Класацията

27

Първо провери на компютъра в местната книжарница. Прегледа каталога, включващ почти всички издадени книги през последните, пет години. Бяха подредени по заглавия и по автори. Морган провери на две имена: Джак Джърмейн и Келън Рейд. Не откри нищо.

Спенсър Морган започваше да се тревожи. Беше влюбен в Аби, а тя май не забелязваше. Сега беше заминала накрай света с човек, когото не познаваше и който, ако можеше да се вярва на Алвин Къмингс, бе прекарал доста години в армията, промъквайки се като змия из разни реки, за да убива хора.

Когато нещо го притесняваше, Морган можеше да бъде много упорит. А сега беше притеснен. Имаше някакво предчувствие, нещо човъркаше подсъзнанието му и не му позволяваше да заспи нощем.

Откакто Аби му беше казала за паспорта на името на Келън Рейд, нямаше мира. Неутолимото желание на Джак да види издадени книгите си, граничещо почти с маниакалност, и начинът, по който се бе натресъл на Аби, караха Морган да се пита дали този човек не е използвал името за нещо друго.

Спенсър отиде в общинската библиотека. Откри една книга, която обясняваше произхода и значението на много имена. Келън беше келтско име и означаваше воин. Рейд определено си значеше набег, нападение. Взети заедно, името и презимето много приличаха на псевдоним на човек, претендиращ да пише военна проза.

В библиотечния каталог нямаше нищо на това име. Но библиотекарката му каза, че обществените библиотеки, дори големите, не разполагат с копия от всички издадени книги. Особено пък от развлекателната литература. Просто нямало достатъчно място.

Той се върна в кантората и набра номера, който му бе дала библиотекарката. Минаха няколко дни, преди да се обадят с отговор. Били открили нещо. Морган не беше сигурен какво точно, но обаждането бе достатъчно да го накара да пропусне обяда си и да хукне пеша през най-оживената част на града.

Книжарничката беше съвсем малка и се бе специализирала в редки издания и антикварни книги. Ако нещо го нямаше по лавиците, то поне можеха да кажат къде да се намери. Принадлежеше към национална верига от антикварни книжарници и ако клиентът желаеше нещо, можеше да направи поръчка. След седмица, месец или година тя щеше да бъде изпълнена.

Шансовете бяха минимални, но Морган беше комарджия по душа. Знаеше, че успехът ще го възнагради за всички усилия. За подобно нещо един адвокат даваше мило и драго в края на процеса — това беше последното доказателство, което да потвърди, че противникът ти е изнасилвач на деца. Ако изсипеш такава мръсотия пред съдебните заседатели, със сигурност ще спечелиш делото. Само че в случая Аби представляваше съдебните заседатели.

Спенсър Морган беше сериозно разтревожен. За печен адвокат и човек, който познава издателския бранш откъм лошата му страна, Аби се бе оказала прекалено доверчива. Беше повярвала на Джак. Като че ли я бе омагьосал. Нещо в този човек не се харесваше — на Морган. Може би привлекателната му външност или пък острият език. Прекалено остър, за да е по вкуса му. Джак просто не беше подходящият мъж за Аби. Интуицията на Морган беше безпогрешна. Затова развитието на нещата не му харесваше. На няколко пъти в телефонните им разговори Аби бе споменала, че обсъжда работата си с Джак. Все повече се обръщаше към него за помощ. Рано или късно щеше да му се довери. За Морган това предвещаваше само проблеми. Не биваше да я оставя Да заминава за островите, особено пък с Джак.

Морган бутна вратата на малката книжарничка и над главата му запяха камбанки, отзвук от времето на Дикенс. От пода до тавана се издигаха груби дървени, лавици. Миришеше леко на мухъл. Имаше дори дървена стълба, за да се стигне до най-горните рафтове. Младеж с боядисана в различни оттенъци коса седеше на високо столче зад щанда и нанасяше цени на трета корица на куп книги. На едното му ухо висеше задължителната обица, като медал на предизвикателството. Защо ли са го наели на работа с тоя му вид, зачуди се Спенсър.

— Мога ли да ви предложа нещо? — Гласът му беше учтив и делови, но Морган все още беше шокиран от вида му.

