Класацията

23

Сутринта Джак остави пакета в куриерската служба, после двамата с Аби отлетяха за Маями и прекараха нощта в хотел близо до летището. На другия ден се качиха на самолета за Пуерто Рико.

Боингът се носеше над лазурносиньо море, бели плажове и скупчени къщички с тенекиени покриви. Аби виждаше и гъстите тропически джунгли във вътрешността. Самолетът спусна колесника и след две минути гумите запушиха по международното летище на Пуерто Рико.

Аби идваше за пръв път на Карибите и когато вратата на самолета се отвори, тя усети необикновено остро влажното ухание на тропиците.

— Взимаме багажа и отиваме на хотел — каза Джак. — Сигурно искаш да се освежиш, преди да потърсим Енрике.

Енрике беше приятел на Джак. Трябваше да им помогне да се настанят в някое тихо местенце някъде на юг, за да може Аби да работи необезпокоявана върху продължението на книгата. Според Джак Енрике познаваше добре островите.

— Твоят приятел в Пуерто Рико ли живее?

— Може и така да се каже. Семейството му е тук от доста време. От около триста години. — Джак я остави със зяпнала уста и тръгна напред по коридора.

Терминалът напомняше декор за филм от 40-те години. Нещо като „Казабланка“. Очакваше да види всеки момент Хъмфри Богарт с дългия му шлифер и Ингрид Бергман с нейната шапка. Макар и старо и нуждаещо се от ремонт, това място миришеше на носталгия и пот, нищо че не беше много ясно кое е на първо място. В голямото фоайе имаше климатик, но в останалата част не.

Докато излязат, Аби беше вече станала вир-вода. Хората се насочваха с облекчение към колите си или такситата. Няколко ученички в строги униформи се бяха скупчили до един от прозорците в очакване на приятели и роднини. Имаше много охрана. В централната сграда се допускаха само пътници с билети.

Бизнесмени в костюми се блъскаха редом с туристите пред знаците и табелите с указания на испански. Казваха, че животът в тропиците тече по-бавно, но едва ли имаха предвид това място.

Те намериха такси и Аби се настани на задната седалка, докато Джак и шофьорът прибираха багажа.

— „Кондадо Плаза“ — каза Джак.

След секунди Аби усети свежия полъх на вятъра върху лицето си. Старият шевролет нямаше климатик, но пък прозорците бяха отворени додолу. Пътуваха мълчаливо. Аби оглеждаше с интерес гъсто населения Сан Хуан. Забеляза, че много от сградите имат решетки на прозорците. Повечето от красивите вили зад високите огради бяха боядисани в ярки цветове.

— Някои от най-хубавите плажове са тук — посочи Джак с ръка отвъд застроените площи от двете страни на магистралата. — В Кондадо има страхотни вили на самия бряг.

— Там ли отиваме?

— Ще отседнем в „Кондадо Плаза“. Мисля, че ще ти хареса.

Движението в центъра на града беше още по-натоварено. От крайпътните ресторанти се носеше миризма на печено. Те минаха по двата бетонни моста с украсени със скулптури балюстради над лагуната Кондадо. Отляво се простираше плаж с бял пясък. Аби съзря шоколадови момичета и бронзови момчета, налягали на ярки хавлии. Вълните на Атлантическия океан се разбиваха в рифовете на около километър навътре.

Таксито спря пред входа на огромен хотел. Зад стъклените стени Аби видя внушителното фоайе и отвъд него тюркоазните отблясъци на водата. Младеж в бяла ливрея и тропически шлем отвори вратата на колата.

— Добре дошли в „Кондадо Плаза“. — Беше висок и мургав, а ослепителната му усмивка можеше да разбие всяко момичешко сърце. — Имате ли багаж, сър? — Говореше с кастилски акцент. Щракна с пръсти и появилото се незнайно от къде момче с количка натовари безмълвно чантите им. — Колко ще останете при нас?

