Класацията

4

Небостъргачът се открояваше отчетливо на манхатънския хоризонт. Той приличаше на гигантска гробница, обърната към Ист Ривър — сто и двайсет етажа стомана и стъкло, — и бе известен на обитателите си просто като „Кулата“.

Там се помещаваха седалищата на три телевизионни мрежи и един издателски консорциум, който през годините евфемистично и всякак бе добил прозвището „Големия Х“. Всичко това в цялост съставляваше новинарски и развлекателен конгломерат, който в момента беше собственост на австралийски магнат.

Охраната във фоайето по нищо не отстъпваше на тази в Белия дом. Никой не можеше да мине покрай въоръжените пазачи при асансьора, без да го извикат отгоре, без посетителски пропуск и без да дойде да го вземе придружител.

Честта днес се падаше на секретарката на Александър Бертоли, която разговаряше с Карла Оуенс на „ти“.

— Карла, колко се радвам, че те виждам! Как мина пътуването?

— Чудесно, Джанис. Много добре.

— Алекс те чака горе.

Оуенс щеше лично да съобщи подробностите на Бертоли.

През последните две години „Големия Х“ изпитваше затруднения. Бе преживял реорганизация, съкращаване на персонала и принудителни отпуски, след като бе купен на кредит и от второ място по печалби бе паднал на пето. Последното десетилетие бе видял три смени на капитанския мостик и Александър Бертоли, главен изпълнителен директор и издател, се безпокоеше, че може да последва четвърта.

Когато вратата се отвори и влезе Карла, той крачеше напред-назад из разкошния си кабинет на сто и петия етаж.

— Скъпа, как беше пътуването? — Бертоли измина двайсет метра по дебелия килим, за да докосне лицето й. — Дай ми палтото си. Харолд, донеси на Карла нещо за пиене. Премръзнала е. — Бертоли щракна с пръсти на своя човек, който изслуша поръчката на Карла и изчезна зад големия бар край камината.

— За пътуването ли питаш или за това, което свърших.

— И за двете. Познаваш ме, скъпа. Винаги се безпокоя за теб.

— Разбира се. Е, с две думи, пътуването беше кошмар. Какво друго мога да кажа?

Бертоли не гореше от нетърпение да чуе точно тази част, но се сдържа.

— Авиокомпаниите не са както навремето — продължи Карла. — Дори и в първа класа не можеш да си сигурен, че ще си намериш седалката свободна. Непрекъснато продават повече билети, отколкото са местата. А обслужването… — Тя изви поглед към тавана. — По-добре се отнасят към куфарите. При билет от три хиляди и петстотин долара за закуска предлагат овесени ядки и кисела стюардеса.

Бертоли се засмя.

— Предупредих те. Трябваше да приемеш предложението. Можех да изпратя самолета да те вземе от Санта Моника, да отидете на север, да свършиш малко работа и да се върнеш тук. Предложих ти — добави Бертоли.

— Знам, ти си много мил. — Карла имаше причини да не желае да се качи на реактивния самолет на корпорацията. Луксозната играчка, струваща трийсет и пет милиона долара, беше дадена на Бертоли преди две години като част от компенсация, която да го примами да дойде от друга компания. Карла подозираше, че ако се възползва от самолета, към него ще има и добавка — самия Бертоли, с подготвени договори за ръкописа на Гейбъл Купър. Той искаше да го има на всяка цена. Карла обаче имаше свои планове и макар че те не изключваха Александър, тя държеше да има и други варианти. Бизнесът си е бизнес.

Двайсетина синевърхи огнени езици облизваха въздуха от газовата камина и Карла отиде до нея, за да се стопли.

— Е, кажи ми какво стана. Срещна ли се с него? Говорихте ли? Що за човек е?

Бертоли наостри уши и напрегна всичките си сетива, за да почувства добрата новина. От лошите напоследък му се бяха събрали доста. Предшествениците му бяха допуснали класическата за един издател грешка — едно голямо яйце в една-единствена кошница. Но друг издател го бе откраднал.

През последните четири години корпорацията беше похарчила милиони в рискована операция за изграждането на един-единствен автор. Първата му книга се изкачи до небето и остана начело на класациите повече от година. Следващите му произведения имаха сходна съдба. После имаше филми и още продажби на книги, докато авторът не стана един от най-популярните в страната.

