Класацията

15

Залцман беше в офиса си. Занимаваше се с документи и придремваше, когато му позвъниха по вътрешната линия.

— Да?

— Търси ви някой си Дженрико.

— Кой?

— Името му е Дженрико.

Залцман се замисли за момент.

— Не познавам никакъв… Чакай малко. — Този идиот вероятно искаше да разбере какво става с договора му. Направо не беше за вярване. Какво нахалство!

— Да му кажа ли, че ви няма?

— Не, не. Ще говоря с него. — Изчака секунда и натисна бутона на първа линия. — Ало?

— Мистър Залцман ли говори?

— Как сте, мистър Дженрико?

— Реших, че си забравил.

— Как бих могъл да забравя? — Залцман се усмихваше, така че по телефона да се получи търсеният ефект. — Къде си сега? — Надяваше се Джоуи да е пред входа на студията, за да го пусне да влезе, да накара ченгетата да го арестуват и да го обвини в измама.

— На летището в Ел Ей — отвърна Джоуи. — Та, питах се, какво става с договора? Помислих си, че можем да се срещнем.

— Аз също. Има малък проблем обаче.

— Какъв?

— Една техническа подробност — каза Залцман.

— Разкажи ми — подкани Джоуи.

— Изглежда, някой друг е написал книгата.

Последва дълго мълчание.

— Там ли си? — попита Залцман.

— Да. Тук съм.

— Не знаем как да постъпим в тази връзка.

— Те лъжат — каза Джоуи.

— Те казват същото за теб. Искам да те попитам нещо. Знаем, че не си написал никаква книга, въпросът е дали изобщо някога си чел книга.

— Какви ги дрънкаш?

— Можеш ли да четеш?

— Да, мога да чета.

— Тогава прочети мислите ми — каза Залцман. — Върви на майната си. — И затвори. — Тъп кучи син!

Върна се към заниманията си, но след трийсет секунди вътрешната линия отново иззвъня.

— Да?

— Пак е той — каза секретарката.

Залцман натисна бутона на първа линия.

— Коя част от посланието не разбра? Чакай да ти обясня.

Хвани се за оная работа. Знаеш ли къде е?

— Ти не разбираш. Имам нещо, което ще искаш да видиш.

— Не, не. Ти не разбираш. Не искам да виждам теб или каквото и да било твое. Да не смяташ, че сме тъпаци?

Джоуи се замисли.

— Това значи ли, че няма да ми платите?

Залцман не вярваше на ушите си.

— Това значи, че ако ме обезпокоиш още веднъж, ще си доставя удоволствието лично да те хвана и да натикам задника ти където му е мястото.

— Ще направиш грешка.

— Така ли? Защо?

— Защото не знаеш кой е написал книгата.

— Знам. Не се тревожи за това.

— Не, не знаеш — каза Джоуи.

— Авторът се казва Джак Джърмейн, с псевдоним Гейбъл Купър. — Залцман знаеше, защото Уайг беше мушнал снимката на Джак под прозрачния плексиглас върху бюрото му, за да му напомня как се е провалил.

— Грешиш — каза Джоуи.

— Слушай, съжалявам, но няма време за повече глупости.

— Не, това не е лъжа. Той не е написал книгата и мога да го докажа.

— А откъде знаеш?

— При мен е оригиналът — отговори Джоуи. — Истинският. Ръкописът. Намерих го в къщата, след като си отидохте. Потърсих го и го намерих. Написал го е някой друг.

Залцман си представи как Джоуи кълве с два пръста на пишеща машина.

— Чакай да позная. Искаш да ни продадеш лайняния ръкопис, нали?

— Помислих си, че ще го поискате.

— Наври си го в задника — каза Залцман.

— Май ще трябва да го занеса в списанието.

— Какви ги дрънкаш?

— Онзи тип прояви голям интерес. Щом разбра, че и студията е забъркана… изпратих му картичката ти.

— Какво списание?

— „Интрудър“.

При споменаването на името по гърба на Залцман пробягаха тръпки.

— Проявиха интерес. Искат да се срещнем — добави Джоуи. — Затова дойдох тук.