— Две нощи — каза Джак и подаде петдоларова банкнота на малкия носач, който влетя като фурия вътре.

— Фернандо ще занесе багажа ви. — Портиерът отвори широко вратата. — Благодаря, че отсядате в „Кондадо Плаза“.

Вътре Аби започна да се притеснява, че не си е взела подходящи дрехи. Всъщност дали въобще притежаваше такива? Повечето от жените бяха в елегантни черни рокли, с перли и диаманти. Млада и красива латиноамериканка в прилепнала по изваяното й тяло рокля бе застанала сред неколцина мъже, облечени в костюми, струващи поне хиляда долара всеки. Бе хванала под ръка доста по-възрастен белокос мъж, който бе една педя по-нисък от нея. Докато минаваха покрай тях, Аби чу, че говорят на испански. Джак улови погледа й.

— Идват от Рио и от Аржентина — обясни й той. — С парите, спечелени от петрол или животновъдство, понякога и от наркотици, водят любовниците си тук, правят по малко бизнес и пилеят луди пари в казината. После се връщат в къщи при жените и десетте си деца. Такъв е Старият свят.

Аби се сблъскваше за пръв път с каймака на южното полукълбо и изведнъж се почувства като грозното американско пате.

— Защо си такъв циник? — упрекна го тя. — Откъде знаеш, че не е дъщеря му?

— Защото е прекалено млада.

— Може да му е внучка. Защо не го питаш?

— Защото това не ме вълнува — заяви той. — Нямам намерение да ги съдя. Според мен няма нищо лошо в това да си имаш красива любовница. Затова при католиците има по-малко разводи. Така и въздържанието е по-лесно.

Аби се разсмя, поклати глава и се отказа да спори. Американските туристи във фоайето приличаха на скитници — мъжете с шапки за бейзбол и размъкнати фланелки, жените с джинси и ранички. Аби нервно приглади смачканите си памучни панталони и оправи мократа от пот яка на блузката си.

— Ще ми трябват малко дрехи — прошепна тя на Джак, до като се приближаваха към рецепцията.

— Давай! Имаме достатъчно време. Магазините са ей там — посочи той галерията с бутици. Витрините им блестяха от бижута и разкошно облечени манекени. Тя се поколеба за миг, докато той се разправяше с момичето.

— Добре дошли, мистър Джърмейн — пое кредитната му карта тя. — Имаме резервация за вас. Има и едно съобщение. — Тя му подаде някакъв плик. Джак го отвори нетърпеливо.

— Хенри ни е намерил.

— Хенри ли?

— Енрике. На този остров нищо не става, без той да разбере за него. Явно на летището сме се разминали с лимузината му. Изпраща я след няколко часа да ни вземе от хотела.

— Много щедро от негова страна да наеме лимузина — учуди се Аби.

— О, той не я е наел — усмихна се дяволито Джак.

Администраторката провери кредитната карта на Джак и след миг му подаде две магнитни карти вместо ключове. После натисна звънеца да качат багажа им.

— На деветия етаж сме, в съседни стаи. — Джак подаде на Аби едната карта, поставена в плик с номера на стаята й. — Хайде, върви на пазар. Аз ще се погрижа за багажа и ще те чакам горе. Имай предвид, че за вечеря ни трябва официално облекло. — Той се обърна и тръгна към асансьора, но Аби не се помръдна. — Какво има? — попита изненадано той.

— Аз, ъъъ, нямам кредитна карта. — Да имаш шестстотин хиляди долара в банката и да не можеш да похарчиш и цент.

— На рецепцията ще ти осребрят чека — обясни Джак.

— Не мога да направя и това. — Тя си спомни предупреждението на Морган да не пипа сметката, докато полицията я издирва.

Джак се наведе и прошепна нещото на жената на рецепцията. В отговор тя кимна и посочи с ръка към бутиците.

— Няма проблеми — посочи картата ключ в ръката й Джак. — Кажи им да ги пишат на номера на стаята.