Три години подред парите се стичаха в касите на „Големия Х“ като водата от Ниагарския водопад, но през това време не беше направено нищо, за да се балансира списъкът на издаваните автори. Имаше още няколко сравнително добре продавани писатели, но те бяха твърде далеч от Автора. Бертоли завари тъкмо този крив като наклонената кула в Пиза фонтан, бълващ пари.

Авторът обаче не знаеше, че агентът му е прелъстен от „Големия Х“ с една твърде сладка сделка. Плащаха му повече от милион долара годишно, под масата, за да прикове Автора към корпорацията, да не му позволи да предлага книгите си на други издатели.

Някои по-незначителни писатели, представлявани от агента, бяха добавени като подправки и ордьоври. С тях бяха сключени договори за малка част от реалната им стойност и те също се превърнаха в апетитни хапки за корпорацията. Беше златно време за измами.

Лошото се бе случило преди шест месеца. Земята се разтресе. Агентът на автора почина. Моментът едва ли можеше да е по-неподходящ. Бертоли и „Големия Х“ започнаха тежки преговори с Автора, договорите все още не бяха подписани. Пуснат да плува сам в корпоративния океан, в критичен момент заедно с акулите, Авторът започна да получава предложения от половината литературни агенти в Северна Америка. В този хаос той се обърна към единствения човек, на когото би могъл да се довери — адвоката си.

Бертоли прецени възможностите. Може би адвокатът би приел същата сделка, като покойния агент? Тук обаче имаше проблем. Адвокатите имаха писан етичен кодекс, въпреки че според Бертоли той не означаваше нищо за повечето от тях. Имаха обаче и колегии, и съдилища, които следяха той да се спазва. Това бе проблем. Адвокатът би могъл да го накисне, ако му хрумнеше да се престори на морален. „Големия Х“ можеше да хлътне в монументално съдебно дело. И по-лошо — самият Бертоли можеше да хлътне в затвора.

Преговаряше по най-добрия възможен начин. Направи внушителна оферта, на която според него Авторът не би могъл да откаже. Опита се да се хареса, като предложи престижа на корпорацията и собствените си услуги за редактирането на ръкописите. Адвокатът обаче имаше нещо предвид — след като „Големия Х“ беше готов да даде трийсет милион; за три книги, може би някой друг щеше да даде четирийсет. Корпорацията беше създала свой Кинг Конг, осемтонна литературна горила, и адвокатът й беше готов да накара гиганта да направи неприличен жест с пръст — за сбогом. Бертоли мразеше адвокатите.

След като не се споразумяха за парите, адвокатът тръгна към вратата, а Авторът го последва. С един замах Бертоли загуби най-добрия актив на корпорацията и около петдесет и пет процента от годишните печалби. Обстоятелствата заплашваха да извадят Алекс Бертоли от бизнеса както други асове преди това. Разривът остави огромна дупка в издателския план за лятото и сега Бертоли се стремеше да я запълни. Новият клиент на Карла май беше отговор на молитвите му. Само ако успееше да подпише договора и да подготви ръкописа за печат достатъчно бързо. Книгата имаше всички качества на бестселър.

— Какво ти каза той? Наясно ли е с правата за филмиране?

— Не се срещнах с него. — Карла произнесе няколко най-обикновени думи. Бертоли обаче направи физиономия, сякаш бе инжектирала във вените му олово.

— Какво искаш да кажеш? Защо, по дяволите, не се срещна с него? — Любезността му изчезна като дим. Карла го изгледа — имаше чувството, че му се иска да си вземе целувката назад. — Да не би да го представлява някой друг? — Първата мисъл в главата му бе, че някой може да я е изиграл, макар и да бе убеден, че е по-лесно да промениш законите, на физиката, отколкото да измъкнеш печеливш клиент на Карла. Все едно, ако се окажеше, че се е случило това, Карла нямаше да остане за вечеря, въпреки че мястото й на малката маса край прозореца вече бе подготвено. Алекс не даваше делови обеди и вечери напразно. Щеше да прегледа електронния си бележник и да й намери заместник.

— Все още не го представлява никой. Бъдещият му агент е пред теб. Това е сигурно. — Когато искаше, Карла умееше да се превръща в самата убедителност.

