Класацията

30

Телефонът зазвъня, но той не го вдигна, докато не пописа изречението си на компютъра.

— Нюзрумът.

— Мистър Робърт Томпсън ли е?

— Да. Кой се обажда? — Томпсън беше журналист в „Интрудър“ и трябваше да предаде материала си незабавно.

— Няма значение кой. Още ли се интересувате от случая, в който е намесена адвокатката Аби Чандлис?

— Пак вие. — За втори път му се обаждаха относно Аби Чандлис. — Кой сте всъщност?

— Някой, който иска да ви даде сведения, ако сте достатъчно умен да ме изслушате.

Томпсън наостри уши.

— Бяхте по следите на интересна история. Не биваше да се отказвате толкова лесно. Тя е по-скандална, отколкото сте си мислили. Едно от най-големите издателства в Ню Йорк се кани да публикува страхотен бестселър, без да подозира, че става дума за измама.

— Не ви разбирам — каза Томпсън. — Омръзна ми да тичам за тоя, дето духа.

— Книгата ще е голям бум. Но дори и литературният агент, който представлява автора, не знае за измамата.

— Какво е заглавието?

— Това по-късно — рече гласът отсреща.

— Поне ми кажете издателството или името на агента.

— Не този път. Засега ви стига да знаете, че адвокатът Чарли Чандлис е наясно какво става.

— Вижте, ако нямам повече информация…

— Правата за филмиране на романа вече са продадени за три милиона долара.

Томпсън престана да задава въпроси и започна да си води бележки.

— Продуцентите на филма също не знаят нищо. Всички са в неведение освен Аби Чандлис и още няколко души, с които тя работи.

— А защо го правят?

— Оставям на вас да откриете защо.

— Звучи ми като рекламен трик — каза Томпсън.

— Полицията не се занимава с рекламни трикове.

— За какво говорите?

— Полицията в Сиатъл издирва Аби Чандлис, за да я разпита.

— Защо?

Последва кратко мълчание, сякаш човекът отсреща се мъчеше да прецени докъде да стигне.

— Станали са две убийства. На приятелката й и на съпруга на приятелката. Има много въпроси без отговор.

— Да не би да смятат, че Аби Чандлис има пръст в убийствата?

— Полицията иска да я разпита.

— Какво общо има това с книгата?

— На нея задайте този въпрос.

— Бих желал, но не зная къде е.

— Потърсете я на Сейнт Кроа, един от Вирджинските ос трови. Отседнала е край Кристианстед в къща на Шой Бийч Роуд.

— Какво прави там?

— Крие се от вас. И от полицията в Сиатъл, ако информацията ми е вярна.

Томпсън започна да се облизва. Измамата относно някаква книга беше едно, убийството — съвсем друго.

— Дайте ми нещо, което мога да проверя, нещо, което да се потвърди и от друг източник освен Чандлис.

— Защо?

— Защото редакторът ми няма да позволи да губя повече време за това, докато не му покажа нещо конкретно.

Последва ново мълчание и тежко дишане, сякаш човекът отсреща преценяваше докъде може да стигне.

— Фамилията на жертвите е Дженрико. Тереза и Джоузеф Дженрико.

— И убийството им е свързано с книгата?

— Полицията издирва Чандлис. Толкова мога да кажа.

— Как бих могъл да се уверя в това?

— То си е ваша работа. — Гласът отсреща издиктува телефонен номер с кода на Вирджинските острови. Каза на Томпсън, че телефонът е в една къща на Шой Бийч Роуд.

— Кой сте вие?

— Няма значение.

— Един момент — каза Томпсън. Той затършува в чекмеджето на бюрото си за миникасетофона и специалното микрофонче, с което записваше телефонни разговори. Използването му беше абсолютно незаконно, но едва ли не всеки репортер в света притежаваше такова устройство. Томпсън искаше да има запис, който да занесе на редактора си.

— Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Почакайте за секунда. Водя си бележки. — Томпсън на — влажни с устни чашката на микрофончето и я залепи върху мембраната на слушалката.

— Кога е станало това убийство?

— Преди няколко месеца.

— И Чандлис е замесена?

— Казах ви, че полицията я издирва.

— А тя се крие на Вирджинските острови, така ли?

— Какво ви става, да не сте глух? Стига ви толкова. Ако не ми вярвате, проверете си сам.

— Само още един въпрос.

Линията прекъсна.

Томпсън бързо превъртя лентата и прослуша записа. Не беше дълъг, но в него ясно се споменаваше за убийство и за укриването на Чандлис от полицията.

Предаде набързо спешния материал и след пет минути се запъти към телефонния автомат във фоайето на една близка сграда. Провери в указателя кода на Сиатъл и набра справки.