„Интрудър“ беше от изданията, които съществуваха благодарение на шоубизнеса и докарваха до ярост кинозвездите с твърдения от рода на това, че са родили космически пришълци. Да се нарече долнопробно би било обида за жълтата преса.

— Плащат доста добре — каза Джоуи.

— Какво им каза?

— Нищо. Все още. — Сега беше ред на Джоуи да се усмихне.

Залцман вече си бе навлякъл гнева на Уайг. Той беше забъркал кашата с Дженрико. Може би това бяха празни приказки. Ами ако говореше истината? Ако знаеше нещо и ги мамеха? „Интрудър“ обичаше подобни истории, а студията никак. Ако се окажеше вярна, щяха да я подемат и други издания. Звездата щеше да се откаже. Три милиона, дадени за авторски права, щяха да изтекат в канала. Естествено, Уайг щеше да обвини за всички него.

— Откъде да знам, че не ме лъжеш?

— Покажи ми цвета на парите си — каза Джоуи. — Можем да се срещнем и сам ще видиш какво имам.

По дяволите. Помисли си го, но не го каза на глас. Още една среща с този идиот.

— Колко?

Джоуи се замисли за момент.

— Колкото миналия път. Двайсет и пет хиляди.

— Толкова давах, когато беше писател.

— Колко искаш да платиш?

— Две хиляди. Ако информацията ти е вярна и това, което имаш, е истинско. — Залцман смяташе да посегне на личните си спестявания. Нямаше намерение да казва на Мел Уайг каквото и да било, преди да разбере какво продава Дженрико.

— Добре. Ще дойда до студията.

— Не. — Залцман се замисли за миг. — Ще се срещна с теб, но само в Сиатъл. — Нямаше да допусне Джоуи да се доближи до студията.

— Защо? Аз съм тук — каза Джоуи.

— Ще ти изпратя малко пари. Двеста. В знак на добра воля — продължи Залцман. Всичко, само да държи Джоуи настрана. — „Червеният лъв“, до летище Сийтак.

— Добре.

Залцман погледна календара си. Времето му беше изпълнено със срещи. Трябваше да жонглира.

— Следващия четвъртък следобед. Два часа. Отиди до белия телефон на рецепцията и попитай за мен по име. Ще те свържат със стаята ми. Донеси каквото имаш. Ръкописа. И дори не помисляй да правиш копия.

— Ти донеси парите — каза Джоуи. — И ми изпрати малко веднага.

Не получи отговор, защото Залцман затвори.

Аби взе нощния полет от Ню Йорк до Сиатъл с кацане в Сейнт Пол.

Опита се да подремне, увита в одеялото, опряла глава на прозореца, върху малката възглавничка. Боботенето на двигателите обикновено я приспиваше, но не и тази вечер. Щом затвореше очи, виждаше само едно — лицето на Джак Джърмейн в офиса на Карла Оуенс. Беше достатъчно хубав, за да й се подкосят краката, но имаше и още нещо. Нещо, което я караше да бъде предпазлива. Начинът, по който бе нахлул в живота й, я безпокоеше. Питаше се къде ли е в този момент и какво прави.

Отново се опита да заспи, но не се получаваше. Умът й работеше на свръхобороти. Искаше да подреди мислите си. След Лос Анджелис нещата опасно се изплъзваха от контрол. Донякъде я успокояваше фактът, че основните елементи от плана й все още си бяха по местата, макар и на моменти да се питаше дали не се заблуждава. Доколко в действителност контролираше положението? Колко време щеше да мине, докато Карла реши да преговаря директно с Джак за нови книги или други отстъпки?

Възникваха сериозни юридически въпроси. Фактически и в очите на закона Джърмейн се явяваше неин пълномощник. Беше му предоставила права, защото го беше обявила за автор на книгата. В неведението си Оуенс и Бертоли не можеха да бъдат обвинявани, че приемат авторството му за факт. Ако Джак подпишеше договор без нейно знание, щеше да обвърже самата нея. Много лесно можеше да стане неуправляем. Трябваше да предотврати това.

