Класацията

26

— Благодаря за услугата — заяви Морган. — Знам, че не е твоя работа. — Тази сутрин Морган бе отишъл в кантората на Алвин Къмингс, разположена в едноетажна сграда в южна та част на Сиатъл. Приличаше на застрахователен офис, с мръсни щори и умрели мухи по перваза на прозореца.

Самият Къмингс напомняше на агент от ФБР. Преди да се пенсионира, наистина беше такъв. Беше вършил и други работи за правителството. За някои Спенсър знаеше, за други само се досещаше. Сресан на път, с очила в сребристи рамки, слабо и мускулесто тяло, Къмингс беше от старата школа. Типичен федерален агент от времето на Едгар Хувър, бял мъж, англосаксонец, протестант, с изискан сив костюм. Действията му все още се отличаваха с почти военна точност, която беше впечатляваща, макар и малко демоде.

— Няма проблеми — усмихна се сдържано Къмингс. — Не ми отне много време. Ще получиш това, за което плащаш. — Къмингс искаше да каже: тоест нищо. Беше направил без — платна услуга на адвоката, който му беше подхвърлял доста работа през годините. Сега Спенсър имаше личен проблем и Къмингс беше готов да помогне. Той подаде натракания преди минути на компютъра доклад, който съдържаше определена поверителна информация, чиито източници не биваше да се назовават. Точно поради тази причина Къмингс не бе изпратил доклада по факса, а се бе обадил на Спенсър да дойде да си го вземе лично.

— Това е той. Южна Каролина — заяви Спенсър.

— Мястото се казва Кофин Пойнт. Според моята информация наследствено имение. Принадлежи на семейството от няколко поколения.

— Селско момче — усмихна се Спенсър.

— Само дето е учил на север. Има дипломи от Колумбия и Станфорд. После изчезва за малко. Някъде през осемдесетте.

— Трябва да има сведения за финансовото му положение.

— Оскъдни. Доходи от по неколкостотин долара на месец. Един заем, една кола. Това ме усъмни. Или е бил на социални помощи, или е правил нещо друго.

— Какво?

— Това е поверителна информация — подаде му лист хартия Къмингс. — Никога не си я виждал. Ясно ли е? — На листа отгоре беше написано „Министерство на отбраната“. — Баща му е бил военен. В морската пехота. Името Джо Джърмейн е синоним на вярна служба. Синът тръгнал по стъпките му. Първо обучавал новобранци. После изчезнал.

— Къде е отишъл?

— В специалните части. Абсолютно секретно поделение.

Наричат го „Морски плъх“. Командвал е малък отряд моряци за ударни действия. Първи във всеки въоръжен конфликт.

Работят съвместно с тюлените. Нощно разузнаване. Плуват по реки и други водни пътища, набелязват цели за артилерията и авиацията и изчезват незабелязано. Така и не разбираш откъде идва ударът.

— И той е правил това?

— С пълна сила — потвърди Къмингс.

— Но сега е в пенсия?

— Ако може да се вярва на армейските архиви — сви рамене Къмингс.

— Какво искаш да кажеш?

— Носят се разни слухове. Преди няколко години имало някакъв гаф. — Къмингс се облегна назад и с удоволствие продължи: — Твоят човек Джърмейн изглежда доста чепат. Посдърпал се с началството, вдигнал се доста шум, после станал и тоя гаф.

— Какъв гаф?

— Един от хората му загинал при съмнителни обстоятелства. Бил в лоши отношения с твоя човек. Обвинение не било повдигнато, но кариерата му пострадала. Не го предложили за повишение. В армията имало съкращения и той трябвало да се пенсионира. Принудително. Така поне е по документи.

— Поне? — вдигна въпросително вежди Морган.

— Тук нещата стават доста неясни — сви рамене частният детектив. — Няма нищо написано, но се носят разни слухове. Че работи по частни договори.

— Какви договори? Какво искаш да кажеш?

— Че изпълнява поръчки от частни лица, от чужди правителства. Че е наемник.

— И какво върши?

— Онова, за което му плащат. Разбери, Морган, този човек е специално обучен.

— Нещо по-конкретно за тази му работа? — Спенсър трябваше да бъде максимално точен, ако искаше Аби да му повярва.

— Нищо конкретно. За тези работи не се пише никъде.

— А паспортът?

— Доста необичайно име. Проверих в паспортната служба. Издаден паспорт на името на Келън Рейд няма.

