погледна с големите си светли очи.

— Сетих се.

— Какво?

— Можем да използваме Джоуи. Ти ще го държиш да не мърда, а аз ще му окажа честта. Имам предвид онази му работа. — Мисълта, че би могла да обреже Джоуи с месарски сатър, й се струваше смешна и справедлива.

— Прекалено глупав е — отбеляза Аби. — Освен това, ако той беше написал книгата, всичките му герои щяха да говорят като пияници.

— Мога да ти кажа, че е захвърлил бутилката.

Аби се зачуди дали не я е захвърлил по Тереза.

— Браво на него. Обади ми се, когато ритне камбаната.

— Не. Говоря сериозно. Спрял е да пие.

И преди бяха водили този разговор. Аби я бе предупредила, че ако не зареже Джоуи, някой ден той ще я убие. В отношенията им бяха налице всички типични признаци. Джоуи беше неуправляем пияница, параноичен маниак, тласкан от алкохола, с безумен нрав, който не знаеше мярка. Ако я убиеше и я нарежеше на парчета, несъмнено щеше да е толкова пиян, че да не помни къде ги е скрил. В съда щяха да пледират за временна невменяемост.

— Не променяй темата. Говорехме за теб и глупостта, която се каниш да направиш.

— Не е глупост. — Аби намести папката в средата на масата пред себе си. Тереза я виждаше наопаки. — Погледни на нещата по друг начин. Колко пъти си имала шанса да си играеш на Пигмалион?

— Пиг… какво?

— От гръцката митология. Пигмалион бил скулптор, който мразел жените, докато не направил статуя на много красива жена, в която се влюбил.

— Познавам доста такива мъже.

— Нарекъл статуята Галатея, а когато му омръзнало да прегръща студен камък, отишъл да се жалва на боговете, в случая на Афродита, и поискал да му намери жена, красива колкото творбата му. Афродита го съжалила и съживила статуята.

— Какво искаш да ми кажеш? Че този Гейбъл Купър, тази, мечта с трапчинка на онази си работа, е твоята статуя?

Аби се засмя.

— Не е статуя, но все пак е мое творение.

— Аз пък ще ти кажа, че се надявам редовно да се молиш на Бога. Защото ще имаш нужда от солидна помощ.

Аби отвори корицата на папката, откопча механизма и извади първата страница. Показа я на Тереза.

— Боговете помагат на тези, които помагат на себе си.

Върху страницата беше залепена голяма гланцова снимка на мъж — здравеняк, синеок, с ослепително бяла усмивка.

— Кой е този? — Тереза наостри уши.

— Красавец от някаква агенция за откриване на таланти в Ел Ей. — Аби посочи папката пред себе си. — Пълна е с такива.

Разлисти няколко страници. На всички се виждаха снимки на хубави мъже.

— Спенсър я е взел от някакъв познат, когото срещнал на семинар в Ел Ей. Ходел с една от служителките на агенцията. Тръгвам на лов — добави Аби.

Ако някой откриеше, че има копие от каталога, жената, която го бе измъкнала от агенцията, моментално щеше да загуби работата си. Аби трябваше да бъде много дискретна.

Всяко досие съдържаше снимка на съответния актьор, кратко резюме на изявите, адрес и телефонни номера — служебни и домашни. Аби бързо запрелиства папката. През деня повечето работеха като келнери или продавачи, но всичките изглеждаха така, че да ти секне дъхът. Тереза заобиколи масата, за да й е по-удобно.

— Я да видим… — Взе снимката. — Ооо! Готин е! Майкъл Чейпън. Ридондо Бийч. Познаваш ли го?

— Не. Не е моят тип.

— Знаех си! — възкликна Тереза. — Ти си болна! Дай да ти измеря температурата.

— Казах на агентката, че Гейбъл Купър е мургав. Мистър Чейпън не отговаря на описанието.

— Аха. — Тереза придърпа един стол и седна до Аби. Беше убедена, че се е побъркала, но след като се бе захванала с това нещо, малко фантазии нямаше да навредят.

— Е, кажи ми какво смяташ да правиш.

— Ще прегледам този каталог и ще открия физиономиите, които отговарят в най-голяма степен на описанието, което дадох на агентката. След това смятам да им се обадя и да започна прослушвания.