— Може ли?

— И тя сигурно така си е получила роклята. — Джак посочи с глава младата латиноамериканка. — Да бъдеш любовница на богаташ си има някои преимущества.

— Това пък какво значи?

Той се ухили и бързо влезе в асансьора, преди тя да успее да го сграбчи.

— Нали ще ги изтеглят от кредитната ти карта — извика след него тя. — Ще ти ги върна. — Вратата на асансьора се затвори пред ухиленото лице на Джак и Аби остана сама във фоайето. Със смачканите си дрешки до младата красавица в блестяща вечерна рокля. Изглежда, че колкото и пари да имаше, все не можеше да се облече както трябва.

Думата „пестеливост“ явно бе напълно непозната в бутиците на „Кондадо Плаза“. Аби се надяваше кредитната карта на Джак да има висок лимит. Тя си купи само два тоалета: един спортен — панталон, блуза и лек пуловер, както и тъмносини спортни обувки, и една вечерна рокля, която струваше колкото половината й месечна заплата. Но й стоеше страхотно. Проста и същевременно много изискана, придаваща загадъчност и очарование на вечерта. Купи си и чифт елегантни обувки с високи токове към нея. Никога не беше харчила толкова пари. Беше свикнала да чака разпродажбите в края на сезона и обявите за намаление в каталозите. Хората, които си мислеха, че всички адвокати са богати, бяха луди. Щеше да каже на Спенсър да прати парите веднага щом го чуеше. Не искаше да дължи нищо на Джак.

Два часа и половина след като се разделиха във фоайето, телефонът в стаята й иззвъня. Лимузината беше долу.

Когато се появи на вратата в новата си вечерна рокля, Джак, който я чакаше до асансьора, свирна одобрително.

— Изглеждаш страхотно.

— И ти — поруменя тя.

— Да вървим — хвана я за ръката той. Стори й се искрено доволен. — Да идем да видим как живее другата половина.

Долу ги чакаше висок мъж с униформата на шофьор. Беше англосаксонец, не латиноамериканец.

— Радвам се да ви видя отново, мистър Джърмейн. — Говореше с отривист английски акцент.

— Как си, Зийк? Отдавна не сме се виждали.

— Твърде отдавна — каза шофьорът.

— Зийк, да ти представя Аби. Аби, това е Зийк.

— Госпожо — докосна шапката си шофьорът. Аби му се усмихна. Той ги поведе към колата, паркирана пред входа. Не беше обикновена лимузина, а лъскав черен ролс-ройс.

— Виждам, че още караш фантома.

— Не съм и помислял за друго — заяви шофьорът. — Глупаците да се бият за разните му там линкълни и кадилаци.

Не стават за нищо.

— Трябва да убедиш Хенри да ти купи Сребърния дух.

— Говорил е с тях — отвърна Зийк. — Не я продават. — Той задържа вратата, докато Аби и Джак седнат. После мина от другата страна.

— Какво е Сребърния дух? — попита Аби.

— Първата кола, направена от фирмата „Ролс-Ройс“. Хиляда деветстотин и осма година. Казват, че струва четирийсет и четири милиона.

— Добра година трябва да е била, няма що — възкликна Аби.

— Но както сама чу, „Ролс-Ройс“ не я продават.

— И само това спира твоя приятел?

Джак я изгледа с усмивка.

— Как ли пък не! — сви рамене скептично тя. — Запазих касовите бележки за дрехите. Ще ти върна парите след няколко дни. Само да се уредят някои финансови проблеми.

— Не се притеснявай — протегна се Джак.

— Само че аз се притеснявам. — Не й харесваше да носи дрехи, купени от мъж, с когото я свързваха чисто делови отношения.

— Тези финансови проблеми трябва да бъдат уредени от твоя приятел Спенсър, нали така?

Аби го изгледа, но не отговори.

— Сигурна ли си, че можеш да му се довериш?

