Класацията

12

Когато набираше номера в Сиатъл от хотелската си стая, Аби все още не се бе отърсила от шока, предизвикан от цифрата, която Джак бе споменал в таксито.

Беше го настанила на същия етаж за една вечер, докато реши какво да направи. Сега Джак чакаше да изчистят стаята му, седеше на един стол в ъгъла и ядеше фъстъци от пликчето, което беше взел от бюфета до телевизора.

Телефонът иззвъня два пъти.

— Юридическа кантора „Старл, Хобс и Карлтън“.

— Кейти, обажда се Аби. Морган там ли е? — Аби погледна часовника си. На Западното крайбрежие беше рано и тя се надяваше Морган да е там.

— Почакай да проверя. — Звукът в слушалката заглъхна.

— Така и не ми каза кой е този Дженрико — обади се Джак.

— Беше омъжен за моя приятелка. Смазваше я от бой и тя се разведе. Аз й бях адвокат.

— Значи сега ви има зъб и на двете.

— Би могло да се каже.

— Какво знае той за книгата?

— Нищо.

— Все нещо трябва да знае, щом е убедил кинаджиите, че я е написал той.

— Според мен не знае абсолютно нищо.

— Ами приятелката ти? Жена му. Как се казва?

— Тереза.

— Какво знае тя?

— Не би му казала.

— Но тя знае, че си я написала ти, нали?

— Да, но не би казала на Джоуи.

— Ако го е направила, ще си имаш проблеми — каза Джак.

— Защо?

— Ще знае нещо, което струва два милиона долара. Истината за книгата. Ако се разчуе в неподходящ момент и по не подходящ начин, ще ти навреди наистина сериозно.

Беше прав и ако Джоуи се добереше до Тереза, нямаше да му е трудно да разбере за какво става дума. Тревожеше я и още нещо, но го запази за себе си.

— Предполагам, мислиш същото и за мен — добави той.

Аби го погледна и за миг й се стори, че той чете мислите й. Преди да отговори, слушалката в ръката й оживя. Беше гласът на Морган — глас на рационален човек, когото познаваше и на когото имаше доверие. Започваше да съжалява, че не го бе послушала и не се бе отказала от идеята за псевдонима. Или поне би могла да използва Морган, независимо от възрастта му. Вече не смяташе, че годините бяха от значение. Джак беше на четирийсет и три. В таксито беше поискала да й покаже шофьорската си книжка. Морган беше само с две години по-стар от него. Имаше и още нещо обаче. У Джак имаше нещо особено — като у Робърт Редфорд, Шон О’Конъри или Пол Нюман.

— Радвам се, че чувам гласа ти — каза Морган. — Как са нещата при теб?

— Както се казва, има добри и лоши новини — отвърна Аби. — Най-напред добрите. Книгата струва много пари.

— Колко много?

— Седнал ли си? — попита го тя.

— Да.

— Говори се за милиони.

— Милион долара?

— В множествено число — каза Аби.

Морган млъкна за момент, после подсвирна.

— Шегуваш ли се?

— Не, освен ако агентката не надува нещата.

— Това е чудесно. Ей, когато станеш известна, ще мога ли да казвам на хората, че някога съм те познавал?

— Можеш да им казваш, че все още ме познаваш.

— Ще ми даваш ли пари на заем?

— За това ще поговорим допълнително.

Двамата се засмяха.

— А сега лошата новина. Един боклук се напъха в живота ми и сега Карла Оуенс смята, че той е Гейбъл Купър.

Джак я изгледа изпод вежди, с обидено изражение.

— Кой? — попита Морган.

— Казва се Джак. Брат е на друг боклук. Онзи, с когото говорих в Лос Анджелис.

— Братя боклуци. Харесва ми — каза Джак. — Звучи добре. Можем да го вземем за рекламен девиз и да тръгнем на турне. Ще си слагаме и леопардова кожа на задниците.

Аби му обърна гръб. Джак си помисли, че е ядосана. Всъщност тя полагаше усилия да не се разсмее.

— Искаш ли да го разкарам? — попита Морган.