— Шегуваш ли се?

— Не.

— Ще се срещаш с тези типове?

— Докато открия този, който ми е нужен. — Каза го, все едно че щеше да купува салам от магазина.

— И си мислиш, че ще се съгласят да направят това, което искаш?

— Това е актьорска задача, нали? Те са актьори. За повечето от тях това ще бъде шансът на живота им. Възможността да изиграят ролята на истински, жив писател. Кой знае, може дори да станат известни.

— Да, точно така. Физиономията им ще се появи във всички пощи в Америка до снимките на издирваните престъпници. Слушай, единственият светъл лъч в тази фантасмагория би се появил, ако ви тикнат в една килия, след като ви осъдят.

— Какво те притеснява? Ще му платя.

— С какво? — попита Тереза.

— Ще му дам процент от аванса и правата за издаване. Ще се споразумеем. — Аби прелисти страницата и Тереза преглътна следващото си възражение.

— Този е висок и мургав — каза тя.

— Може да свърши работа.

— Слушай, не ти ли трябва помощница? — попита Тереза. Мога да ти нося багажа, да водя записки.

За миг Аби си помисли, че приятелката й се шегува, но после си даде сметка, че не е така. Изведнъж двете се разсмяха.

Рон Синдър вдигна телефона лично. Беше втората линия, явно някой познат.

— Тук Рон. — Пишеше докладна до шефовете, мнение за сценарий, изпратен му от агент.

— Имаме новини от „Големия Х“ — каза гласът в слушалката. Беше ясен и отчетлив, с делови и официален тон. — Казаха ми, че авторът действа под псевдоним.

— Дотолкова се досетихме и сами — отвърна Сиднър. Беше на двайсет и две, хубав и самонадеян. Външният вид се превръщаше в задължителен атрибут в бизнеса, който все повече и повече се движеше от хлапета, ненавършили и трийсет години. Първоначално амбицията на Сиднър беше да стане актьор, но се бе вразумил и бе разбрал, че в тази лотария има по-печеливш вариант. Бе работил като екскурзовод в една от големите киностудиа в Лос Анджелис, а след това го приеха в отдела за обработка на сценарии. Бръмбарът на киното вече беше влязъл в главата на Рон и той копнееше за място при продуцентите.

— Може би — отвърна гласът. — А досети ли се каква е причината за това?

Сиднър наостри уши.

— Говори се, че бил преуспяващ писател. Голямо име.

Сиднър престана да чука по клавиатурата на компютъра.

— Сигурен ли си?

— Информацията ми е от надежден източник.

— Дай ми име — каза Сиднър. — Кой е този автор?

— Нямам име. Поне засега. Ако ми дадеш малко време може би ще разбера.

— Колко време?

— Не знам.

Сиднър се замисли.

— Ако информацията ти е точна и я получим преди всички останали, ще имаш хилядарка допълнително.

— Ще видя какво мога да направя.

Гласът беше на наемник, част от армията разузнавачи, които студията поддържаха в Ню Йорк, за да следят какво става в света на книгите. Повечето от тези хора действаха открито и имаха офиси в Манхатън, недалеч от издателствата. Те пресяваха официалната информация на агенциите и издателствата, за да търсят материал, който става за филмиране. Имаше и други, като гласа по телефона, които най-често бяха секретарки или други служители на фирмите и достигаха до вътрешна информация — от цената, която издателят е готов да плати за дадена книга, до рекламния бюджет и, най-важното, дали някоя друга киностудия проявява интерес към правата за филмиране. Тези хора слушаха какво се говори из офисите и предаваха чутото където трябва. Киноиндустрията разчиташе много на подобни слухове. Нищо не заслужаваше сериозно внимание, ако някой друг не го искаше. В този случай офертите можеха да стигнат до космични цифри. Индустрията се опираше на схващането, че представите са реалният свят, а ако не са, то съвсем скоро ще станат.

— Има още нещо — продължи гласът. — Оуенс все още не е сключила договор с него.

— Какво говориш? Мина цял месец! Беше в Сиатъл. — Сиднър беше искрено изненадан.