— Казвам се Морган Спенсър. Имате една книга за мен.

— Обадиха ли ви се? — Хлапакът се завъртя и започна да рови в куп листа зад гърба си. — Спенсър, Спенсър. Да, ето я.

Младокът измъкна една книга от полицата. Заглавието беше отпечатано със златни букви на платненото гръбче. „Война на сенките“. Момчето я отвори и погледна цената, написана с молив отвътре. После зачука на компютъра.

— Заедно с транспортните разходи ще ви струва деветнайсет долара. — Тук не се включваха разходите по издирването, за които Морган вече беше платил с кредитната си карта по телефона.

— Мога ли първо да я погледна?

— Разбира се.

Морган провери авторското каре и датата на излизането. Книгата бе издадена преди девет години от едно от големите издателства в Ню Йорк. Спенсър усети, че го обземат подозрения. Ако Джак толкова страдаше от липса на талант, както твърдеше Аби, как тогава са го издали? При това голямо нюйоркско издателство? Но девет години бяха достатъчен период да бъде забравена всяка книга.

— Няма суперобложка — каза Морган.

— Сигурно така е пристигнала — обясни младежът. — Често става така. Обложките се късат с времето и хората ги изхвърлят.

— Все пак, има ли начин да я намерим?

— Това е единственото копие, което успяхме да открием — въздъхна младежът и вдигна очи от каталога, в който се ровеше. — Ако искате, мога да го върна и да опитам пак.

— Не, не. — Интересът на Морган към обложката нямаше нищо общо със стойността на книгата. Там щеше да види снимката на автора, както и някаква информационна бележка за него. Засега имаше само едно заглавие и едно име: Келън Рейд.

— Чували ли сте го преди? — попита той. Младокът по клати глава. — Значи няма начин да разберем дали е издал нещо друго?

— Ако имаше и други книги, щяха да ги изброят на втора страница, точно преди титулната — отвори книгата продавачът. На втора страница нямаше нищо.

— Знаете ли къде мога да намеря биография или въобще някаква информация за автора?

— Има разни справочници, но те включват предимно класации и някои най-известни съвременни автори.

Морган отново се бе натъкнал на непреодолимо препятствие. Името беше наистина уникално. Но Джак можеше да каже, че е съвпадение. Или че е прочел книгата и тя му е харесала, затова е използвал името на автора за паспорта си. Можеше дори да каже, че е било подсъзнателен импулс. Морган беше циник. Беше сигурен, че е попаднал на нещо. Но Аби нямаше да му повярва, ако не откриеше доказателства. Презумпцията за невинност, която тя толкова обичаше, щеше да е в полза на Джак. Невинен до доказване на противното.

— Дали издателите ще знаят нещо повече?

— Може да опитате при тях.

Морган запрелиства книгата. Повече от петстотин страници. Той се запита дали Джак въобще е способен да напише подобно нещо.

— Може ли да почета малко при вас?

— Разбира се, заповядайте. — Младежът му обърна гръб и започна да подрежда някакви новопристигнали заглавия по рафтовете.

Морган отвори книгата. Началото беше доста интригуващо, действието се развиваше някъде в Югоизточна Азия и напрежението нарастваше с всяка страница. Диалогът беше малко тромав, но като цяло хващаше. Морган обаче търсеше нещо друго — информация за самоличността на автора.

Той отгърна на титулната страница, после я обърна, с малки букви бе изписано името на издателството и адреса му. Следваше задължителната бележка, че всички герои са измислени. После имаше нещо за Библиотеката на Конгреса. Следваше името на автора и знака за авторското му право. Най-долу имаше ред цифри, нечетните вляво, четните вдясно, а числото 10 — в средата.

— Знаете ли какво е това? — попита Спенсър и посочи цифрите.

— Броят на допечатките. Колко пъти книгата е допечатвана отново. Това тук не е точно първо издание. — Спенсър явно не беше запален колекционер. — Ако беше първо издание, числото едно щеше да бъде най-вляво. — Той провери цифрите. — Значи държим в ръцете си трета допечатка. Числата едно и две липсват.

— А това какво означава?

— За колекционерите намалява стойността на книгата. Първото издание е винаги най-скъпо.