Замисли се за Морган. В момента той беше психическият й спасителен пояс, единственият, към когото можеше да се обърне с проблемите си. Беше се доверила на Тереза, но Тереза ставаше безполезна, когато нещата опираха до работа.

Морган беше адвокат с добър ум. Когато го подложеха на натиск, запазваше хладнокръвието си. Сутринта щеше да седне с него в кабинета му, за да обсъдят събитията от последните няколко дни, появата на Джак и следващите й ходове. Морган би трябвало да има отговорите. Умееше да преценява. Не й се искаше да позволи на непознат човек да я контролира. Ако Джак решеше да я притиска, щеше да каже на Оуенс истината за книгата.

Шест милиона долара. Каква част от тях щяха да се стопят с отстраняването на Джак, ако признаеше, че е излъгала? Все още ли щяха да искат книгата, ако физиономията му нямаше да се появи на гърба на корицата? Книгата беше добра. Бе събудила сериозен интерес в Холивуд. Аби бе създала очаквания. Щяха ли да приемат творбата й, ако авторът беше жена? Това беше силна мъжка книга, написана с мъжки глас. Част от нея самата искаше да знае. Друга част не искаше да знае. Колко романи стигаха дотук? Ако няма някакъв трик, някоя знаменитост? Тъжен коментар. Утешаваше се с мисълта, че играе по правила, които не е създала сама. Това бе сделка с дявола и правилата ги бе измислил той.

Трябваше да плати почти осем долара, за да вземе колата си от паркинга на летището — едва ли не повече, отколкото струваше. Попадна в ранното сутрешно задръстване, запробива си път по бавната лента на шосе 1–5, спираше и тръгваше на светофарите, докато не прекоси деловия център. След това полетя с шейсет и пет километра в час до разклона след моста и университета. Беше като зашеметена, почти заспала, а колата вървеше на автопилот, докато минаваше покрай стоповете и вземаше завоите към къщата си. Безсънната нощ започваше да си казва думата.

Когато сви по своята пресечка, всички тревоги, които избухнаха в подсъзнанието й, изведнъж се надигнаха и сгромолясаха със страшна сила. По средата на улицата мигаха сини и червени лампи, видя противопожарна кола, полиция. Искаше й се да мисли десетки неща — неизправна електрическа инсталация в кухнята, автомобилна катастрофа, инфаркт на някой съсед… Само че знаеше какво е станало. Единственият въпрос беше колко зле я е ухапал този път. Светлините на улицата не вещаеха нищо хубаво.

Един полицай опъваше жълта преградна лента между дърветата пред къщата й.

Аби спря рязко край бордюра и изскочи от колата, като остави багажа и чантата си вътре, без дори да затвори вратата. Хукна към къщата си, но я спряха пред жълтата лента.

— Аз живея тук. Това е моята къща. — Опита се да премине, но полицаят я задържа и повика още един.

— Чакайте тук. — По-младият продължаваше да я държи, докато сержантът отиде да поговори с някакъв цивилен.

— Ще ми кажете ли какво се е случило? — каза тя.

Полицаят поклати глава.

— Лейтенантът ще дойде всеки момент.

Сержантът се върна и доведе висок мъж в сив костюм, слаб, с копринена коса. Напомняше й на кинозвезда, макар и да не беше сигурна на коя точно. По слепоочията имаше сиви кичури, а усмивката му беше дяволска. „Целувката на жената паяк“.

— Аз съм лейтенант Лутър Санфилипо. — Говореше с лек испански акцент. — Вие коя сте? — Погледна я.

— Аби Чандлис. Живея тук.

— Разбира се. — Вдигна лентата и Аби мина отдолу. Един снимачен екип от местната телевизионна станция вече бе научил за случилото се. Насочиха камерата към нея, репортерът започна да крещи нещо, което Аби не чуваше, защото беше далеч — някакво ченге ги задържаше назад.

— Ще ми кажете ли какво се е случило?

Полицаят не обърна внимание на въпроса й.

— Махни тези хора от тревата — каза той на младия полицай. — Няма нужда да изпотъпчат градината на мисис Чандлис, нали? — Усмихна й се и направиха още няколко крачки напред.

— Кажете ми, какво е станало? — настоя тя.