— Бихте ли ми дали номера на полицейския участък в Сиатъл? Не, не е по спешност. — Записа номера и го набра.

След секунда се обади женски глас. От време на време се чуваше пиукане и Томпсън разбра, че го записват.

— Ало, бих искал да науча името на полицая, който разследва убийството на семейство Дженрико. Аз ли? Казвам се Бил Робинсън. Журналист от „Ню Йорк Дейли Нюз“.

След по-малко от минута Томпсън имаше името и вътрешния номер на лейтенант Лутър Санфилипо.

— Можете ли да ми кажете дали той разследва и двете убийства — на Тереза и Джоузеф Дженрико? Той значи. Благодаря ви. — Томпсън затвори. Не обичаше да си има работа с полицията. Никога не се знаеше дали не проследяват откъде им се обаждат. Поради тази причина винаги използваше автоматите в оживеното фоайе на манхатънска административна сграда, където сновяха хиляди хора.

За по-малко от две минути бе проверил част от анонимната информация. Семейство Дженрико наистина бяха убити. Но този, който му се обади, можеше да го е научил от къде ли не. Вдигна слушалката и набра номера, който току-що бе записал.

— „Отдел Убийства“ — обади се мъжки глас.

— Търся лейтенант Санфилипо.

— Не знам дали е тук. Чакайте да проверя.

После Томпсън едва долови гласа му — явно беше запушил слушалката с длан.

— Някой да е виждал Лутър? — Отговорът не се чу. — Мисля, че е излязъл да обядва.

— Обаждам се във връзка с разследването на Дженрико.

— Да?

— Знаете ли дали лейтенант Санфилипо все още държи да разпита Абигейл Чандлис по случая?

Слушалката отново бе запушена за дълго и Томпсън не можа да чуе какво се говори.

Когато гласът отново се обади, звучеше по-тихо и сдържано.

— Кой се интересува?

— Предпочитам да си спестя тази информация. Можете ли да ми кажете дали участъкът ви все още издирва мисис Чандлис във връзка с убийството на семейство Дженрико?

— Да, искаме да й зададем някои въпроси.

На Томпсън не му трябваше повече и той побърза да затвори. Аби Чандлис се издирваше във връзка с убийство, свързано по някакъв начин с книга за милиони.

В продължение на три дни Аби размотаваше Чарли, на когото плащаше сметките в „Пирата“, като му обясняваше, че не може да предприеме никакви финансови стъпки, преди партньорът й Джак да се върне от Ню Йорк.

Паричният залог за мълчанието на Чарли, изглежда, се покачи, когато той видя беемвето, паркирано със свален гюрук на алеята под палмите пред къщата на Аби. Тя явно живееше по царски и единственото, което той искаше, бе подобно съществуване.

Прекарваше времето си, забавлявайки се за сметка на Джак, сваляше мацки на плажа и обикаляше острова с „кукличката“ на Аби, както той наричаше колата й.

Чарли май не забелязваше, че Аби работи трескаво върху друга книга — За него най-важното беше, че никой не го ограничава да харчи. Той не съзираше връзката между упорития труд и възнаграждението му. Не вярваше в личната отговорност и знаеше, че някъде в Конституцията е залегнало абсолютното право на лесен живот. Чарли беше демократ открай време.

През първата си вечер в Кристианстед той се опита да се натрапи на Аби. Искаше да прекара нощта с нея, но номерът му не мина. Разговорът им беше кратък и учтив. Задачата й беше не да го разгневява, а да го задържи на острова, докато измисли как да се справи с него.

Спенсър трябваше да пристигне в Сейнт Кроа този следобед. Той можеше да има някаква идея. Аби очакваше с нетърпение здравомислещия си приятел. Джак й харесваше, но той се въртеше като дервиш, втурваше се в няколко посоки едновременно. Излъчваше невероятна енергия, която тя не можеше да контролира. Беше гледала телевизионните му интервюта. Показа се по два канала за една сутрин, а на другия ден по трети. Представи се точно така, както го бяха замислили — изгря на екрана с блестящи зъби и искрящи сини очи, в най-подходящия момент.

Излъчиха филма, който бе заснет на плажа вечерта преди излизането на книгата, тъй че да не можеш да минеш през метрото, без да се загледаш в снимката му. Дори и „Ентъртейнмънт Тунайт“ се включи в шумотевицата около книгата, дивидент, на който не бяха разчитали. В рекламата имаше нещо заразително. Нарастваше като лавина.