— Не, не. Освен това какво можеш да направиш оттам?

— Мога да дойда при теб.

— Не. Няма смисъл. Ще трябва да се справя някак. Регистрира ли вече авторските права?

— Работя по въпроса.

— Кога ще си готов?

— Ще приключа с документите тази вечер и утре ще ги изпратя с експресна поща. Ще се обадя в регистъра на Библиотеката на Конгреса във Вашингтон и ще се опитам да ускоря нещата. Ще ни изпратят документа за регистрация след седмица, до десет дни. — При нормални обстоятелства това не би трябвало да е проблем. По закон авторските права влизаха в сила в момента, в който писателят напишеше името си под ръкописа. Проблемът в случая бе, че името на Аби не фигурираше там.

— Добре. Издателят няма да има време да регистрира правата на Гейбъл Купър дотогава. Още няма и договор.

При сегашното развитие на нещата регистрирането на авторските права се превръщаше във въпрос на живот и смърт. Без това нямаше да има никакво доказателство, че е авторка на книгата. Поне имаше Морган.

— Слушай, тревожа се за теб. — В гласа му се прокрадна безпокойство. — Не трябваше да те пускам сама.

— Аз съм голямо момиче.

— Знам. Ако обаче с теб се случи нещо…

— Какво може да се случи? Всичко е наред. Просто съм уморена. — Нещата не се развиваха така, както бе смятала. Аби не обичаше изненадите, а Джак беше голяма изненада. — Има и още нещо — продължи тя. — Помниш ли Тереза?

— Разбира се.

— А Джоуи, бившият й съпруг?

— Не съм го виждал никога, но как бих могъл да го забравя?

— Не знам как, но е успял да се напъха под юргана.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид книгата. Научил е за нея по някакъв начин и се е свързал с хора, интересуващи се от правата за филмиране.

— Има и филм?

— Има сериозен интерес. Част от милионите са от това — обясни тя.

— Боже! Това нещо наистина ще гръмне! Внимавай с този тип… Как се казваше?

— Джак Джърмейн — отвърна Аби. — В момента се нуждая от помощ за Джоуи. Трябва да го разкарам и да му втълпя малко страх от Бога. Някакви идеи?

— Мога да изпратя по петите му детектив. Ще му кажа да му обясни, че ако не стои настрана, ще го съдим за намеса в договорни отношения. Или че ще го арестуват за измама.

— Първото въобще няма да го стресне. Джоуи няма и нощно гърне. Само затвор. Това ще го разбере. Имаш ли як детектив? — попита Аби.

— Мога да намеря някого. Защо? Опасен ли е онзи тип?

— Обикновено само с жените, но човек не може да е сигурен.

— Ще взема човек с разрешително за пистолет — каза Морган.

— Вероятно няма да му трябва, но все пак… Ще ти се обадя утре — добави Аби.

— Аби… пази се. И внимавай с онзи брат.

Тя погледна Джак, който се бе изтегнал на креслото, преметнал лениво крак през страничната облегалка. Подхвърляше фъстъци във въздуха и ги ловеше с уста като дресиран тюлен.

— Добре, ще внимавам. Дочуване — каза Аби и затвори.

— Имаш избор — заяви му тя.

Аби и Джак седяха в малко кафене под сграда с офиси, на една пресечка от агенцията на Карла Оуенс. Беше осем сутринта. Трябваше да отидат при нея след час, а Джак трябваше да подпише договор с агенцията. Аби бе взела решение.

— Или ще направиш каквото ти казвам, или ще обясня ситуацията на Карла Оуенс, ще й кажа, че аз съм написала книгата и аз притежавам правата, така че тя ще изрита задника ти надолу по задната стълба. — Преди да му даде възможност да отговори, Аби добави: — Знам, че книгата може и да не донесе толкова пари, ако тя разбере, но съм готова да поема риска.

— Така ли?

— Да. — Аби искаше да изясни правилата сега. Нямаше намерение да позволи на Джак да я разиграва. И без това бе стигнал твърде далеч, като си бе позволил да разговаря с Карла в нейно отсъствие. Подобно нещо нямаше да се случи пак.