— Обичайно ли е една книга да се допечатва по много пъти?

— Повечето имат само по едно издание — изгледа го учудено младежът. — Излизат в първоначален малък тираж. Освен ако няма специално търсене.

— Значи за тази книга е имало търсене?

— Достатъчно за три допечатки.

— Може ли да е била успешна? От търговска гледна точка, искам да кажа?

— Зависи какво разбирате под успешна. Ако е била наистина бестселър, щях да си спомня автора. Ако първата книга пробие, веднага пишат втора. Закон на пазара — обясни младежът.

— Но може и да е имала успех?

— Възможно е. Зависи от тиражите. Но оттук няма как да го разберем.

Морган пак се бе озовал с празни ръце. Той въздъхна дълбоко, извади портфейла си и подаде кредитната си карта. Докато младежът чукаше на касата, Морган продължи да прелиства книгата. Накрая бяха благодарностите. И последният ред се оказа онова, което бе търсил.

Остров Сейнт Кроа се намира сред неголяма плитчина в края на Атлантическия океан. От островите Сейнт Джон и Сейнт Мартин го отделя шесткилометрова пукнатина в океанското дъно, известна като Пуерториканската падина. Пропастта разделя на две броеницата от острови, нанизани около Карибско море.

Аби усещаше, че е преминала някаква бариера. Прекараното време на кораба, прегръдката на ръцете му, споделените ласки й бяха помогнали да опознае Джак по начин, какъвто не бе предполагала. Съчетанието от сила и нежност в него я бяха поразили. За първи път в живота си се чувстваше в безопасност. Любеха се и говореха за какво ли не — за службата му в армията, за отношенията с баща му, за брака й, за чувствата й към Чарли. Сега тя осъзна, че всъщност никога не бе обичала. До момента.

За пръв път след смъртта на Тереза Аби отвори сърцето си за друг човек. В леглото Джак беше нежен и ласкав като следобедното слънце, което ги галеше с лъчите си, докато слизаха на кея в Кристианстед.

Джак се бе преоблякъл в панталони с цвят каки и жилетка за сафари. С милион джобове. Аби се запита дали в един от тях не носи пистолета си. Все още се притесняваше, че мъжът, с когото пътуваше, най-спокойно се разхожда с оръжие в себе си.

Яркожълтите стени на старата холандска крепост привлякоха вниманието й, както и идиличната атмосфера. Около нея се носеше френска и немска реч. Джак й бе казал, че туристите от Европа идват за един ден на американския остров, за да си напазаруват. Градчето й напомняше за някое екзотично пристанище, например Ява през миналия век. Лазурносинята вода не помръдваше. Белият пясък по дъното проблясваше. На около половин километър навътре имаше малък остров с кокетно хотелче на плажа.

— Трябва да минем през митницата — каза Джак. — Няма Да има проблеми. — Капитанът на яхтата вече се бе обадил по радиото и на кея ги чакаше митнически инспектор, който им зададе няколко въпроса и подпечата паспортите им. Багажът им така и си остана на яхтата. Да бъдеш приятел с най-големия търговец на ром в света си имаше своите преимущества.

Джак спря едно такси и те се отправиха извън града, на изток, по Ист Енд Роуд. Таксито беше с десен волан, а движението — като в Англия. Пътуваха край тучни поля и стари каменни кули. Островът беше осеян с останки от вятърни мелници, чиито крила бяха отнесени от безброй урагани с отдавна забравени имена. Преминаха покрай разрушена плантация за захарна тръстика от осемнайсети век. Няколко едри капки дъжд паднаха на капака на колата, но багажникът остана сух.

След десетина минути минаха през арка с две колони в бяло и розово и поеха по частна алея, която се виеше покрай тамариндови дървета, някои от които на повече от сто и петдесет години. Спряха пред двуетажна каменна сграда с бариера и униформен пазач.

— Още едно имение на твоя приятел, а? — повдигна вежди Аби.

— Курортен комплекс — отвърна Джак. — Трябва да го видиш отвътре. Близо е до мястото, където ще се настаниш.