— Каза, че не си се срещнала с него.

Тя се отпусна на едно от креслата пред камината.

— Така е. Срещнах се обаче с нещо почти толкова добро. Запознах се с жената, с която живее.

— О! — Бертоли се приближи.

— Разбрахме се — добави Карла. — Смятай, че договорът е подписан.

— Сигурен бях, че ще се справиш. — Бертоли отново беше на нейна страна. — Кога ще подпише? Ще дойде ли в Ню Йорк?

За момента всички очакваха нея. Гейбъл Купър нямаше да изиграе никого, преди Карла да го завърже за верижката си.

— Веднага щом се прибере — отвърна тя. — А сега ми кажи какво става при теб. Разбра ли как ръкописът е стигнал до Холивуд?

Това бе мистерия, защото книгата официално не бе излизала от офиса на Карла и корпорацията на Бертоли. Някой го бе изнесъл от едното или другото място.

— Не, но ако го одобрят, ще ги разцелувам — отвърна той.

Карла не смяташе да му разкрие останалата част от плана си. Не и преди Гейбъл Купър да сложи подписа си върху пунктираната линия. След това Бертоли можеше да скимти колкото си иска.

— Знаем ли нещо за него? За Купър?

— Знаем, че това не е истинското му име — отговори Карла.

— Как е истинското му име?

— Нямам представа. Онази жена не ми каза.

— Защо?

— Не знам.

— А тя как се казва?

— Аби Чандлис.

Бертоли извади от джоба си химикалка и го записа.

— Що за птица е тя?

— Адвокатка.

Бертоли я изгледа, сякаш времето бе спряло.

— Не се тревожи. Той не й е клиент. — Погледна го и му се усмихна.

— Пада си по шибаните адвокати значи — каза Бертоли. — От моята кръвна група е. Как изглежда?

— Според нея, ако не лъже, преди време е бил фотомодел. Би трябвало да е красавец.

Погледът на Бертоли се оживи — сделка с киностудия, плюс хубава физиономия за стимул…

— А защо не искаше да ти каже името му?

— Не стана много ясно. Нямало да му се хареса.

— Но ти имаш някакво обяснение, нали?

Карла го изгледа особено и тръсна многозначително глава — би могло да мине за кимване. Единствено разстроеният ум на твореца би могъл да проумее защо един преуспяващ писател ще предпочете да издава книгите си под псевдоним, за да скрие истинската си самоличност. Това беше безумно. В много от случаите само имената им биха били достатъчни, за да изтласкат книгата им нагоре в класацията на „Ню Йорк Таймс“ дори преди да е излязла. Мнозина, заслепени от егото си, вярваха, че книгите им се продават заради собствения им талант, а не заради умелия маркетинг. Търсеха потвърждение. Рядко се получаваше.

— Възможно е да е издавал под истинското си име — каза Карла. — И да не иска да знаем как се е представял досега.

— А може би има договор с друг издател и иска да се измъкне? — Бертоли имаше по-коварен ум. — Смяташ ли, че може да е голямо име?

— Нищо чудно.

Шансът да измъкне талантлив автор от друг издател допадаше на Бертоли. След това се сети. Ами ако това беше Авторът? Адвокатът му не би се поколебал да започне подобна игра. Китайско мъчение с капки. Да го завърже и да измъкне книгата от ръцете му в последния момент. Бертоли сподели опасенията си с Карла.

— Успокой се — каза тя. — Твърде много се тревожиш.

— Плащат ми, за да го правя.

— В такъв случай не ти плащат достатъчно. Освен това мисли за добрата страна. Чудесно ще се позабавляваме, ако този тип се окаже голям удар. Дявол да го вземе, как така името му стигна до пресата две седмици преди излизането на книгата? И защо се крие? — Това беше играта на Карла.

— Може и да не му се хареса.

— Дали? — Тя се засмя.

— Ужасна си — каза й Бертоли. И двамата пресмятаха мислено парите, които би могъл да донесе подобен ход.

— Да сервирам ли вечерята, сър? — попита Харолд.

— Мисля, че можем да почакаме.

— Да, сър. Да ви донеса ли още нещо?

— Не.

Харолд отново се върна към обичайната си поза на саксия в ъгъла.