Седнала пред прозореца с изглед към морето, Аби беше по средата на един абзац, когато телефонът иззвъня. Продължавайки да чука по клавиатурата с лявата си ръка, тя вдигна слушалката с дясната.

— Ало.

— Аби! — Беше Джак. — Нямам много време, но исках да ти се обадя. — Гласът му звучеше напрегнато.

— Какво е станало?

— Нищо лошо. Малко съм уморен. Бертоли се обади рано сутринта и ме събуди.

— Какво искаше?

— Да ми каже, че сме влезли в класацията на „Ню Йорк Таймс“.

Аби не можа да промълви и дума. Просто занемя. Беше се настроила да чака поне две седмици, преди да попита имат ли шансове да се класират сред бестселърите. Беше прекарала близо три години в упорит труд — в разработване на сюжета, планиране, писане и преписване. Сега новината й се стовари като гръм от ясно небе. Очите й се навлажниха и когато заговори, гласът й трепереше:

— Джак, не ме занасяй.

— Истина ти казвам.

— Но ние сме на пазара едва от три дни.

— Зная — рече Джак. — Книгата просто се разграбва. Бертоли казва, че продажбите набират невероятна скорост. Не бил виждал друг дебют да прави такъв зашеметяващ бум. Това са негови думи. Ще се появи в класацията, която ще публикуват по-следващата неделя.

Вестниците в Ню Йорк имаха практика да уведомяват предварително издателствата, когато някой техен автор влезеше в класацията. Това им се съобщаваше десет дни, преди да се появи черно на бяло.

— Е, казах ти добрата новина — рече Джак. — А сега искаш ли да чуеш най-страхотната?

Аби се мъчеше да се опомни, все още слисана от вестта, че книгата й си е пробила път.

— Какво, още ли има?

— На четвърто място си! — пропя Джак.

— Шегуваш се. — Аби никога не успяваше да изрази на воля тържеството си. Но този път не се сдържа. Победният й вик едва не проби тъпанчето на Джак. За половин седмица на пазара се бяха изстреляли в заветната петорка.

— Сигурни са, че ще се качим и по-нависоко, но трябва да мине една седмица, докато стане ясно. При тази скорост не може да е другояче. Бертоли каза, че е склонен да помисли над предложението ни за нови договори, зависещи от място то и броя на седмиците в ранглистата.

— Бас държа, че ще го направи — каза Аби. Все едно да залагаш, след като конете са започнали надбягването.

— Не ме оставят на мира, нито той, нито Карла. Искат да видят резюме на продължението — каза Джак. — Бързият успех ги прави още по-нетърпеливи.

— Кажи им да почакат.

— Казах им. Но трябва да видиш следите от ястребовите им нокти по тялото ми. Ще ме разкъсат.

— Казах не. Дай им да разберат, че няма да научат нищо, докато ръкописът не е завършен. — Аби беше непреклонна. Имаше си съображения за това, някои свързани с филма.

Тя не искаше сюжетът да се търгува в Холивуд, преди да е написала книгата. Знаеше, че резюмето ще отлети към Западното крайбрежие в мига, щом кацне на нечие бюро в Ню Йорк. Когато ставаше дума за игрален филм с бюджет от стотици милиони, обещанията за пазене на тайна не струваха нищо. Джак се оплакваше, че сега е изподран от ястребовите им нокти, но той щеше да е оглозган до кости, ако кинаджиите се доберяха до историята и започнеха да настояват за промени, докато тя още пишеше.

— Ще поговорим за това, като се върна — каза Джак. — Толкова неща имам да ти разправям. Всеки миг се случва нещо.

— Разправяй де.

— Не мога. Отивам в друго студио за интервю. Всеки момент. Освен това искам да разбера какво става с мъжа ти.

— Запрашил е нанякъде с колата. Чарли е неуправляем — каза тя. — Но днес следобед пристига Морган. Той ще измисли какво да го правим.

— Трябваше да съм там, когато пристигне.

— Защо? — попита Аби.

— За да се защитя.

— Остави го на мира. Морган върши само това, което според него е в мой интерес.

— Тоест да ме плюе — подметка Джак.

— Не те плюе. Дава ми съвети.

— Аха, при което се чувства длъжен да ме окаля отвсякъде.

— Ти си параноичен.

— Знаеш поговорката, че в страховете на всеки параноик има зрънце истина. Е, в случая с Морган ми се събират колкото за цяла купа пуканки — каза Джак.

— Той идва при мен по работа. Освен това му казах за появата на Чарли и проблема ми с него. Надявам се, че Морган ще го извлачи на буксир и ще се оправя с него в Сиатъл докато всичко свърши.

Чу как Джак изпуфтя на другия край.

