Класацията

10

Бертоли погледна нефигуриращия в указателя телефонен номер и го набра. Тя отговори след първото позвъняване.

— Карла? Обажда се Алекс. Имаш проблеми.

— Какво е станало? — Карла Оуенс се бе изтегнала върху леглото си сред купчина ръкописи — отделени от подчинените й като обещаващи. За съжаление нищо не можеше да се сравнява с търговските качества на книгата на Гейбъл Купър. При малко повече късмет такова произведение се появяваше веднъж на десетина години.

— Дочух обезпокояващи новини от Лос Анджелис — от върна Бертоли. — Твоят приятел Мел Уайг бил пипнал филмовите права върху книгата на Купър за трохи.

— Какво говориш? — Оуенс изпусна ръкописа, който четеше, и си загуби страницата.

— Говоря за прецакване.

— Не са продавани никакви филмови права — каза тя.

— Значи някой играе зад гърба ти. Мислех, че сме се споразумели, Карла.

— Нямам представа за какво говориш. Успокой се и ми кажи какво се е случило.

— Някой от студията, още не знам кой, е пипнал Купър.

— Къде е станало това?

— Не знам.

— Кога?

— Вчера. Или завчера. Не е много ясно.

— Какво е станало?

— Как какво е станало? Споразумели са се направо с него.

— Не биха го направили — каза Карла. — Говорих с Уайг онзи ден. Даде ми дума. Готвех се да преговарям за условията. Изчаквах подходящия момент.

— Е, те вече няма какво да изчакват. И не е само това. Доколкото разбрах, взели са всичко почти без пари. Откраднали са го. И не само тази книга, но и новата, върху която работи в момента.

— Какво? — попита Карла.

— Чух да се говори за двайсет и пет хиляди.

— Ти си откачил — каза тя. — Уайг знае, че материалът струва повече.

— Да. Въпросът е дали и Купър знае.

— Кой ти каза всичко това?

— Да не мислиш, че само от нас изтича информация? Имам си източници.

— Какви източници?

— Мои източници — отвърна Бертоли. Вече не можеше да й вярва. Не можеше да е сигурен дали са я излъгали, или пък самата тя е част от някакъв дяволски план.

Всъщност тя не му беше казала всичко. Не бе споменала че Аби й се бе обадила днес следобед, за да й каже, че Купър е на път към дома и ще бъде в Ню Йорк след два дни. Моментът, в който Аби се бе обадила, и чутото сега от Бертоли я накараха да се разтревожи.

— Вероятно информацията ти е фалшива — каза му тя.

— Не, не мисля така. Източникът ми е сигурен. И ако това е истина, не съм убеден, че ще търсим правата за издаване, поне не за сумите, за които говорехме досега.

— Слушай, Алекс, не се тревожи. Ако се мъти нещо, ще разбера какво е то.

— Не мислиш ли, че е малко късно?

— Да не би да искаш да кажеш, че Купър вече е подписал договор? — Когато зададе въпроса, по горната й устна избиха капчици студена пот. Ако Купър бе подписал договор за двайсет и пет хиляди, всички те можеха да съберат багажа и да се приберат у дома. Бестселъри за милиони и касови филми не се правеха на такова ниско ниво. Студията може да си върне подобна инвестиция с нещо, заснето пред в нечий гараж. Кариерата на Купър щеше да приключи преди да е започнала.

— Още не е подписал. Казаха ми обаче, че вече устно са се споразумели за условията.

— Взел ли е някакви пари?

— Не знам, но мисля, че не е.

— Нали знаеш какво казват за устните споразумения?

— Какво?

— Че не струват дори колкото хартията, на която са написани. Ще се заема с това. И ще ти се обадя.

Сигналът в телефонната слушалка едва се появи и Карла набра номера. Записът на телефонния секретар се чу след третото позвъняване. Изчака. Писукането продължи няколко секунди. Аби не беше прослушала предишните съобщения. Карла се замисли. Вероятно Аби й се бе обадила от някъде другаде — може би от студията в Лос Анджелис. Не вярваше на никого.