— Е? Да или не? — попита тя. Моментът на истината.

Той я изгледа изпитателно.

— Какъв е моят дял?

— Нали си говорил с брат си?

— Да. Но не стана дума за пари.

— Дойде чак дотук, без да си разбрал колко ще ти платят? Не те ли интересува това?

— Част от мен се интересува. Комерсиалната част — от върна той.

— А другата част?

Джак се замисли за момент.

— Предполагам, че може да се нарече любопитство, примесено с малко завист.

Тя го изгледа учудено.

— Искаше ми се да видя как се издава голяма книга.

— Откъде знаеше, че ще е голяма?

— Джес ми разказа набързо сюжета и ми прочете няколко изречения от началото по телефона, така че се досетих.

— А откъде това забележително усещане за добрата литература?

— Може би го имам от рождение.

— А може би самият ти си писател?

— Така е. Имам цял шкаф със завършени ръкописи.

— Някой път трябва да ми ги покажеш.

— Заедно с ръкописите имам и едно чекмедже с разкъсани писма, в които ми отказват да ги издадат. — Не й каза по какъв начин са били разкъсани.

Аби би могла да го излъже. Би могла да му каже, че ще му даде пет процента от това, което ще получи — първоначалното й предложение за Джес. Но това не беше цифрата, която бе договорил Джес. Аби се вгледа в сините очи, загорялото лице. Ако не друго, изглеждаше по-добре от Джес, беше някак си загрубял и по-зрял. Имаше и нещо друго. Не толкова тайнственост, колкото усещане за опасност. Джес беше Адонис — хубав, но все пак дете. Джак беше опитен, имаше вид на врял и кипял човек — доста далеч от представата за фотомодел. Това личеше по бръчките на лицето му и стоманения поглед, който бе впил в нея сега. Човек неизбежно се питаше какви ли други неща са виждали тези очи. Аби си даваше сметка, че ако се вторачат в публиката от телевизионния екран или от корицата, могат да осигурят продажби наистина за милиони.

— Ако направиш всичко, както ти кажа, ако си свършиш работата добре, ако изиграеш ролята, ако станеш Гейбъл Купър, — тя се вгледа в очите му, — ще ти дам десет процента от всичко, което получа.

— Това е много щедро — каза Джак. — Освен това искам да знаеш, че оценявам честността ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не се опита да ме измамиш. Да ми платиш по-малко, отколкото предложи на брат ми, под предлог може би, че си ядосана или нещо подобно.

— Нали не си говорил с него за пари?

— Излъгах — засмя се той. — Наистина оценявам етичността ти. Това е много важно.

— Стига! — Тя стана и се отдалечи от масата.

— Къде отиваш?

— Да кажа на Карла, че аз съм написала книгата.

— Чакай малко. Не съм казал, че няма да направя каквото искаш.

— Аз го казах току-що.

— Слушай, съжалявам. Това беше шега. Предавам се. — Той вдигна двете си ръце нагоре, сякаш Аби държеше пистолет. — Не пращай всичко по дяволите. Би било глупаво.

— Мислиш, че си толкова ценен?

— Ами… — Замисли се за миг. — Да.

— Никой не би те обвинил в излишна скромност. — Тя продължаваше да крачи бързо. Стигна до бара, даде на момичето сметката заедно с три долара и не изчака рестото. Излезе навън, а Джак я следваше по петите.

— Слушай, правиш голяма грешка.

— Не. Направих голяма грешка, когато се захванах с брат ти и попаднах на теб. — Аби спря и се обърна към него. Бяха недалеч от кръстовището. — Слушай, не знам кога лъжеш и кога говориш истината. Когато трябва да имам доверие на някого в ситуация като тази, това е сериозен проблем. Може да си мислиш, че е смешно. Аз не мисля така.

— Само те изпробвах.

— Не обичам да ме изпробват. Мислех, че имаме нещо общо помежду си. Че си писател. Неиздаван, но все пак писател.

— Това е истина. Честна скаутска. Мога да ти покажа ръкописите си. Всъщност много бих искал да ги прочетеш.