Тук само ще преспим. Сутринта ще напазаруваме и ти можеш да се нанасяш в къщата. Тя е малко по-надолу по пътя. — Джак явно бе помислил за всичко. — В комплекса има хубав бар и ресторант — каза й той. — Отлична изба, почти домашен уют. Ако не ти се готви, можеш да идваш тук. Тъкмо една малка разходка.

Комплексът беше частен и просто великолепен. Тревата на игрището за голф беше като коприна. Сградите бяха боядисани в нежно розово, с бордюри от камък. Повечето изглеждаха поне на триста години. Някога тук се бе намирала голяма захарна плантация. Самият хотел бе кацнал на носа над синия карибски залив.

Таксито спря пред входа и портиерът пое багажа им. Джак се отправи към рецепцията. Над входа имаше мраморна табела с надпис:

1653       1947

    ПИРАТЪТ

Аби остана при багажа. Страхуваше се да не й откраднат компютъра. Подробният план за продължението беше почти готов. Той се превръщаше в изключително важен документ. След като първата книга очевидно щеше да струва милиони, планът на продължението беше направо чисто злато и Аби го приемаше точно така. Имаше един екземпляр на хартия, беше го записала и на дискета. Малкият й компютър се превръщаше в неразделна част от живота й, ако искаше да завърши книгата навреме.

На рецепцията я очакваше изненада.

— Изглежда, че твоят приятел Спенсър най-сетне ни на стигна — заяви доста раздразнено Джак.

— Как е успял?

— Преди да тръгнем, му казах да праща тук всички съобщения — обясни Джак. — А той ти е пратил подарък.

— Какъв?

— Навън е, на паркинга отпред — изчурулика администраторката, преди Джак да успее да отговори, и изгледа Аби с неприкрит интерес. Сигурно дамата беше някоя много известна личност. Подобни подаръци бяха голяма рядкост.

Аби се втренчи недоумяващо в Джак.

— Не ме питай — сви рамене той.

Тя излезе навън и там, под сянката на голямо дърво, беше спряло едно малко беемве, модел Z3, със свален гюрук.

— Под наем ли го е взел? — попита Аби, като влезе вътре.

— Изглежда, че го е купил — поясни Джак. — С твоите пари. — Той завъртя верижка с ключове на пръста си и й пода де един плик. Вътре имаше бележка.

Аби не само се ядоса, тя просто побесня. Това беше проява на прекалена екстравагантност, която щеше да привлече вниманието върху нея. А тя не го желаеше. Жената на рецепцията й се усмихваше. Знаеше, че колата струва поне трийсет хиляди долара. Сега щяха да я третират като богата туристка и щеше да й бъде по-трудно да общува с местните хора. Морган нямаше право да постъпва така. Беше излязъл извън рамките на приятелските отношения.

В големия плик бе пъхнат още един, по-малък и запечатан. Тя го отвори. Вътре имаше две дебитни карти от сметки в Мартиника, едната във френска банка. Аби можеше да тегли оттам суми, без да бъде открита. Щял да й съобщи подробностите по телефона. Типично за Спенсър. В един миг те вбесява, в следващия ти спасява кожата.

Аби и Джак се настаниха в отделни стаи в старинна сграда близо до водата. Плочките на пода бяха в холандско синьо, леглото беше двойно, а банята огромна. Всяка стая имаше и собствена веранда над водата. На около стотина метра от тях започваше извиващата се в дъга плажна ивица.

— Дай ми паспорта си и кредитните карти, които няма да използваш редовно — каза й Джак. — Имаш ли някакви бижута?

— Хей, да не се каниш да ме обереш?

— Хенри ми каза, че в комплекса няма сейфове. Трябва да внимаваш. Един американски паспорт струва много пари тук.

Аби го изгледа втренчено, питайки се дали трябва да му повярва. После му подаде паспорта си и едната дебитна карта.

— Ела тук и ще ти покажа как става. Ще използваме моята стая, защото ще я запазя. — Те влязоха в неговата стая и се приближиха до гардероба. Вътре имаше електронен сейф с размерите на микровълнова печка.

— Кога е рожденият ти ден?

— Не сме достатъчно близки за подобни въпроси — озъби се Аби.

— Излъжи ме тогава.

Тя издиктува шест цифри, според които излизаше на трийсет и четири години. Джак ги набра и извади някакъв метален щифт от вътрешността на вратичката.