— Гледах те вчера по „Добро утро, Америка“. Беше страхотен.

— Хареса ли ти?

— Прекрасно беше. Прищя ми се да ида и аз да си купя книгата.

— И защо не отиде?

— Ще изчакам изданието в меки корици — каза Аби.

Джак се засмя.

— Не е трудно да продаваш голяма книга. — Преминаха на взаимно ласкаене. То не бяха хвалби, то не бяха четки.

— Приятно ми е да го чуя от теб.

— Сериозно говоря. Ех, да можех да съм я написал…

— Не го казвай пред Чарли.

Джак пак се засмя.

— Ще засияе. Той и сега смята, че те е склещил. Как попадна на такъв неудачник?

— Не беше такъв навремето. В началото… — започна тя, но млъкна. — Дълга история. Ще я оставим за някой друг път.

— Слушай, имам и други неща, които трябва да ти предам. Бертоли ме засипа с данни за продажбите. Водих си бележки, но не мога да помня всички подробности.

— Къде си сега?

— В кабинета на Карла. Вече ми махат отвън да тръгвам — каза Джак. — Но след два дни съм при теб. — Имаше луфт в програмата му, преди да се отправи на обиколка из четиринайсет града. — Като се върна, ще гръмнем шампанско. Аз ще го донеса. Ще плуваме голи и ще се напием. Как ти звучи?

— Като чудесна стръв за акули — каза Аби.

— Ама ние ще сме се нацепили. Нищо няма да усетим. Трябва да бягам. — Отново му махаха. — Ще се видим след няколко дни. Обичам те — каза Джак.

Преди да успее да каже нещо, Аби чу тракването на слушалката. Позамисли се върху последните му думи.

Джак беше във вихъра си. Представяше си го как се движи сред знаменитостите на Ню Йорк, хвърля пленителни усмивки към обективите и се втурва в претъпкани книжарници да раздава автографи. Беше роден за светски изяви. Возеше се в разкошна лимузина, канеха го на вечери в манхатънските ресторанти, след като през деня бе изписвал името Гейбъл Купър на хиляди книги.

В този момент дори Аби, олицетворението на сдържаността, се поддаде на опиянението. Тя взе кутийката диетична кола от бюрото си и я чукна в ръба на монитора, сякаш вдигаше тост за постижението си. Без да има нечия подкрепа, Аби бе написала роман, който си проправи път в най-труднодостижимата ранглиста на света. Бе изстреляла ракета, която попадна в първата петорка. Какво повече! Само едно нещо й пречеше да изпадне в пълна еуфория: съзнанието, че в името на успеха си бе послужила с измама. Ала Бертоли и антуражът му никога нямаше да й дадат шанс, в случай че знаеха истината. Ако някой в тези среди изобщо помнеше Аби, то бе като провалила се писателка. Мъжете все още я сподиряха с похотливи погледи, но за Бертоли това не стигаше. Според неговите критерии песента й бе изпята.

Взря се отново в миниатюрния екран — педя синьо сияние. През следващите четири месеца той щеше да е нейната вселена.

Телефонът иззвъня и Аби протегна ръка към него. Сигурно Джак се беше сетил за още нещо. Вдигна слушалката.

— Не ми казвай, че сме се качили на първото място.

— Моля? — Не беше гласът на Джак.

Измина минута в хладно мълчание, преди тя да попита:

— Кой се обажда?

— Търся Морган Спенсър.

— Още не е дошъл.

— Бихте ли му предали нещо?

— Разбира се — каза Аби и се пресегна за лист и молив.

— Кажете му, че корабът е „Куеста Верде“ и е в Сан Хуан.

Аби си записа.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Бихте ли се представили?

— Той ще разбере за какво става дума. — От другия край прекъснаха линията.

Аби остави слушалката, но само след секунда отново се позвъни. Телефонът я влудяваше. Щеше й се да го изключи но той бе единствената й връзка с външния свят.

— Ало.

— С Аби Чандлис ли разговарям? — Беше плътен мъжки глас, но тя не го разпозна.

Изведнъж се оказа, че всички знаят номера й. А уж толкова се бе постарала да остане необявен.

— Кой е?

— Веднъж вече разговаряхме с вас. Робърт Томпсън от „Интрудър“. Не ми казахте, че ще се местите.

По гърба й полазиха хладни тръпки. Как я бе открил?

— Откъде взехте номера ми?

— Не от „Справки“ във всеки случай — каза Томпсън. — Труднооткриваема сте.

— В момента нямам никакво време. — Аби се опита да из мисли по-елегантен начин да затвори телефона.

— Ще ви дам моя номер, но защо си мисля, че няма да ми позвъните?