— Изобщо не го е виждала. Не е бил в града. Още не се е върнал. Бил заминал някъде, за да работи по друга книга. Доколкото успях да разбера, тя ще започва оттам, където свършва другата.

Все още не притежаваха правата, нямаха договор със звездата, още не бяха стартирали продукцията, а на хоризонта се очертаваше продължение. Сиднър отвори нов документ на компютърния екран и веднага започна да пише нова докладна.

— Искаш да кажеш, че след като беше при нас, Оуенс е ударила на камък?

— Не съвсем. Свързала се с жената, която живеела с писателя. Тази жена знаела къде е той и според информацията, с която разполагам, в момента помага на Оуенс да влезе във връзка с него.

— Името?

— Аби Чандлис. — Гласът повтори фамилията, после даде служебният й адрес и всичко, което беше известно за Гейбъл Купър.

Десет минути по-късно Рон Сиднър седеше пред огромното дъбово бюро, богато украсено с ръчна дърворезба. Плотът бе покрит с дебело стъкло. Говореше се, че някога бюрото бе принадлежало на Дейвид Селзник и че върху един от ъглите му Кларк Гейбъл бе подписал договора си да изиграе ролята на Рет Бътлър.

Зад бюрото в голямо кожено кресло седеше Мел Уайг, сдържан и студен, безупречно облечен със сако от „Армани“, закопчано догоре.

От другата страна на бюрото седеше Стенли Залцман, шеф на филмопроизводството и номер две в студията след Уайг. Никой от двамата не вършеше нищо без другия.

Уайг прочете докладната на Сиднър, като си играеше със златната верижка на ръчния си часовник за дванайсет хиляди долара.

— Някой друг виждал ли е това?

— Не, сър — отговори Сиднър.

— Не бива да го вижда никой.

Подаде листа на Залцман, който също го прочете. Уайг беше наясно, че както те имаха информатор в „Големия Х“, така и другите киностудиа имаха очи и уши при тях. Колкото по-малко хора видеха съдържанието на докладната, толкова по-добре. Уайг бе успял да привлече актьора, който проявяваше интерес към книгата на Гейбъл Купър, но ако някоя друга студия се добереше до правата за филмиране преди тях, сделката щеше да излети през комина. Касовите звезди вече не бяха обвързани със студиите. Бяха свободни и подписваха договорите си за всеки филм поотделно. Продуцентите нерядко трябваше да пълзят на колене в краката им, за да ги ангажират — както бе постъпил Уайг при тази сделка. В края на краищата актьорът се бе съгласил само защото му се искаше да изиграе ролята на героя на Гейбъл Купър и Уайг го знаеше. Вътрешната линия иззвъня и той вдигна слушалката.

— Сър, на другата линия е Карла Оуенс. — Беше секретарката на Уайг, на която бе поръчал да го свърже преди малко.

Натисна бутона.

— Карла, скъпа, аз съм, Мел. Как си? — Последва пауза, докато тя говореше.

— Е, добре. Слушай, имаш ли нещо против, ако включа спикера? Тук е Стенли Залцман, нали го знаеш? Шефът на производството. Мисля, че ще иска да чуе какво става.

След миг Уайг натисна бутона и остави слушалката.

— Карла, чуваш ли ме?

— Да.

— Здравей, Карла. Аз съм, Стенли.

— Стенли, как си? Не сме се виждали отдавна.

— Твърде отдавна.

— Карла — продължи Уайг, — много искаме да узнаем какво става с твоя човек Купър.

— Всичко е наред.

— Значи е подписал?

— Разбира се — отговори Карла.

Уайг погледна Залцман, в чийто тъмни очи се четеше силно подозрение.

— Що за птица е?

— Мисля, че ще го харесате. — Избягваше преките отговори. — Изглежда много добре. Разбрах, че преди време е бил фотомодел. Мечта за всеки шеф на рекламата.

— Добре. Много добре. Кога ще можем да поговорим цифри за филмовите права?

— Ще поговорим. Дай ми няколко дни. Всеки момент ще се върне от уморително пътуване из Мексико, така че трябва да чакаме до телефона. Преди да стигнем до детайлите, бих искала да поговоря с него малко по-обстойно. Нещо против?