— Сигурна съм.

— Доколкото си спомням, в оня чек, който прехвърлих на твое име, имаше много нули — заяви Джак. — Както гласи една стара поговорка, ако имаш толкова много пари, трябва да ги сложиш в една кошница и да я пазиш много внимателно.

— Ще я пазя — отвърна троснато Аби. — И ще ти върна парите веднага щом мога.

— Нямаме бърза работа.

Колата се носеше безшумно по тесните улици, покрай някои от най-лошите бордеи, които Аби бе виждала. Но те постепенно бяха изместени от малки къщи. След около два километра се появиха и високи огради около къщите. Самите те ставаха все по-високи, докато накрая някои й заприличаха на музеи. Средиземноморски тип вили, нарече ги Джак. Ролсът зави към брега. Движението бе много по-спокойно.

— Къде отиваме?

— Към океана.

— Приятелят ти на плажа ли живее?

— Понякога. Има няколко местенца на острова. Прескача от едно на друго през цялото време.

Караха покрай скалистия бряг, докато всички къщи не останаха зад гърба им. След няколко километра колата зави към нещо като нос и намали леко. Въоръжен пазач в униформа излезе от каменна будка, позна ролса и им махна да преминат през желязната врата, която се отвори и също тъй бързо се затвори след тях.

Продължиха напред. Пътуването сякаш нямаше край, докато най-сетне зад балдахина от листа тя съзря голяма къща, разположена сред сочнозелена морава. Под нея беше широкият бял плаж и лазурното море. Беше привечер и облаците на хоризонта блестяха като седеф под последните слънчеви лъчи.

Самата къща беше изумителна, Аби никога не беше виждала нещо подобно. Състоеше се от редица кръгли павилиони, всеки от които с масивен сламен покрив. Махагоновата врата бе покрита с дърворезба, а рамките на малките прозорци бяха от тиково дърво.

— Хенри видял нещо подобно в някакво село на остров Бали преди няколко години — обясни Джак. — Много му харесало.

— То се вижда — излезе от колата Аби. Зийк й държеше вратата.

— Разбира се, къщата в Бали не е била толкова голяма. Но той накарал архитекта си да иде дотам и да я види. Това е резултатът.

— Не ми се мисли какво би станало, ако си беше харесал Тадж Махал — подметка Аби.

— Права си — съгласи се Джак. — Невероятно е какво може да се постигне с малко въображение и пет милиона долара.

Какво ли прави тук човек с толкова много пари, запита се Аби. А и откъде ли бяха те? Наркотици, мина й през ума.

Те се приближиха до вратата и Джак дръпна копринения шнур. Някъде във вътрешността се разнесе приятен звън. След миг иконом в бяло ленено сако отвори вратата и се усмихна широко.

— Очаквахме ви, мистър Джърмейн. Заповядайте.

Мебелите в разкошния хол бяха от тъмно полинезийско дърво и целите в дърворезба. По стените висяха дървени и рисувани маски. Беше много хладно и Аби се запита как ли се поддържа климатик в жилище със сламен покрив.

— Той ви чака — каза икономът и ги поведе навътре. Минаха през няколко големи стаи и се озоваха в библиотеката.

Гледката към океана бе просто изумителна. В залива почти до брега бе закотвена голяма яхта със запалени светлини.

Мъжът зад голямото резбовано бюро хвърли писалката и скочи на крака.

— Джак, негодник такъв! Не ми каза къде ще отседнеш. Толкова трудно те намерих. — Домакинът беше висок и слаб, с тъмна коса, черни очи и заразителна усмивка. Но Аби усети, че тя би се превърнала в студена маска в мига, в който застанеш на пътя му. Той прекоси стаята с пет крачки и стисна Джак в мечешката си прегръдка.

Джак явно се почувства неудобно от този изблик на приятелски чувства. Той потупа Хенри по гърба с едната си ръка. Другата висеше безжизнено встрани.

