Класацията

31

От центъра на Кристианстед тръгват две главни улици: Кинг Стрийт на изток и Къмпани Стрийт на запад. На тях се намират кметството и множество сгради в колониален холандски стил. Щом дойдат туристическите кораби, тези улици се задръстват от купувачи, търсещи евтини дрехи, бижута и алкохол, дори кубински пури от черната борса.

Аби забеляза, че са останали много малко улични знаци й лампи. Един ураган ги бе отнесъл миналата година, а нови още не бяха поставени.

Преди няколко дни тя понечи да снима щетите по кметството, които се свеждаха най-вече до изпотрошени прозорци, но охраната я прогони. Сякаш местните жители имаха негласна уговорка да крият пораженията от външния свят, да не се разбира, че телефонните линии са повредени и има хотели в окаяно състояние. Ако някой се обадеше от Щатите, нямаше да го предупредят. Туризмът беше най-важният поминък на острова.

Наближавайки кея, Аби дочу бръмченето на двумоторния хидроплан „Сийборн Виста“. Той се спусна и разпени водите на пристанището, преди да кацне на площадката край доковете. Побираше единайсет пътници, които се качваха от околните острови. Тази сутрин Морган бе успял да хване полет до Шарлот Амали на Сейнт Томас и това бе последната отсечка от пътуването му.

Аби го видя да слиза от хидроплана, стиснал неизменното си куфарче. То бе като придатък на Морган, както торбата на кенгуруто. На главата си бе нахлупил широкопола сламена шапка, която придържаше със свободната си ръка, за да не я отвее въздушната струя от витлата.

Тя му се усмихна и помаха. Отдавна му бе простила за разточителната самоинициатива. Ако не за друго, малката спортна кола бе послужила за занимавка на Чарли. Поне не и Досаждаше.

— Как пътува? — провикна се тя сред рева на хидроплана, които набираше мощ, преди да отлети с новите си пътници.

Изсветлялата от слънцето коса на Аби, стигаща до раменете, бе разрошена от въздушната струя. Спенсър приближи и я целуна по бузата. Беше в бял ленен костюм, удобно за тропиците облекло, което тя не предполагаше, че е имал в гардероба си. Запита се дали не го е купил специално за пътуването.

— Липсват ти само камшикът и пушката — каза тя.

— Можеха да ми послужат, ако Кътлър беше тук. Не искаше да ме пусне. Казах му, че имам среща със стар клиент в Сан Хуан.

— И той ти повярва?

— Истина е. Слушай какво, един адвокат, който не може за петнайсет минути да си измисли служебна причина да замине където и да е по света, не става за нищо. — Морган й се усмихна. — А и документите на тоя човек са ми на бюрото от две години. Време беше да се заема с неговия случай. Естествено, можех да използвам пощите. Аз обаче му се обадих и си уговорихме среща за следващата седмица. Ще свършим малко работа, ще пийнем една-две чаши в някой бар и ще изпратя сметката му на Кътлър.

Аби се разсмя и го поведе към Къмпани Стрийт, покрай бялата дървена църква с островърха кула. Вървяха по тротоара и разговаряха.

— И тъй, какво знае той? — Морган изглеждаше уморен и измъчен след целодневния полет. Питаше за Чарли, който бе отпрашил нанякъде с колата на Аби, отдаден на весел островен живот.

— Намеква ми, че иска да остане тук — каза Аби. — Само той ми липсва. А знае достатъчно неща, за да ми създаде неприятности, ако реши. — Но Чарли не беше единственото й притеснение.

На ъгъла след старата аптека се намираше „Индис“, едно от хубавите заведения в Кристианстед, с ресторант и барче. Сервираха екзотични ястия под звуците на музика, заела темпото си от Западна Африка, а лиричността си от Южна Америка; барабаните й придаваха джазов ритъм. Тук беше подходящо за разговор, защото околните не можеха да подслушват, а и Чарли не ходеше по такива места.

Входът представляваше порта от ковано желязо, зад която се простираше ограден със зид двор, окичен със старинни фенери за карети. Над масите имаше полупрозрачни навеси, а барът беше в дъното до зида.

Отведоха ги до една маса и взеха поръчката им — маи-таи за Аби и бира за Спенсър.