— Стига да не говориш и с някой друг — отвърна Уайг. — Друга студия или продуцент.

— Мел! — измяука тя като котка, която изпитва болка. — Как можеш да си помислиш такова нещо? И дума да не става! Веднага щом се върне и поговоря с него, ще се свържа с теб.

— Добре — отвърна Уайг. — Приятен ден, Карла. Очаквам да ми се обадиш.

— Чао, ще ти се обадя — отвърна Карла и затвори.

Изражението на Уайг беше достатъчно красноречиво.

— Очевидно не можем да разчитаме на Карла. Кога твоят източник ще ни даде повече информация?

— Не е много ясно — отговори Сиднър. — Според него до няколко дни.

— Какво ще кажеш, Стенли? — Уайг погледна Залцман.

— Струва ми се, че Карла има проблеми — отвърна Залцман.

— Или играе някаква игра — отбеляза Уайг. Винаги беше склонен да допусне по-коварния вариант. — Може да се опитва да печели време или да качи цената. Иска да ни накара да наддаваме с друга студия.

Макар че Гейбъл Купър не можеше да го знае, студията на Уайг беше готова да даде милион долара за правата върху книгата му. Намекът, че творбата може да се окаже бестселър, и фактът, че авторът го нямаше, за да видят радостната му усмивка на лицето му, когато споменат доларите, ги изпълваше с опасения, че сумата няма да е достатъчна. Опасенията в Холивуд винаги водеха до едно и също — по-висока цена.

— Как сме с бюджета? — попита Уайг. — Можем ли да дадем повече за правата?

— Ако се наложи — отвърна Залцман. — Като отрежем по малко от второстепенните роли, ще можем да стигнем до три милиона.

— Тогава го направи. Ако някой друг сложи ръка на книгата, няма да има никакво значение колко пари сме заделили за каквито и да било роли.

Сиднър се възхищаваше от тази власт: „направи го“ и, хоп, още два милиона, по един за дума.

— Нещо друго? — попита Залцман.

— Не можем да чакаме — каза Уайг. — Наоколо е пълно с лакоми гърла. Ангажирах Акерман и агенцията му да открият онази жена. — Погледна докладната. — Да открият Аби Чандлис. Да се свържат с нея. — Замисли се за секунда. — Не, не… По-добре се свържи ти, лично. — Погледна Залцман и добави: — И вземи със себе си Зитър.

— Сиднър — поправи го младежът.

— Какво?

— Името ми е Сиднър, сър.

— Все едно — каза Уайг.

— В такъв случай какво искаш? — попита Залцман. — Акерман или ние?

— И те, и ти. Акерман да я открие. Ако Купър, който и да е той, се върне, искам да науча първи. Но те трябва само да наблюдават, без да предприемат каквото и да било.

Залцман кимна.

— След това искам да се качиш на самолета за Сиатъл. Вдигни се дотам и поговори с онази… Чандлис. Поухажвай я. Вечеря и вино. Направи каквото трябва, но й кажи, че искаме да получим филмовите права и предпочитаме да сключим договор без посредници. Без агенти. Писна ми да чакам Карла. След като иска да си играе с нас, да разбере веднъж завинаги, че това си има цена.

— Разумно ли е? — попита Залцман. — Имам предвид… Карла вече е говорила с нея, нали?

— Кажи й каквото намериш за добре. Че агентът само може да забави нещата, че не искаме да работим точно с тази… всичко, стига да се доберем до Купър. Направи го.

— А какво ще стане, ако стигнем до средата и те решат, че някой друг им предлага по-добри пари? — попита Залцман. Това бе основният проблем при всяка сделка, осъществена без агент — хората, които смятаха себе си за творци, често бяха кошмарно непочтени. Днес обещават едно, утре се отмятат, без да им мигне окото. Киностудиите не гледаха на агентите като на професионалисти, представящи интересите на хора с талант, а като на дресьори на животни, работещи с каишка и камшик. Най-голямото им достойнство бе способността им да контролират клиентите си.

— Оуенс не е подписала договор с него — отбеляза Уайг. — Ако я изпреварим, може би ще сведем всичко до един играч — ние самите. Ако не… боя се, че цената ще се покачи много рязко, и то доста бързо.