— Радвам се да те видя отново, Хенри.

Аби наблюдаваше развеселено притеснения си спътник.

— По дяволите, откога не сме се виждали — продължи разчувствано Хенри. — Все ти казвам да ни гостуваш по-често. Откога не си идвал тук?

— Не помня — отвърна Джак.

— Точно така, не помниш. Не помниш и приятелите си.

Щях да изпратя самолета да те вземе от Атланта или Савана. Просто трябваше да вдигнеш телефона. — Тогава Хенри осъзна, че в стаята има и непознат човек. — Къде са ти маниерите, момче?

— Извинявай, Хенри. Нека ти представя Аби Чандлис.

Мъжът на име Хенри отстъпи крачка назад и огледа изпитателно Аби с тъмните си очи. После протегна ръка и се усмихна топло.

— Аби, това е Енрике Рикарди.

— Наричай ме Хенри — прекъсна го домакинът. — Всички на острова ми викат така, с изключение на майка ми. Тя непрекъснато се възмущава от това. Казва, че съм се поамериканчил, поангличанчил или нещо подобно.

Аби усети, че зяпва от изненада. Името й беше познато. Всеки, който някога беше влизал в бар, познаваше това име.

Тя плахо пое ръката му и я стисна. Името Рикарди беше синоним на рома. Те бяха най-големите производители на ром в света, имаха заводи в Щатите и Европа. По половината от пътищата на Америка имаше табели с това име. И по всички на острова. Не беше чудно, че нищо не може да стане тук без негово знание. Енрике Рикарди притежаваше острова. Беше един от най-богатите хора на света, фигурираше на челно място в класацията за най-големи компании „Форчън 500“.

— Добре ли си? — попита Хенри.

— Аз… ъъъ… да — опита се да сведе ококорените си от изненада очи Аби.

— Видя ли изражението на лицето й? — намеси се Джак. — От два дни й разправям за моя приятел Хенри, а ти я разби просто с появяването си.

— Не си ми казал кой е — опита се да поправи нещата Аби.

— Трябва да извиниш моя приятел. Лошо възпитание — усмихна се Рикарди. — Мога ли да те наричам Аби?

— Разбира се. — Тя се мъчеше да се държи естествено в такава изтънчена компания.

— Заповядай, седни. — Хенри повика иконома и поръча питиетата — пиня колада за Джак, коктейл с ром в чест на домакина за Аби. — Сигурно се чудиш как културен и изискан човек като мен е проявил немарливостта да се забърка с някой като него? — Той посочи Джак и поклати глава. — Истински негодник.

— Я почакай — подскочи възмутено Джак.

— Готова съм да се съглася — кимна Аби.

— Хайде, сега пък и тя — не повярва на ушите си Джак.

— Е, имах нещастието, по-скоро проявих нехайството да го приема в моя студентски клуб в Станфорд.

— Твоят клуб ли? — изненада се Джак. — Доколкото си спомням, аз бях в ръководството му, когато ти се появи от някъде.

— Е, с възрастта паметта отслабва — сви рамене Хенри. — Какво да се прави.

Преди Джак да може да отговори, се появи икономът с напитките.

— Време е за лекарството ми — провикна се Джак.

— Точно така. Ще поосвежи паметта ти — успокои го Хенри.

Те се разсмяха и взеха чашите си от сребърния поднос. Тази на Аби беше висока, със захар по ръба, чадърче и резен ананас. Изведнъж нещата започнаха да идват на мястото си: Станфорд, изучаване проблемите на Латинска Америка. Къде другаде можеше да срещнеш най-богатия човек на Карибите?

— Наистина трябва да ти се карам — обърна се Рикарди към Джак. — Идваш на моя остров и отхвърляш гостоприемството ми. Довечера ще бъдете мои гости.

— Имаме стаи в „Кондадо Плаза“ — опита се да спори Джак.