— През свободното си време — каза Аби.

— Говоря сериозно. Слушай, можеш да ми платиш пет процента — Това си искала да платиш на Джес.

Тя го погледна и се зачуди къде е капанът.

— Не искам да загубиш тази сделка — каза той. — Написала си невероятен роман. Всички се бият за него. Често ли се случва това.

Последните два дни Аби бе мислила по въпроса.

— Не Много често — отговори тя.

— Случва се веднъж в живота, ако имаш късмет. Смяташ ли че ще ти се случи пак?

Тя го погледна, но не отговори.

Не разчитай. — Каза го като човек с опит. — Смяташ ли, че отново ще можеш да напишеш такава книга? — Преди да отговори, той сложи ръка върху устата й. — Мълчи. Всеки който някога е опитвал да пише, не би си правил илюзии.

Беше прав. Говореше за неувереността на писателя.

— Няма значение какво пишеш, дали висока литература или развлекателни четива — продължи Джак. — Когато създадеш нещо добро, наистина добро, един глас вътре в теб ти казва, че вече няма да си в състояние да постигнеш същото. Може и да не е така, но все едно, в момента на завършването умът ти казва „не“. И докато наистина не го направиш вярваш, че е невъзможно. А ако достатъчно дълго време вярваш, че няма да постигнеш нещо, наистина няма да го постигнеш. Хубавото е, че в момента няма нужда да се тревожиш за това. Трябва да се тревожиш, че тези хора биха могли да откраднат произведението ти, а те ще направят точно това, ако сега се откажеш от плана. Все едно да зарежеш детето си. Ще го оставят да умре.

— Какво искаш да кажеш?

— Могла си да го направиш по-рано… Да представиш романа от свое име, да кажеш истината. Ако им признаеш сега, ще се ядосат, че си ги излъгала и си ги поставила в неловко положение пред очите на всички. Ще приемат признанието за признак на слабост, защото не ти е стигнал кураж да продължиш играта докрай. Това е законът на корпоративната джунгла. Ще ти кажат, разбира се, да не се безпокоиш и че ще изведат книгата на върха. Междувременно обаче ще се заемат с нечия друга голяма книга.

Джак разбираше доста повече, отколкото си бе мислила.

— Издавали са те и преди. Как се чувстваше?

Тя се засмя горчиво.

— Пет хиляди бройки. Някои марули се задържат по сергиите повече, преди да ги изхвърлят.

— Точно така. И ако позволиш, пак ще постъпят с теб по същия начин. Ще ти кажат, че правят рекламна кампания за двеста и петдесет хиляди долара, а ще похарчат десет. Ще извадят книгата ти на пазара и ако до три дни не й поникнат крака, за да тръгне сама, ще изключат шалтера и ще наблюдават как умира. Освен това ще пуснат по-малък тираж, за да не връщат пари за непродадени бройки.

Непродадените бройки бяха проклятието на всеки издател. Книжарниците ги връщаха и получаваха парите си обратно. Умните издатели се предпазваха, като изпращаха в книжарниците по-малко от поръчаните — пет, вместо двайсет например.

— И смяташ, че ще постъпят така с мен само защото физиономията ти няма да е на корицата ли? — попита Аби.

— Не за това, а защото си се огънала. Защото ще им е ясно, че не си имала смелостта да ги изтеглиш в лодката, след като веднъж си забила канджата в хрилете им. Ако сега им кажеш истината, те пак ще издадат книгата ти. Само че няма да я подкрепят. Аби, преминала си точката, от която няма връщане назад. Поела си риска. Ако не завършиш започнатото, ще те смачкат.

Беше прав и Аби го знаеше. Първата битка, единствената, която имаше значение, беше със собствения ти издател. Ако спечелиш нея, може би печелиш цялата война.

Двамата замълчаха. Ветровете свистяха през каньоните на Медисън Авеню, хората минаваха покрай тях на тротоара. Джак се втренчи в очите й, погледите им се срещнаха. Не беше сигурна дали може да се довери на този човек, когото изобщо не познаваше. В думите му обаче имаше много истина — от тъжния си опит досега тя знаеше, че в така.