— Значи го е направил сам? — възкликна Морган.

— Или някой друг го е направил вместо него.

— Има ли сведения дали е използван при влизане или из лизане от страната?

Къмингс поклати глава. Естествено, така се правеше, ако човек не искаше правителството да разбере, че има работа извън страната. Морган потъна в размисъл. Къмингс стана и си наля кафе. Предложи и на Морган, но той отказа.

— Не те питам защо се интересуваш толкова от този човек — погледна го изпитателно Къмингс. — Не е моя работа, нали така?

Спенсър не отговори. Нямаше никакво намерение да му казва за книгата и Аби или пък за ролята на Джак Джърмейн в цялата тая работа. Къмингс беше частен детектив и знаеше какво означава дискретност. Можеше да пази тайна. Въпреки това не беше необходимо да му се доверява и Спенсър нямаше намерение да го прави.

— Да не мислиш, че той има нещо общо със „Селя Ларго“? — попита Къмингс.

Морган се взря в него изненадано. Подобна мисъл не му бе минавала през ума.

— Подхожда му — обясни Къмингс. — Биха го наели точно за такова нещо. Но на теб май не ти се вярва. Познаваш ли го?

— Срещали сме се.

— Разбирам — каза Къмингс. — Не ти е много симпатичен, а?

Къмингс въобще не разбираше.

— Не е това. Просто го забрави, става ли? Ще ти се обадя, ако имам нужда от нещо друго.

— Разбира се.

Морган се надигна и грабна куфарчето си.

— И внимавай — изпрати го с усмивка Къмингс. — Пази се.

— Господи, можеха да ни убият. Бяха петима. Видя ли колко бяха? Сети ли се да преброиш колко са? Не знаех какво да правя. Нямаше с какво да се защитя. Трябва да идем в полицията. — Аби бърбореше несвързано и едва си поемаше дъх. Явно беше в шок. Джак я прегърна.

— Спокойно. Отпусни се. Поеми си дълбоко дъх. Браво. Още веднъж. — Бяха вече в безопасност на яхтата на Рикарди. Току-що бяха затръшнали вратата на каютата зад себе си и Аби започваше да осъзнава какво се е случило.

— Не трябва ли да идем в полицията?

— Спри да говориш и дишай дълбоко. Ако идем, ще трябва да прекараме следващата седмица при тях и да отговаряме на въпросите им чрез преводач — усмихна се успокоително Джак.

Бяха в голямата каюта, облицована в махагон и тиково дърво. Джак се доближи до бара и си наля уиски. После смени скъсаната и окървавена риза. Аби не искаше да пие, но Джак настоя и й наля чаша бренди.

Бяха вдигнали котва и яхтата бавно се отправяше към открито море. Техният проблем — мъртвото тяло в уличката — беше останал далеч зад тях.

— Освен това, ако идем в полицията, ще искат да знаят откъде имам това. — Той извади черния пистолет от чантичката си и го хвърли на леглото.

— Не само те искат да знаят — вдигна глава Аби. — Не мога да повярвам, че си го прекарал през охраната на летището.

— Не съм — ухили се Джак.

— Да не би да си го сложил в моя багаж? — Аби изстина.

От него всичко можеше да се очаква.

— Не, изпратих го с куриер. Исках да видя дали ще стане. И стана.

— Какви ги приказваш?

— Представи си, че имаш нужда от оръжие. Но пътуваш със самолет. Не частен, естествено. Какво ще направиш?

— Не съм мислила по въпроса — заяви Аби. — И повечето нормални хора не мислят.

— Повечето нормални хора не пишат такива книги като мен. Ако нещата не са автентични, ако наистина не стават, не ги описвам в книгите си — обясни й той.

— Да, да, знаем колко са успешни засега.

— Така че помислих по въпроса — направи се, че не я чува той. — Имаш ли представа колко частни пратки се доста вят дневно от различни куриерски компании в Щатите?

Тя поклати глава.

— Милиони — заяви важно Джак. — И знаеш ли колко време ще им трябва да ги прегледат на рентген всичките?

— Ти ми кажи.

— Нямам представа. Предполагам, че някъде към шестнайсет часа. А това е обичайният срок на доставка за спешна пратка в цялото западно полукълбо.

— И какво?

— Значи когато пратката трябва абсолютно задължително да бъде доставена на следващия ден… — Той не завърши, но погледна многозначително пистолета на леглото.