Наоколо бе пълно със загорели от слънцето туристи, а на високите столове пред бара имаше много млади жени, тъй че на Спенсър му беше трудно да съсредоточи поглед и внимание върху адвокатската си задача.

— Ще призная, че Джак ти е намерил прелестно местенце. — Явно, че островът му харесваше. — Но е адска жега.

— Гъста ти е кръвта — каза Аби и чукна чашата си в неговата. — Свали си вратовръзката и пийни малко да я поразредиш.

Спенсър обичаше Северозапада. Беше свикнал с дъжда и студовете. Но телата на високите столчета бяха като магнит за очите му и Аби се усмихна, като забеляза как ги поглежда крадешком. Спенсър така и не намираше време да се забавлява. Въпреки проблемите си тя бе намислила да му осигури приятен престой на острова.

— Докато не съм забравила… Някакъв мъж се обади онзи ден да те търси. Каза да ти предам това. — Тя извади от чантичката си листчето с името на кораба: „Куеста Верде“ в Сан Хуан. — Не ми се представи. Щял си да разбереш какво значи.

Морган прочете бележката и се засмя.

— Къмингс. Човек ще си помисли, че още работи във ФБР. Детектив е. Не обича да си казва името, а само информацията, която са му поискали. Прави се на тайнствен — обясни Морган.

— И успява — каза Аби.

Морган прибра листчето в джоба си.

— Сега ми разкажи за Джърмейн. Какво става с него?

— Джак е още в Ню Йорк. Ще се върне след няколко дни.

— Добре. Значи ще можем да поговорим. При теб ли живее? — Морган неловко извъртя очи и отпи от бирата, сякаш да замаже въпроса.

Макар да не й стана приятно, Аби му отговори.

— Наел си е стая в „Пирата“, един курортен комплекс наблизо.

— Там ли спи?

— Щом ти казвам.

Морган се загледа в пяната на бирата си, преди да заговори отново.

— Той не ти подхожда. Знаеш го.

— Как така всеки знае какво ми подхожда и какво не, когато самата аз не съм наясно?

— Нещо в него ме смущава — каза Морган. — Имам интуиция.

— Аха. Той пък казва същото за теб.

— Какво казва?

— Че си задръстен и без чувство за хумор. И ако продължаваш с тези въпроси, съм склонна да се съглася с него.

Морган се усмихна.

— Добре. Но той е загазил здравата. — Вдигна ръка, за да прекъсне възражението й. — Чуй ме сега. Тук и ти затъваш в неприятности, все по-надълбоко.

— Ще ти кажа какви са неприятностите. Всичко това, което ме разсейва. Допреди два дни продължението ми вървеше като песен. Но откакто се обади Томпсън, не съм написала и един ред. Той направо ме блокира. Този човек сякаш си няма друга работа, освен да ме следи. Все едно разследва Уотъргейт — каза Аби. — Но не мога да разбера как ме е открил. Какво ще го правим?

— Има проблем — каза Спенсър.

— Какъв?

— Ами по-голям, отколкото предполагаш. — Морган се опитваше да й поднесе нещата така, че да му повярва. Аби го гледаше напрегнато. — Досещам се как те е открил.

— Как?

— Чуй ме, знам какво си мислиш. Че ревнувам, че съм отмъстителен и прочие. Но според мен Джак му е казал.

— Прекаляваш — каза Аби и поклати глава. Започваше да се ядосва на вечните им опити да се очернят един друг. Ако не престанеха, Аби възнамеряваше да се скрие и от двамата, докато напише книгата.

— Помисли си — продължи Морган. — Кой друг знае къде си? Кой има телефонния ти номер? Освен мен, разбира се.

— Ами първо Чарли — каза Аби.

Морган направи физиономия, която означаваше да не брои бившия си съпруг.

— Защо ще се обажда на тоя репортер? Откъде ще знае него да търси?

Морган беше прав. Чарли не знаеше, че Томпсън отдавна досажда на Аби. А Джак знаеше.

— Съгласи се с мен — каза Морган: — Влязъл ти е под кожата, но сега те разиграва както си иска.

— Престани! — Не искаше да го слуша повече. — Вече се чувствам като парче месо, заради което се ръфат две кучета. — Тя се извъртя настрани, за да не го гледа повече, и отпи от чашата, която задържа в ръка. Ледени капчици се стекоха от стъкленото дъно и поръсиха почернелите й бедра.