— Аби, обажда се Карла Оуенс. Ако си там, моля те, обади се. — Изчака малко. Никой не отговори. — Възникна нещо, което трябва да обсъдим. — Пак изчака и пак не получи отговор. — Слушай, спешно е. Ако си там или ако прослушаш това съобщение, моля те, обади ми се веднага. Повтарям, спешно е. Обади ми се по всяко време! — Тя продиктува номерата на домашния, на мобилния и на служебния си телефон. Изчака още няколко секунди, с надеждата някой да се обади. Чуваше единствено шума от лентата, която се въртеше в телефонния секретар. Нямаше как да знае, че апаратът се намира под купчината изпотрошени стъкла и продукти от хладилника на Аби. Все пак съобщението й не остана нечуто — Джоуи Дженрико седеше в ъгъла и за да убие времето, докато чакаше Тереза, забиваше джобното си ножче във вратата на един шкаф.

Аби остана в Лос Анджелис и на следващия ден се зае да инструктира Джес. Щеше да вземе нощния полет за Ню Йорк.

Тереза щеше да отиде при свои приятели в Южна Калифорния и да прекара с тях поне седмица. След скандала с Джоуи в мотела и окуражена от Аби, тя гледаше на това като на почивка. Няколко дни поне Аби нямаше да се безпокои за приятелката си.

Аби смяташе да се види с Карла в Ню Йорк и двете да отидат да Посрещнат Джес на летището, все едно, че се прибира от Мексико. Джес щеше да смени самолета в Далас, така че Карла да не може да се досети, че идва отдругаде.

Аби искаше да се срещне с Карла насаме, за да разбере дали агентката не й е приготвила някакви изненади. С Джес бяха уговорили сигнал — ако се наложеше да го предупреди за нещо, Аби щеше да се разболее, двамата да се срещнат и след като се уговорят, да отидат при Карла.

Беше научил всичко като по ноти — как е написал книгата как му е хрумнал сюжетът, как е избрал псевдонима си и заглавието какво е правил в Мексико и къде. Аби беше купила някои карти и туристически брошури. Джес беше готов също така да подхвърли няколко интригуващи подробности от бъдещата книга — тази, върху която Аби работеше в момента.

Джес се оказа схватлив и когато Аби тръгна към летището бе сигурна, че той ще се справи. Преди да се качи на самолета тя се погрижи за още нещо. Обади се и се записа на телефонния секретар на Чарли, после пусна един плик в пощата. Съобщението й гласеше, че скоро ще получи кредитна си карта — Не му каза, че преди да я изпрати, с нея бе купила самолетни билета до Ню Йорк и бе запазила две хотелски стаи недалеч от офиса на Карла Оуенс. Бе изтеглила и пари в брой, за да ги плати, както и за храна. Това не компенсираше брачния дълг на Чарли, но беше добро начало. Написа му всичко това в една бележка, която изпрати заедно с кредитната карта. Чарли беше наясно, че е безпредметно да подава жалба — имаше проблеми, с които наказателното право не се справяше добре, и един от тях бяха финансовите спорове между разведени съпрузи. Прокурорите избягваха да се замесват в такива истории, а при гражданското дело Чарли просто щеше да загуби. Аби щеше да му разкаже играта. В края на краищата дори и начинът, по който се бе прибрала парите си, да бе необичаен, дългът си оставаше дълг.

Спа през по-голямата част от полета. Пристигна в хотела си в Манхатън малко след два през нощта. Плати стаята си в брой и след двайсет минути вече спеше.

Както бе поръчала, на следващата сутрин я събудиха в седем и половина. Стана и взе душ. Видя малкия бял плик едва при второто си минаване покрай вратата на стаята си, когато излезе от банята, за да се облече. Някой го бе мушнал през нощта.

Отвори го. Вътре имаше бележка, надраскана върху бланка на хотела, вероятно от служителя на рецепцията.

Адреналинът запулсира в тялото й като разтопено олово. Ако в този момент беше пред очите й, щеше да го убие. „Вярвайте ми. Всичко ще бъде наред.“ Имаше ум колкото врабче.

Морган и Тереза, а дори и тънкото гласче в консервативния й адвокатски ум я бяха предупредили да не поверява мечтата на живота си на торба мускули за показ. Сега трябваше да плати.