— Сега е нагласен. Отваря се само при тази комбинация, освен ако някой не сложи щифта обратно и не промени цифрите. — Той затвори вратата и натисна копчето за заключване. Стоманената вратичка се затвори с леко бръмчене. Той набра цифрите и вратата се отвори. Джак сложи паспорта на Аби и едната дебитна карта в сейфа, затвори вратичката и натисна копчето за заключване. — Можеш да слагаш вътре и ръкописа, и каквото друго пожелаеш. — Той я изпрати до стаята й и й предложи да обядват на плажа. Аби си погледна часовника.

— Първо трябва да се обадя по телефона. Нека да се срещнем след петнайсет минути.

Джак се усмихна. Знаеше, че ще се обади на Спенсър и ще му вдигне скандал. Аби не можеше да прикрива чувствата си, а в момента още беше бясна заради колата.

— Много е хубава — каза й Джак. — Де да имах и аз такъв приятел. Трябва да му благодариш. — Явно искаше да присъства на разговора.

— Ще се видим след няколко минути — отпрати го Аби.

— Ще дадеш ли едно кръгче?

Аби го изгледа яростно и той вдигна примирително ръце.

— Само се шегувах. — Джак затвори вратата зад себе си.

Наближаваше обяд. На Западното крайбрежие още нямаше осем. Четири часа разлика. Ако имаше късмет, можеше да хване Морган, преди да тръгне за работа. Тя се опита да набере номера директно, но не успя. Телефонната система на острова беше доста примитивна. Трябваше да се мине през централата на хотела, оттам през централата за международни разговори. Нещо по линията пукаше и пращеше. Последствия от последния ураган, обясниха й от хотела. Накрая някой вдигна слушалката от другия край.

— Ало? — Беше гласът на Морган. Познат и близък.

— Какво, за бога, си мислиш, че правиш?

— Аби? — Гласът на Спенсър беше възбуден, почти еуфоричен. — Звучиш като че от тунел. Къде си, по дяволите?

— На остров Сейнт Кроа. Не съм искала кола, Морган. Какво си въобразяваш?

— Знам. Но реших, че може да ти хареса. Освен това я взех изгодно. Не ми се сърди, моля те.

Разкаянието в гласа му смекчи гнева й. Такава си беше тя, избухваше лесно, но не можеше да се сърди за дълго, особено на хора, които обичаше. Телефонът изпука отново.

— Там ли си?

— Аха. Сега всички наоколо знаят името ми — отвърна тя. — Американката с лъскавата кола.

— Покара ли я?

— Още не.

— Страхотна машинка — заяви доволно Спенсър. — Опитах една в салона, откъдето я купих. Не дава да я пипнеш, са ма върви.

Аби си представи солидния адвокат с посивялата коса да се хили като момченце.

— Не трябваше да го правиш.

— Научи се да се наслаждаваш на успеха си — заяви той. — Убеден бях, че сама никога няма да си купиш такова нещо.

Беше прав и Аби го знаеше. Никога не можеше да спре да се наслади на онова, което бе постигнала в живота — независимо дали бе завършването на Юридическия факултет или написването на хубава книга. Винаги беше прекалено заета с работа, с търсенето на нови възможности, с правенето на нещо ново. А сега беше успяла да се измъкне от хорското внимание и бе изтикала напред Джак. Започваше да се пита дали ще успее да си възвърне правото на собственост над своята книга. Може би Джак беше прав. Може би читателите никога нямаше да я приемат.

— Искаш ли да попитам дали ще я вземат обратно? — Спенсър говореше за колата.

Щеше да бъде глупаво. Освен това дилърът никога нямаше да я вземе обратно. А и белята беше вече станала. Не ставаше дума за пари. Ставаше дума за стремежа на Спенсър да установи контрол. Именно това бе вбесило Аби.

— Не. Всъщност би трябвало да ти благодаря. Но искам да ми обещаеш, че няма да правиш повече такива неща.

— Обещавам. Честна дума. Нали вече няма да ми се сърдиш?

— Не ти се сърдя — въздъхна тя. Не искаше да го унижава.