Загарът й контрастираше приятно на белите къси панталони.

— Мъчно ми е, че наранявам чувствата ти — обади се Морган. — Но съм длъжен да те предупредя. Мисля, че си в опасност.

Когато го погледна през рамо, Аби видя сериозното му изражение, което не можеше да пренебрегне.

— Помисли малко — каза той. — Спомни си подробно разговора с Томпсън.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомена ли ти, че авторът не е Джак или Гейбъл Купър?

Аби се позамисли.

— Стори ми се, че не знае заглавието, нито автора.

— Именно. Защото на Джак не му изнася. Какви въпроси ти зададе Томпсън?

— Спомена убийствата на Тереза и Джоуи. Направи някаква връзка с книгата. Освен това знаеше, че полицията ме търси.

— Някой му е дал тази информация заедно с извода, че може би си замесена в убийствата. — За по-убедително Морган чукна по масата с два пръста. — Ако тоя някой иска да те дискредитира, няма по-успешен начин от такова нещо в пресата. А сега си помисли кой има мотив да те дискредитира. Кой ще спечели, ако си свързана с голям скандал точно когато се опитваш да разкриеш авторството на книгата?

— Какво ми казваш?

— Да погледнеш фактите. Да си отвориш очите.

— Намекваш, че Джак е убил Тереза? — Аби се завъртя на стола и сега седеше право срещу него. Гледаше го от упор.

Мълчанието на Морган бе отговор на въпроса й.

— Не вярвам, дума да не става. Той не е способен на такова нещо.

После известно време мълча. Морган остави безмълвието да разклати убедеността й.

— Какво ще спечели със смъртта й? — попита Аби. Пак се връщаха към логиката, където Морган плуваше в свои води.

— Тереза знаеше за книгата — каза той. — Знаеше, че ти си я написала. Тя щеше да го изобличи, ако реши да си присвои авторството. Не го ли осъзнаваш?

— А Джоуи?

— Той се намеси при филмовите права. Изпречи му се на пътя. И Джак знае този факт, нали? Дори когато още не го знаеше, успя да забаламоса Карла. С оная история за стария му приятел наркоман, който се представял за Гейбъл Купър.

Аби се замисли.

— Не, не го вярвам. Той не може да убие двама души. Не и заради такова нещо.

— Малко ли е? Над седем милиона долара от аванси и проценти от продажбите? Та аз имам роднини, които биха ме ликвидирали заради такава сума. И то хора, които всъщност ме обичат.

— Казваш ми, че ще открадне книгата ли?

— Ами ние вече му я поднесохме в красива опаковка с панделка — каза Морган.

— Но нали сме се застраховали по сто начина? — упорстваше Аби. — Подписал е договор, регистрирали сме авторските права… — Погледна го, но той замълча. — Не съм ли права?

— Да, имаме договор. Имаме регистрирано авторско право. Но рекламата си има свой собствен живот. Никога не съм виждал такова нещо. Просто е изумително. Лицето на Джак е вечно в ефира. На всеки двайсет минути пускат реклами с неговия образ. А ти си седиш тук и май не осъзнаваш…

— Такъв беше планът — каза Аби.

— Да, но не разбираш, че сега Джак и книгата са се превърнали в едно цяло. Не знам как да ти го обясня… — Морган започна да ръкомаха за по-красноречиво. — Известността има своя собствена динамика. Все едно да изпуснеш духа от бутилката, атома от бомбата. Как го затваряш обратно? Как го контролираш според собствените си желания?

Аби се заслуша в думите му. Не й харесваха, но трябваше да признае, че е прав.

— Това е голям коз в ръцете на Джак — каза Морган. — Издателството е в пълното си право да вдигне врява за измамата, ако истината за авторството не им хареса, особено след като ченгетата те разпитват във връзка с убийство по времето, когато… С една дума, Джак държи силните карти.

— Но аз имам алиби. По това време летях със самолет.

— Иди разправяй на ченгетата. Издателят не се интересува от алибито ти. Освен това се знае, че хората си наемат убийци — заяви Морган.

— Но защо? Защо ще искам да убия Тереза? Тя ми беше приятелка.