Беше казала на Карла, че той ще пристигне на следващия ден. Ако не се появеше, агентката щеше да си помисли, че нещо не е наред. Ако решеше да й каже, че самата тя е написала книгата, просто нямаше да й повярват. След като излъжеш веднъж, истината започва да мирише на измама — в това бе проблемът.

Аби се втурна към телефона и набра номера на Джес в Лос Анджелис. След четвъртото позвъняване се чу записан на лента металически глас: „Абонатът, когото търсите, не отговаря. Ако желаете да оставите съобщение, натиснете бутона със звездичката.“

Аби го натисна толкова силно, че едва не си счупи нокътя.

„Оставете съобщението си, след като чуете сигнала.“

— Слушай, негоднико! Споразумяхме се! Ако не довлечеш задника си тук, ще започна такова дело срещу теб, че ще съжаляваш, задето си се родил! Ще плащаш цял живот, разбираш ли ме? Не искам да слушам никакви оправдания. Просто се качваш на самолета и пристигаш!

След това се зачуди дали с тези заплахи няма да го накара да се скрие. Спомни си какво й бе казал Чарли за особената си порода клиенти — първият импулс на всеки от тях е да побегне. Реши да посмекчи тона малко:

— Чакай, Джес, съжалявам. Разстроена съм. Просто искам да ми се обадиш, това е. Говоря сериозно. Ако има някакъв проблем, ще го решим, но ми се обади.

Тя продиктува номера на хотела, след това затвори, седна до телефона и зачака.

Мина час. Никой не се обади. Разтри очите, си, за да прогони сънливостта, и се вторачи в червената лампичка на апарата. Засенчи я с ръка, за да се увери — може би се бе обаждал и не го бяха свързали, така че е оставил съобщение. Но лампичката не светеше.

Обади се на рецепцията. Нямаше съобщения.

Самолетът вече бе излетял от Лос Анджелис. Джес нямаше да дойде с него и тя го знаеше. Представи си как животът й се разпада на парчета. Две години бе писала книгата, а сега трудът на мечтите й отиваше по дяволите заради някакъв си холивудски глупак. Представи си как Джес, в прегръдките на третокласна кинокрасавица, се чуди как да превърне самолетния билет за Ню Йорк в пътуване до Вегас за двама.

Нищо не можеше да направи. Погледна часовника си.

Вече беше осем. След половин час имаше среща с Карла Оуенс долу — да закусят и да поговорят, преди да отидат да вземат Гейбъл Купър от летището. Гейбъл Купър, който нямаше да дойде.

Нямаше смисъл да удължава агонията. Взе слушалката и набра номера на Карла в офиса й. Ако не успееше да се свърже с нея, може би някой от служителите й щеше да я спре, преди да стигне до хотела — Аби нямаше никакво желание да се среща или разговаря с нея.

Отговориха й веднага. Гласът беше възбуден, писклив.

— Ало?

— С кого разговарям? — Аби реши, че е сгрешила номера.

— С кого се опитвате да се свържете?

— Търся „Оуенс и сътрудници“.

— Аби, ти ли си? — Беше самата Карла. — Радвам се, че си тук. Успя ли да поспиш?

— Не много.

— Слушай, ако си уморена, можем да отложим всичко с час-два.

— Затова ти се обаждам. Има проблем. Гейбъл…

— О, слушай, скъпа… Той е точно такъв, какъвто го описа, дори по-готин. Разговаряме тук, в офиса ми, и се забавляваме.

— Какво?

— Тук е от един час. Предполагам, че не сте се разбрали както трябва за полета му. Пристигна с такси рано тази сутрин и ми се обади. Закусихме и сега разговаряме. А… между другото, не обръщай внимание на последното съобщение, което записах на телефонния ти секретар. Линията се е преплела. Както и да е, ще изясним всичко, когато дойдеш тук. След колко време да те чакаме?

Аби беше объркана, стъписана. Може би бележката беше някаква грешка? Имаше чувството, че получава отсрочка от палача. Погледна часовника си, после огледалото. Изглеждаше ужасно.

— Дай ми четирийсет минути.

— Добре. Ще се видим тогава, скъпа.

Карла затвори веднага. Изглежда, бе получила каквото искаше.