— Страшно закъснявам — каза Аби.

— Струва ми се, че ще поискате да поговорим. Много по — приятен събеседник съм от ченгетата в Сиатъл.

Аби почувства как й се завива свят.

— Ако исках да ви създам неприятности, просто щях да им съобщя къде сте. Но не съм го направил. — Каза го тъй, сякаш заслужаваше медал.

— Какво искате?

— Не и да ви създавам проблеми.

— Вече го казахте. Как научихте номера ми?

— Имаме си източници. И, изглежда, информацията им е точна.

— Какво искате да кажете?

— Че номерът се оказа верен.

Аби замълча.

— И че полицията наистина ви издирва.

— Откъде знаете?

— Те ми казаха.

— Разговаряли сте с полицията?

— Спокойно, нищо не съм им казал. Дори не разбраха кой се обажда. Старая се да предпазвам източниците си.

Опитваше се да я направи една от тях, като я предразположи. Предполагаше, че не е замесена пряко в нищо скандално. Ако знаеше нещо, то по-скоро бе някаква информация на адвокат за клиента му или за някого, с когото клиентът му си е имал работа.

— Наясно сме какво става. Във ваш интерес е да ни разкажете историята, както я виждате вие, преди да сме я публикували. — Томпсън нямаше нищо компрометиращо, но се надяваше Аби да се паникьоса и да заговори.

В момента тя бе изплашена. Но острият й ум я накара да си припомни, че боиш ли се от нещо, правиш грешки. Една от тях бе да се разприказваш.

— Някои от нашите източници… — Внезапно се размножиха, помисли си Аби. — Някои от нашите източници ни казват, че сте замесена в доста странна сделка с голям бестселър.

— Не разбирам за какво говорите.

— Защо не ни кажете какво става? Не ви подозираме в нищо престъпно — каза Томпсън.

— Радвам се да го чуя.

— Коя е Тереза Дженрико и защо е била убита?

Последва дълго бездиханно мълчание. Аби се подвоуми дали просто да не затвори. Но Томпсън вече беше разговарял с полицията. Ами ако се разгневеше и им се обадеше да предаде анонимна информация?

— Беше ми приятелка — каза Аби. — Но не знам кой я е убил и защо. Ще ми се да знаех.

— Защо полицията иска да ви разпита по случая?

— Нямам представа.

— Защо не дадете показания, след като не сте замесена?

— Защото точно сега не е удобно.

— Разбрах, че смъртта й имала нещо общо с книгата — каза Томпсън. Това беше негово предположение, но не съвсем неоснователно. Непознатият му бе споменал за убийството и книгата едно след друго.

— Тогава са ви подвели — каза Аби.

— Значи все пак има книга? — опита се да изхитрува Томпсън.

— Попитайте източниците си.

— Защо избягахте от Сиатъл?

— Не ми се живееше в къщата, където беше убита приятелката ми.

— И това е единствената причина?

Аби понечи да го излъже, но реши да не си прави труда.

— Край на този разговор — заяви тя. — Имам си работа.

— Каква работа? С какво се занимавате на един остров?

— Приятно ми беше, но да приключваме — каза Аби.

— Мога ли да се обадя пак? В по-удобно време — удари го на молба той. Отчаяно искаше нещо. Аби се надяваше, че е информация. Може би нищо конкретно не знаеше. Току-виж, блъфираше.

— Нищо не мога да ви кажа. Но ако искате да се обадите пак, не мога да ви спра. — Пусна му лъч надежда. Така най-малкото щеше да спечели време.

— Да не става дума за тайна между адвокат и клиент? — попита Томпсън.

В главата й светна лампичката „Грешка“.

— Не мога да обсъждам този въпрос. — Оставяше го сам да си прави заключения. Беше й все едно какви.

— Кога е удобно да позвъня? — попита той.

— В ранния следобед. Преди два. — По това време тя се разхождаше по плажа. Предположи, че той ще се запише на телефонния секретар. Поне нямаше да я хване неподготвена както сега. — Но пак ви казвам, че няма за какво да говорим.

— Полицията смята, че има. Някой иска да ви създаде много неприятности. — Прозвуча заплашително, но може би точно защото не знаеше нищо.

— Трябва да тръгвам. — Без повече приказки Аби тракна слушалката.

Известно време Томпсън остана заслушан в свистенето по глухата линия. После прехвърли изрезките от вестници на бюрото си. Бяха му изпратени по-рано тази сутрин от бюро за информационни услуги. Един от репортажите бе илюстриран с голяма снимка на зелен, затворен с цип спален чувал, в който бе трупът на Джоуи Дженрико.