— Постоянно стават убийства на приятели. Това не е аргумент за полицията. Направихме тактическа грешка. Не биваше да му позволяваме да те води тук. Сега излиза, че си избягала. Имат всички основания да решат така. Поради гузна съвест — добави той.

— Знаеш, че трябваше да се махна. Полицията щеше да ме разпитва за книгата.

Но Аби разбираше, че Морган има право. Планът й бе надминал и най-смелите й мечти. Беше подценила шума около книгата и чара на Джак, който бе грабнал публиката. Беше наклала малък огън да подгрее кариерата си, а сега пламъците заплашваха да я изгорят жива.

Нямаше как да контролират реакцията при публичната й поява, когато щеше да разкрие истината за книгата. Можеше ли славата да се прехвърля като детска топка? Или пък нещата щяха да вземат лош обрат и да доведат до скандал. Никой от двама им нямаше отговор на тези въпроси.

Морган отпи от бирата си, преди да заговори.

— Имам тук нещо, което може да промени мнението ти За Джак. Не исках да ти го казвам по телефона. Той не е толкова наивен, колкото го мислиш.

— Никога не съм казвала, че е наивен. — За малко да добави, че наивниците не носят оръжие, но защо да налива масло в огъня?

— Имам предвид литературата — поясни Спенсър. — На писал е книга.

— Зная. Има цял куфар неиздадени ръкописи. Показа ми ги.

— А това показа ли ти? — Морган бръкна в куфарчето си и извади книгата от антикварната книжарница. Подаде я на Аби.

Тя занемя и се вкамени. Прочете името на автора върху гръбчето — Келън Рейд — от фалшивия паспорт на Джак.

Погледна Морган недоумяващо, сякаш не вярваше на очите си.

— Откъде знаеш, че книгата е негова?

— Погледни посвещението — каза Морган.

Тя отвори на трета страница. На лицето й се изписа дълбока болка от осъзнаването на предателството.

— Защо, защо не ми е казал?

— Ако ти беше казал, щеше ли да го използваш?

— Не зная. — В този момент това бе единственият искрен отговор, който можеше да даде. Фактът, че Джак е издаван, щеше да създаде неприятности. В случай че Бертоли бе на учил, нямаше да се съгласи на такъв бюджет. При идиотските правила в книжния бизнес никога нямаше да се вдигне такъв шум, ако издателят не можеше да представи Джак, най-голямото негово откритие, като дебютиращ писател.

— Затова не ни е казал — заключи Морган. — Но има и по-лошо. — Той отново зарови в куфарчето си и след малко измъкна някакви сгънати страници. Подаде ги на Аби.

— Чети и плачи — каза й.

Аби не знаеше дали желае това. Всичко се разпадаше.

— Преди да дойда тук, се отбих в Южна Каролина. — Говореше, без да я поглежда, навел глава над чашата си, сякаш черпеше сили от нея. — Отидох в Бофорт. Беше смело предположение от моя страна, но реших, че този малък градец си има вестник. И че за този вестник издаването на книга от съгражданин ще бъде голяма новина. Оказах се прав. Открих това в архива на редакцията. Писано е преди девет години. Джак изглежда доста по-млад — каза той и посочи снимката на първата страница. Беше фотокопие, но достатъчно ясно, за да може Аби да познае сияйната усмивка на Джак, седнал на бюро с книгата в ръка. Под снимката имате надпис с името на автора и заглавието.

— Очевидно редакторът му е хвърлил голям труд. Направил е сносна книга — каза Морган. — Но не са улучили момента. Издадена е година и нещо, преди военните трилъри да станат хит. Във вестника се казва, че военните истории нямат бъдеще. При все това книгата е влязла в регионалната класация, която съставят в Атланта. Публикацията е по този повод.

Аби беше като ударена с мокър парцал. Взе страниците и ги зачете под звуците на барабаните и брътвежа от околните маси.

В статията бе обрисуван портретът на млад писател, обзет от манията да стигне върха. Когато се появил в регионалната класация, Джак ипотекирал къщата си и изхарчил всичките си спестявания за промоция на книгата, с цел да влезе в националните класации. Купувал рекламно място в какви ли не вестници из цялата страна, направил и авторска обиколка. Дори се опитал сам да продава книгата от багажника на колата си. Но не постигнал нищо. Без подкрепата на голямо издателство със собствена мрежа от контакти и динамичен маркетинг той просто пропилял парите си и се простил с мечтата си.