Отдалечиха се достатъчно, за да не могат хората от телевизията да ги чуят, и спряха на алеята, разделяща на две моравата пред къщата.

— Сама ли живеете? — попита лейтенантът.

— Една приятелка е при мен временно.

Ченгетата се спогледаха.

— Какво е станало? Тереза добре ли е?

— Тереза? — каза Санфилипо.

— Тереза Дженрико.

— Тя ли е приятелката, която живее с вас?

— Кажете ми какво е станало!

— Можете ли да опишете мисис Дженрико?

— Ще ми кажете ли какво става тук?

— Помолих ви да я опишете. Толкова е просто.

— Един и шейсет. Черна коса до раменете.

Полицаят направи болезнена гримаса.

— Имаме ли снимка? — попита той един от подчинените си.

Разменяха погледи, свиваха рамене — универсалната реакция на всички ченгета пред неизвестното.

— Направете. — Санфилипо изщрака с пръсти няколко пъти и Аби осъзна на кого й прилича. Запомнящият се лик на покойния Раул Хулия. Висок, мургав, екзотичен, с вечната енигматична полуусмивка.

Няколко секунди останаха неловко смълчани — Аби, Санфилипо и хората му.

— Мога ли да попитам къде бяхте?

— Пътувах — отговори Аби.

— По състоянието на къщата ви личи, че ви е нямало. По работа или за удоволствие?

— Какво е това за състоянието на къщата ми?

— Моля ви, просто отговаряйте на въпросите ми.

— По работа. — Подаде му последната си визитна картичка.

Той я прочете и повдигна вежди.

— Какво право практикувате?

— Предимно търговско. Фалити и малко семейни отношения. Какво общо има това с…

— Не се занимавате с наказателно право, така ли?

— Не.

— Нямате ли клиенти, които биха могли да опустошат къщата ви?

— Това ли се е случило?

В очите му прочете нещо като потвърждение, но не съвсем.

— Мога ли да попитам за целта на пътуването ви?

— Не, не можете.

— А може би ще ми кажете къде ви отведе работата ви?

— В Лос Анджелис и Ню Йорк.

— Колко време отсъствахте?

Преди да успее да отговори, един униформен полицай прекъсна Санфилипо, като му подаде две снимки, направени с полароид.

— Време беше. Дай да видя. — Разгледа снимките, сякаш за да реши коя, и поклати мрачно глава.

— Трудно е — каза той и реши. — Гледката не е приятна. Може би трябва да се подготвите.

Задържа снимките близо до гърдите си, както играч на покер държи картите. Аби се напрегна.

— Познавате ли тази жена? — Най-накрая й подаде снимката, която държеше в дясната си ръка.

За момент очите й отказаха да фокусират изображението, насочиха се над него, към полицая и колегите му, които се виждаха отзад.

— Моля ви — настоя Санфилипо. Когато най-накрая погледна, й се стори нереално. Синкавосива кожа, изцъклени очи. Лицето беше отекло, езикът се показваше между устните, които бяха прехапани на едно място. Не можеше да се опише с думи. „Гротескно“ беше слаб израз. Имаше нещо в очите, красивите очи на Тереза…

— О, боже! — Аби се свлече и едно от ченгетата я подкрепи. Задъхваше се, мъчеше се да напълни дробовете си с въз дух, задаваше единственият възможен въпрос: — Какво се е случило?

— Може би нещастен случай — отвърна Санфилипо. — Донесете стол.

Коленете, на Аби омекнаха. Залитна, но не падна. Лейтенантът я улови за лакътя. Стегна се.

— Вече съм добре.

Санфилипо повтори нареждането си да донесат един от плетените столове от верандата.

— Не. Искам да я видя — настоя Аби.

— Не е дошло времето — каза полицаят. — Нужно е да знам заради идентифицирането. Това ли е приятелката ви?

Аби го погледна пак. Кимна, но не успя да каже нищо.

— Жената на снимката Тереза Дженрико ли е? — Полицаят искаше недвусмислено потвърждение.

— Да. Как е станало? — настояваше за отговор Аби.