— Да не искаш да кажеш… — изгледа го невярващо тя.

Той кимна и по лицето му се разля щастлива и горда усмивка на хлапак, отървал се ненаказан, след като е направил голяма беля.

— Изпратих го, докато отивахме към летището, помниш ли? Пакетът беше пристигнал у Хенри, преди ние да се появим в Сан Хуан. Пътувал е през нощта. Ние не.

Аби изведнъж се сети за една подобна пратка и в Кофин Пойнт.

— А оня пакет, който те чакаше, когато пристигнахме в къщата ти?

— Връщаха ми го от Сиатъл.

— Носил си пистолет там?

— Гледам да не се движа без оръжие — обясни сериозно Джак.

— И в Чикаго ли?

— Особено пък в Чикаго. Такъв опасен град.

— Бяхме там по работа.

— Точно това имам предвид.

— Ти си напълно побъркан.

— Просто обичам да проучвам нещата до дъно — каза той. — Сега вече знам. Куриерските служби не проверяват пратките си на рентген.

— Има и други начини да се проучват нещата.

— Ако се бях обадил и ги бях попитал, мислиш ли, че щяха да ми кажат истината? За нищо на света. Щяха да мънкат и да увъртат и накрая да излъжат. Въобще не желаят да знаят какво има в пратките. Но няма да го кажат публично.

Аби не беше сигурна дали е луд, или просто притежава ексцентрично чувство за хумор. Колкото повече време прекарваше с Джак, толкова повече се объркваше. Този човек излъчваше някакво странно обаяние. Дали поради външния му вид или момчешкия му чар, но Аби започваше да губи чувството си за критичност.

Той прекара пръсти през разрешената си от уличната схватка черна коса и се взря в отражението си в огледалото.

— Я си помисли — заяви той, — ако получиш няколко милиона запечатани контейнера от безбройните немити тълпи и ги раздадеш на куриерите си, за да ги доставят по целия свят, би ли искала наистина да знаеш какво има във всяка една пратка?

— Не съм мислила за това — погледна го изумено Аби.

— Аз не бих. Блажени са нищите духом.

— А как стоят нещата с митниците?

— Това вече е интересен въпрос — завъртя се Джак и насочи показалеца си към нея, сякаш се бе натъкнала на важно откритие. — Установих, че е най-сигурно да се изпращат пратките до по-оживени места, големи градове, където има много движение. И винаги с надпис „спешно“. Доставка през нощта. Така куриерските служби натискат митниците.

Аби го погледна озадачено. Джак наистина бе обмислил всичко по своя си уникален начин. И е горд със себе си, помисли си тя, както момченце, което е пръцнало в клас. Само че в тоя случай нарушаваше поне няколко федерални закона.

— Предполагам, че използват кучета за наркотици — каза й той. — И пускат на рентгена по няколко пратки. Случайно подбрани. Значи имаш големи шансове.

— Поел си сериозен риск — укори го Аби.

— Животът е пълен с рискове. Пресичаш улицата…

— Знам — прекъсна го Аби. — И те блъска кола.

— Исках да кажа, че може да те нападнат. — Той вдигна ръка и се вгледа в драскотините под лакътя си.

— Тази тук изглежда дълбока — възкликна Аби при вида на раната от вътрешната страна на ръката му. Явно, че кръвта по ризата му не беше само чужда. — Чакай да видя какво ще намеря.

Тя влезе в банята, която приличаше повече на луксозна спалня с кристалните си огледала и златните кранове. Зад летящите врати имаше и римска вана. Аби зарови в чекмеджетата и накрая откри бинт и лейкопласт. Тя намокри една хавлиена кърпа и се върна при Джак. Гол до кръста, той разглеждаше внимателно охлузеното си коляно.

Бронзовото му тяло беше мускулесто и стегнато. Имаше и белези. Аби си спомни допира му, когато стреляха в двора му. Не можеше да го забрави, твърдото тяло, нежните ръце и дрезгавия шепот в ухото й. Южняшкият му акцент бе едва доловим, но придаваше екзотична нотка на гласа му.

Тя си спомни как пръстите му обгръщаха нейните. Имаше нещо в него. При всичкото му перчене и демонстриран цинизъм притежаваше някаква мекота, някакво момчешко очарование. Долавяше ги в блясъка на очите му, в начина, по който накланяше глава, когато я гледаше, в белозъбата му усмивка на фона на мургавото му лице.