Когато дочете статията, Аби пусна страниците на масата и се взря в далечината. Гледаше през Морган, сякаш той не съществуваше. Беше в шок и не знаеше дали да се ядосва, или да плаче. Не можеше да повярва, че Джак е скрил от нея този факт. Бяха говорили за ръкописите му. Бе потърсил помощта й, за да ги издаде. Осем ръкописа и един друг, за който бе споменал, но отказа да обсъжда. Сега тя знаеше защо.

— Как е могъл? — Аби мислеше, че го обича. Беше му се доверила, казала му бе неща, несподелени с никого, дори и с Морган. Чувството за предателство я смазваше.

— Чуй ме сега — помъчи се да я върне към реалността Морган. — С Чарли можем да се справим. С журналиста също. Можеш да се преместиш отново, ако се наложи. Да си намериш ново убежище. Има милиони острови. Но най-големият ни проблем е как да постъпим с Джърмейн.

Първата реакция на Аби бе да му се обади в Ню Йорк и да му се разкрещи по телефона. Морган я разубеди.

— Знаем, че ни е излъгал — каза той. — Но не знаем какво друго е направил или се кани да направи. Поне имаме лост в ръцете си.

— Какъв?

— Не си му показала резюмето на продължението, нали?

Тя поклати глава.

— Нито страници от ръкописа.

— Не.

— Браво. Доколкото знаем, момчето не е на ти с писателството. Не го бива в занаята и си го знае. Това е нашият коз.

— Може да си намери писател фантом — каза Аби.

— Не може, ако не знае какъв е сюжетът. — И двамата бяха убедени, че той не е способен да измисли история, която да се връзва добре с първата. Не и такава, която да задоволи Карла и Бертоли. За момента все още държаха Джак на каишка.

Но Аби се тормозеше от друго.

— Мислиш ли, че наистина е убил Тереза?

Спенсър я погледна, но замълча. Очите му казваха всичко.

— Нищо не споменавай пред него. Дръж го в неведение. И за това си трай — потупа книгата той. — Поне докато измислим начин да го свалим от сцената. Да вземем нещата в свои ръце.

— Как?

— Не зная. Дай ми малко време, и ще измисля. Смятам да напусна фирмата. Можем да отидем някъде. Да избягаме от всичко това. От Джърмейн. От тия игри. Да заживеем истински. Например в Европа. Аз и ти.

Аби се стъписа. От години знаеше, че е влюбен в нея, но не й бе минавало през ум, че ще се осмели да го каже.

— Хайде да се махнем.

— Не мога.

— Защо не?

— Какво ми намекваш?

— Нищо — каза Морган. Известно време мълча и я гледа, а после изведнъж изстреля: — Предлагам ти да се оженим.

Гласно Аби не изрази нищо. Отговорът й се съдържаше в погледа, който той не можеше да прочете. Извърната настрани, тя отказваше да срещне очите му, търсейки по-меки думи. Мъжът, когото обичаше, я бе измамил. Мъжът, който я обичаше, за нея бе просто приятел. Приятелите и любовниците бяха две различни неща, като деня и нощта.

— Знам, че не случи в брака — каза Морган.

— Не е това.

— Какво тогава?

— Ценя приятелството ти. Приятно ми е да съм с теб — каза Аби.

— Но?

— Но трябва да има нещо повече от това.

— Би могло да има, ако му дадеш шанс.

— Отдавна се познаваме — каза Аби.

— Но не по начина, който имам предвид. — Умоляваше я, с което я затрудняваше още повече.

— Не мога да се омъжа за теб, Морган.

— Защо?

— Защото не те обичам. — Най-сетне се осмели да изрече истината.

Морган я погледна с очи, които се замрежиха от болка и обида. Този поглед едва не я разплака, затова тя отново извърна лице настрани. Той мълчеше. Най-после Аби се пресегна през масата и докосна ръката му.

— Оставаме ли приятели?

За миг й се стори, че понечва да дръпне ръката си. Но той не я помръдна, а само вдигна очи и промълви:

— Оставаме.