— Имахте стаи. Изведнъж се оказа, че всичко е заето. — Суха усмивка пробяга по лицето му, докато се настаняваше в креслото срещу тях. — Зийк вече отиде да ви вземе багажа. Говорих с управителя на хотела. Няма нищо за плащане.

— Ами нещата, които купих на номера на стаята? — прошепна Аби на Джак. Тя дори носеше едното от тях. Хенри я чу.

— Както казах, няма нищо за плащане. Ние доставяме много неща за хотела, а гостите им не страдат от липса на средства.

— Хенри иска да каже, че притежава част от хотела — обясни Джак. — Както и от всеки друг голям хотел на острова.

— Семейството притежава доста неща — ухили се Хенри. Тя изведнъж си представи, че в други времена би раздавал със същото безгрижие притежаваните от него роби. Северноамериканското й чувство за независимост бе наранено. Откакто бе тръгнала с Джак, то май непрекъснато понасяше удари. — Ще ви дадем стаи в крилото за гости — продължи Хенри. — Доколкото разбрах, ти си писателка?

Аби стрелна Джак с поглед и се запита какво ли е казал на Хенри за малката им сделка. Джак сви рамене. Като бито куче. Знаеше, че ще го обсипят с упреци по-късно.

— Да, да. И Джак има такива амбиции — продължи Хен ри. — Казах му да се откаже. Да бъде реалист. Че всичко е вече в миналото. Но, уви, Джак не знае какво значи думата „реалист“.

— Наистина ли? — изненада се Аби.

— О, да. Преследва мечтата си, откакто…

— Достатъчно — прекъсна го рязко Джак.

— Защо, искам да чуя още нещо — почти се разсърди Аби.

— Кой съм аз, че да преча на нечии мечти? — усмихна се многозначително Хенри. — Дори му предложих и работа тук, но той не ще да приеме.

— Не обичам така наречената семейственост — сви презрително устни Джак.

— Я стига, семейственост има, когато назначаваш само роднини. Дал съм им работа на всичките. Защо да не направя нещо и за един приятел? Помисли си само, можем да обикаляме света, да сваляме мацки и да пием.

— Това можеш да го правиш и в избата си — заяви Джак.

— Дестилационен завод, ако обичаш — обиди се Хенри. — Както и да е, да видим какво сме свършили дотук. Намерих ви чудесно местенце в Сейнт Кроа — обърна се той към Аби. — Сигурен съм, че ще ви хареса. Много тихо. Много усамотено. Теди Кенеди наема една от къщите наблизо за Коледа. Но за вас съм избрал нещо по-скромно.

Аби се запита колко ли струва то.

— А колко време ще останете при нас?

— Два дни — каза Джак. — Летим вдругиден следобед.

— Глупости! — избухна Хенри. — Разбира се, че ще останете повече.

— Бих искала да можеше, но имаме срокове — обади се Аби. — Трябва незабавно да започнем работа.

— Ах, тази работа! — възкликна Хенри. — Не можем да се отървем от нея. Тя е нашето проклятие. Аз самият сутринта заминавам за Европа. Но вие можете да останете. Чувствайте се като у дома си.

— Трябва да вървим, приятелю — каза Джак.

Хенри кимна с разбиране.

— Добре. Но няма да летите с ония малки самолетчета. Толкова са неудобни. Бих ви дал моя „Гълфстрийм“, но отивам с него в Лондон. Вие ще вземете „Изабела“. — Той посочи яхтата, закотвена в залива. — Вече съм дал инструкции на капитана и екипажа. А докато сте на острова, Зийк и колата са на ваше разположение. — Хенри явно беше човек, на когото не можеше да се отказва. Джак сви примирено рамене. — Имам още малко работа и после ще вечеряме. А, да не забравя — обърна се към него Хенри. — Ето ти ключа от къщата. И това е за теб, пристигна по обяд. — Той бръкна в чекмеджето и извади пакет, който много приличаше на оня, който Джак бе оставил в куриерската служба до летището предишния ден.