Джак отпътува от Ню Йорк същия ден. Преди това бе преживял тежките пазарлъци между Карла и Аби в агенцията.

Карла бе предложила на Джак стандартния си договор, който на практика означаваше поробване за цял живот. Карла трябваше да получава процент от всичките му бъдещи произведения, дори и той да решеше да я напусне и да ги продаде на друг агент. Едва когато двамата отказаха категорично да подпишат и се насочиха към вратата, Карла бръкна в друго чекмедже на бюрото си и извади истинския договор. Според него тя можеше да се откаже от тях, когато пожелае, те също можеха да я напуснат, когато пожелаят. Аби не би позволила на Джак да подпише нещо друго. Карла щеше да получава десет процента от всичко, което успее да продаде, с изключение на правата за чужбина, при които освен нейните десет трябваше да се отделят още десет процента за чуждестранните агенти — това беше стандартната процедура. В края на краищата Карла разбра едно — че Аби знае много повече за издателския бизнес, отколкото бе предполагала.

След като подписа договора, Джак си отиде — обясни, че му е дошло до гуша от бизнес и че трябва да се погрижи за някои неща след връщането си от Мексико. Аби щеше да остане и да уреди подробностите около продажбата на правата върху книгата. Тя беше адвокатът му в края на краищата.

Това бе планът им. Той каза на Карла, че се връща в Сиатъл, за да пише. След това излетя за Кофин Пойнт. В старата плантаторска къща сложи в пътната си чанта чисто бельо и дрехи, провери пощата си и набра един номер в Калифорния.

— Пейджър услуги „Скайтел“. Моля оставете съобщението си.

Набра телефонния си номер и затвори. След това взе чантата си и слезе долу. В кабинета си взе една ярко оцветена кутия, от фирма за експресни куриерски услуги. Беше в синьо и червено, голяма колкото кутия от риза. Имаше сметка в тази фирма — беше изпращал ръкописи на разни издатели, както и някои други неща. Той натъпка кутията и попълни формуляра — адресира пратката до себе си, в един хотел в Сиатъл, където трябваше да пристигне сутринта на следващия ден. Беше направил резервацията предната вечер от Ню Йорк. Когато приключи, телефонът иззвъня.

— Ало?

— Джак, как мина? — Беше Джес от Лос Анджелис. Беше получил съобщението от пейджъра.

— Джес, знаеш, че когато се обади, бях малко ядосан.

— Да, знам. Наруших скъпоценния ти сън. Трябва да за почнеш да живееш, братко. Ела тук и се повесели. Ние не стигаме до чаршафите, преди слънцето да се покаже над планините. А мацките в Калифорния наистина са страхотни.

— Татко беше прав. Не би се справил в армията.

— Чисто и просто искам да ме оставят да спя до обяд до някоя блондинка. Не смятам, че това е неразумно.

— Ти си безволев, Джес.

— Вечно твой, братле, но нека поговорим за актуални неща. Какво мислиш за тази мацка Аби?

— Не е зле. Ако си пооправи косата и си купи по-свестни дрехи…

— Нямах предвид това, а тази история с книгата й.

— Затова ти се обадих. Заминавам за Сиатъл, защото трябва да се погрижа за някои неща там.

— Охо! Наистина си се захванал сериозно. Надявам се да ти плаща добре.

— Понякога човек прави едно или друго в името на любовта. Някой ден ще го разбереш.

Джес се засмя.

— Вчера за малко да предаде фронта. Уплаши се и искаше да зареже плана си. Аз обаче я спасих от самата нея.

— Не се и съмнявам — отвърна Джес. — Моля те, Джак! Вземи ме! Опустоши ме! — Каза го с писклив фалцет и се разсмя. — А си мислех, че го правиш само заради мен. Куче такова! Значи си я бива в кревата, а?

— Смятах, че ти ще можеш да ми кажеш.

— Какви ги дрънкаш!? Не съм я докоснал с пръст.

— Джес, позволи ми да ти дам един съвет. Следващия път, когато решиш да прехвърлиш нещо подобно на някой друг, първо провери колко струва.