— Токов удар — каза лейтенантът. — Засега разследваме. Сещате ли се за някой, който би искал да опустоши къщата ви?

Аби го стрелна с очи.

— Един човек.

— Кой?

— Казва се Джоуи Дженрико. Бяха разведени. — Санфилипо кимна на едно от другите ченгета да запише. — Няколко пъти й нанесе побой. Не искаше да я остави на мира. Проверете в компютрите си. Ще намерите досието му. Бил е арестуван няколко пъти. Не е осъждан.

Санфилипо повдигна учудено вежди.

— Тереза оттегляше оплакванията си — обясни Аби.

Той кимна разбиращо.

— Имате ли адреса на Джоуи Дженрико?

— В чантата й има малък бележник. Записан е там.

— Това може да се окаже проблем — каза полицаят.

Аби го погледна.

— Вътре трудно може да се намери каквото и да било.

— Не разбирам.

— Още не сте видели как изглежда домът ви.

Не можаха да намерят бележника, чантата на Тереза или каквото и да било друго. Всичко беше на парчета.

Съдебният лекар беше сложил трупа в черен чувал, но Аби настоя да го погледне за последен път. В себе си се надяваше снимката да е била зрителна измама. Изкривеното лице на Тереза, както го бе заварила смъртта, се запечата дълбоко в съзнанието й. Нямаше да го забрави, докато е жива.

Морган Спенсър също бе дошъл, след като му се обади в кантората.

Той бе поел нещата в свои ръце, а Аби се бе отпуснала на един стол на верандата. Криминалистите все още ровеха из отломките в къщата й. Бе зърнала част от пораженията през прозореца, въпреки че не я бяха пуснали да влезе. Морган също потвърди самоличността на жертвата.

— Значи и вие сте я познавали? — попита ченгето.

Морган кимна.

— Да. Виждали сме се няколко пъти, но не бяхме близки.

— Ще трябва да намерите къде да преспите довечера — каза лейтенантът на Аби.

— Ще дойде при мен — обади се Морган, преди тя да реагира.

— Сигурен ли си? — погледна го тя.

— Настоявам. — Морган беше почти готов да я покани да живее при него. Винаги го бе желал, било то и в отделни стаи. По-късно щеше да помисли и за това.

— Някаква следа от чантата или бележника на жертвата? — Санфилипо бе мушнал глава през отворената пътна врата. Хората му вече ровеха из отломките във всекидневната. Виждаха се множество приведени гърбове, изумени лица. Лейтенантът се върна на верандата.

— Как се чувствате? — попита той Аби и й предложи малка разходка.

— Къде?

— Отзад.

Аби и Морган го последваха до задния двор.

— Мистър Спенсър, моля изчакайте тук. — Санфилипо улови Аби за ръката и я поведе към мазето.

— Къде отиваме?

— Ще ви покажа след секунда — отвърна детективът.

Двама души мажеха с черен прах около тезгяха, за да свалят отпечатъците от пръсти. Плотът беше обгорен — дъга овъглено дърво.

— Тук ли е станало?

Санфилипо кимна.

— Кога за последен път сменяхте бушон?

Аби се замисли за миг.

— Може би преди месец. Инсталацията е стара и често ми създаваше проблеми — каза тя.

— Да. Помните ли това? — Посочи дебела жица, която излизаше от задната част на таблото й висеше надолу.

Аби поклати глава.

— Не. Какво е?

— Проводник. Закрепен за задната част на таблото. Долу пада в локва вода. Когато е завинтила бушона в десния цокъл, веригата се е затворила. Двеста и двайсет волта — добави полицаят. — Вероятно е стояла във водата. Ако докоснеш таблото, край. — Обърна се към Аби и попита: — Виждали ли сте този кабел преди?

— Не — отвърна тя. — Нямаше го тук.

— Изглежда, някой се е погрижил за този нещастен случай — отбеляза ченгето.

— Джоуи — кимна Аби.

Той я изгледа объркано.

— Откъде е бил сигурен, че жена му ще смени бушоните?

— Не е бил. Все му е било едно. Аз защитавах интересите на Тереза при развода й.

Очите на Санфилипо се разшириха. Нещата започваха да се подреждат.