— Кога трябва да се върне Купър? — попита Бертоли.

— След няколко дни — излъга Карла, защото се надяваше дотогава Аби да го открие. — Дай ми седмица, и договорът ще бъде подписан.

— Чудесно! Браво! — Бертоли стана от канапето и потри доволно ръце. Не се нуждаеше от топлината на камината.

Мисълта, че ще намери кой да замени Автора, беше предостатъчна, за да се почувства като на екватора.

Бертоли търсеше нещо повече от неясни надежди за успех. Съществуваха много формули за налагане на един автор на пазара. Мнозинството бяха свързани с риск — можеха да успеят в различна степен, но и да се провалят.

Повечето автори работеха бавно, пишеха по една книга за доста време и творчеството им нарастваше постепенно през годините. След около десетина произведения издателят би могъл да се надява да спечели читатели със сравнително малки инвестиции за маркетинг и реклама и при разумен риск. Бертоли обаче не смяташе, че разполага с това време. Корпорацията може би щеше да съществува, но не и самият той.

Понякога, какъвто беше случаят с Автора, основна роля играеше късметът — имаха добро, продаваемо произведение, появило се в подходящия момент. Гейбъл Купър, макар и все още да не подозираше, бе на път да постигне същото. Горивото, което тласкаше нещата напред, беше подготвящата се сделка в Холивуд. В обичайния случай планирането и осигуряването на успешен дебют би му отнело около година. Бертоли обаче не разполагаше с това време, особено сега, когато издателството нямаше готов ръкопис за лятото. Във филма трябваше да участва касова звезда, така че Гейбъл Купър и книгата му несъмнено се бяха устремили към върха с много бързи темпове.

Успехът, славата и богатството сякаш бяха зад ъгъла и подобно на Автора, Купър щеше да попадне при тях без особени усилия.

— Какво казаха там? — Бертоли имаше предвид първата част от пътуването на Карла, Холивуд, и по-специално булевард Уилшър в Бевърли Хилс. — Вярно ли е? Той ли ще вземе ролята?

— Твърдо — отговори Карла. — Прочел е ръкописа и я иска. Разбира се, в случай че продуцентите одобрят сценария и се съгласят да му платят около двайсет милиона. Моите хора обаче ме увериха, че щом купят книгата, всичко ще бъде наред. Ще дадат зелена светлина на филма.

— О, боже! Значи е вярно! — Бертоли потри ръце още веднъж. — Аз съм най-големият му почитател.

— Не. Най-големият му почитател е банкерът му. Ти си след това — каза Карла.

Бертоли я погледна, зачуди се за миг дали да не възрази, после се засмя.

— Е, добре. Ще го преживея.

— Ще преживееш и това, че ще ти спаси задника — отбеляза Карла.

— Така е. — Бертоли не направи опит да спори, а вдигна чаша, сякаш думите на Карла бяха тост.

Тя предполагаше, че той вече пресмята парите. Ако филмът донесеше двеста милиона, първоначалните права за книгата биха могли да са между една трета и половината от тази сума, дори повече — в най-лошия случай. Изданието с меки корици, веднага след появата на филма, щеше да възобнови притока на пари.

— Когато се разчуе, изданието с твърди корици ще се продава като топъл хляб. — Бертоли направи танцова стъпка пред канапето. — Времето е малко, но бихме могли да направим нещо за панаира. — Ежегодният панаир на книгата се организираше от Асоциацията на американските книгоразпространители и обикновено там се представяха книги, които ще се продават есента и зимата, но в този случай биха могли да позабравят правилата. — Лятна книга на панаира! — добави Бертоли. — Печатницата ще се подпали от работа. Ще я грабят. Книгата е страхотна. Би се продавала и сама. С това обаче…

Филмът премахваше всички рискове. По-голяма гаранция не би могла да съществува. Алекс и хората му нямаше да са сами. Щяха да са в прегръдките на една от най-големите филмови студии, а за тези хора маркетингът с димни завеси и огледала бе доведен до съвършенство. Разходите, които биха направили за реализирането на филма, просто нямаше да им позволят да оставят книгата на Купър да се провали. Повече от година преди появата на филма щяха да поемат маркетинга на изданието с твърди корици. Всеки издател би могъл само да мечтае за това — неограничен бюджет с чужди средства.