— Тогава чуй сега и добрата новина. Първо, колата е присъщ разход, поне една част. Приеми я като подарък от данъчните — продължи Морган. — Ще ти трябват още.

— Какво? Още коли ли?

— Присъщи разходи — обясни Морган. — Следващата книга трябва да я напишеш в някое скъпо местенце. В Южна франция например.

— Защо?

— Защото скоро ще внеса в сметката ти доста повече пари, отколкото мислехме. Не дишай — прошепна Морган, — но ще внеса почти… — линията изпука, — милиона долара.

— Я повтори!

— Казах три милиона долара.

— Не очаквах да получим тези пари още поне година.

— Знам — заяви Спенсър. — Но продажбите за чужбина надхвърлиха всички очаквания на Карла. Казва, че се дължи на информацията за филма. Не е очаквала такъв интерес, когато сте се срещнали в Чикаго. Изглежда, че в Европа са подлудели за книгата. Тя иска да говори с Джак, да му съобщи новината. Тормози ме дни наред да разбере къде сте отишли. Затова ти го подготви. Кажи му да се престори на изненадан и да е много мил с нея, като се видят. Тя смята, че заслужава.

Три милиона долара. Коленете на Аби се подгънаха и тя се свлече на леглото. Нямаше представа какво ще прави с толкова пари, как ще ги похарчи или инвестира. Не беше убедена, че иска да знае. Беше убедена обаче в едно. Това щеше да промени живота й по начин, който може би нямаше да й хареса.

— Какво ще правя?

— Какво искаш да кажеш?

— С всичките тия пари — поясни Аби.

Морган й каза да не се притеснява. Бил внесъл всичко на сигурно място, при добра лихва.

— Да ти имах проблемите! — възкликна той. — Кътлър и неговите приятелчета кръжат като лешояди във фирмата.

Искат да ми изпият кръвта. Всеки ден ми сервират по нещо ново. Трябва непрекъснато да си пазя гърба. А като те няма, е много по-трудно.

— Ако нещата продължат да се развиват така добре, няма да има нужда да се тревожиш. Можеш да напуснеш и да работиш за мен — разсмя се Аби. Морган това и очакваше да чуе — че тя вече не му се сърди.

— Получи ли дебитните карти? — попита той и й продиктува номерата на сметките. — Няма за какво да се притесняваш. Има достатъчно пари. Никой няма да може да ги проследи. Може да потърсят на Каймановите острови, но едва ли ще се сетят за Мартиника. Освен това е френски протекторат, а ти знаеш какви са французите. С тях въобще не може да се работи. Ако ченгетата започнат да ровят там, ще попаднат в истинско дипломатическо тресавище.

— Добре. Така ще имаме достатъчно време — съгласи се Аби. В известна степен й се искаше да поговори със Санфилипо, за да разбере как върви разследването на убийството на Тереза. Но ако се върнеше в Сиатъл, трябваше да отговаря на въпросите не само на полицаите, но и на пресата. И вече не ставаше дума само за Томпсън. Шумът около книгата се засилваше и журналистите се опитваха да открият Джак и всеки, който го познаваше.

— Има още едно нещо — каза Морган. Телефонът запращя отново.

— Не те чувам — извика Аби.

— Внимавай с Джърмейн. Не му вярвай, Аби. — Морган крещеше с надеждата тя да го чуе. Връзката беше просто ужасна, сякаш говореха през тръба под водата. — Той при теб ли е сега?

— Не.

— Трябва да поговорим, но не е за телефон. Ще си взема няколко дни отпуска и ще прескоча при теб.

— Защо? — Линията изпука отново. Аби усети, че всеки миг ще се разпадне.

— Имам цяла чанта с договори, които трябва да бъдат подписани от негово величество — каза Спенсър. — И трябва да поговорим за нещо много важно.

— Кажи за какво.

— Не мога. Не по телефона. Ще се опитам да се освободя и да дойда при теб. — Не знаеше как ще убеди Кътлър да пусне, но трябваше да намери начин.

— Кажи ми го сега — настоя Аби.

— Не е за телефон. — Той не разбра дали тя го чу, или не.

Връзката прекъсна. И по-добре. Спенсър беше убеден, че лошата новина, особено когато за него самият е толкова добра, трябва да бъде съобщена лично.