Аби усещаше, че е привлечена от него. Но и се страхуваше. Макар че не беше сигурна точно от какво. До този момент Джак се бе държал като идеалния джентълмен. Не се бе натрапвал. И сега, в този миг, чакаше тя да даде някакъв знак, да каже „да“.

Аби започна да почиства раната на ръката му. Мигът отмина.

— Тъй като вече споделяме най-интимни неща, кога ще ми разкажеш за какво става дума в продължението? — попита Джак.

— Когато му дойде времето.

— И кога ще бъде това?

— Когато аз реша. Скоро.

— Кога ще го завършиш?

— Когато го завърша. — Аби го погледна с досада.

— Точно това харесвам в теб — възкликна Джак. — Твоята откровеност и желание да споделяш.

— Тогава защо питаш?

— Защото и двамата знаем, че ще ме натискат точно за него.

— Кой?

— Карла и Бертоли. Когато пристигна в Ню Йорк. Ще искат да знаят как напредвам.

— Те нямат правата за новата книга.

— Но имат опция.

— Кажи им, че работата върви добре — каза Аби.

— Може да искат нещо повече.

— Кажи им, че работата върви много добре — усмихна се Аби и Джак се закиска.

— Убеден съм, че Карла ще е много щастлива от подобен отговор.

— Послушай ме, не е необходимо да говориш за продължението — стана сериозна Аби.

— И защо не?

— Поради същата причина, поради която куриерските фирми не гледат в пратките си — усмихна се лукаво тя. — Сигурна съм, че ще успееш да ги държиш на разстояние. Освен това, ако им кажем нещо, веднага ще поискат още. Ще разнищят сюжета по време на вечерята. Докато привършите с десерта, ще са сменили заглавието поне три пъти, ще са прибавили четирима нови герои и ще ти предложат да включиш една вилица в действието, защото вече имат подходяща илюстрация за корицата. Накрая ще заявят, че имат права върху книгата, защото са работили по нея.

— Както кажеш. Книгата си е твоя — заяви примирено Джак.

— Не им казвай това.

— Забравих. Книгата е моя.

— Точно това и трябва да им кажеш. И нищо повече.

Аби не вярваше на Карла и на Бертоли. Но не вярваше и на Джак. Колкото по-малко знаеше той за продължението, толкова по-добре. Така щеше да го контролира по-лесно, ако почнеше да създава проблеми.

— И за какво според теб ще трябва да си говорим? — попита Джак.

— Разкажи им как си намушкал един бандит в Сан Хуан. Ще изпаднат във възторг.

— Беше случайно.

— Точно така — кимна Аби. — Пуерториканецът падна сам върху ножа си. Бертоли би трябвало да го разбере, нали знае какъв е животът в джунглата на бизнеса.

— Ау! — изохка Джак и дръпна ръката си. — Какво правиш?

— Почиствам раната.

— Да, ама това май ти доставя прекалено голямо удоволствие — вдигна ръката си той и огледа раната. После присви очи и я изгледа уж сърдито.

— Ако не ти харесва, не трябва да се биеш с непознати на улицата — засмя се доволно Аби.

— Нима имах избор? — изрече бавно той. Погледите им се срещнаха.

— Можеше да им дадеш каквото искаха — заяви Аби.

— Доколкото си спомням, искаха теб. — Нещо в погледа й подсказа на Джак, че тя едва сега осъзнава, че той й е спасил живота.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря. — Очите му не се откъсваха от полуотворените й влажни устни. Между двама им протече електричество.

— Няма защо. Освен това те искаха часовника ми. — Погледите им се кръстосаха. Въздухът трептеше. Очите на Аби казаха „да“ и устните им се срещнаха.

Джак се отпусна на леглото и я притегли към себе си. Тя притисна лице в гърдите му, после вдигна очи.

— И тук са те порязали — каза и докосна някакъв белег на бедрото му.

Той обгърна с дланта си пръстите й и притегли ръката й нагоре, към стомаха си. Тялото му потрепера от допира й.

— Това е стара работа — отвърна той, обгърна лицето й с две ръце и я целуна нежно.

— Стара работа — повтори в унес Аби.

— Стана при едно гмуркане. — Зъбите му се впиха в устните й, връхчето на езика му докосна нейния и това бяха последните думи, които тя чу, преди да потънат в море ласки.