Класацията

1

Аби Чандлис наближаваше средна възраст и страдаше от притесненията, които изпитва почти всяка жена — че няма да остарее с достойнство.

Отражението в огледалото тази сутрин с нищо не намали страховете й. Косата й стърчеше във всички посоки, като бала слама след торнадо. Лицето й беше все още хубаво, но под очите вече бяха пропълзели множество бръчици. Беше като свещ, запалена от двата края.

Стройна и слабичка, приближаваше средата на живота си със скоростта на устремил се към земята метеор и с усещането, че съдбата й ще е същата. Започваше да се чувства като жертва, която ще изгори на кладата в страна, където младостта е религия.

Отгоре на всичко тази сутрин бе закъсняла за работа. На бледата светлина на нощната лампа отвори гардероба и грабна първата дреха, която й се строи топла и дълга. За днес нямаше работа в съда, само купчина документи върху бюрото в кантората.

Намъкна широката рокля през главата си и обу грубите обувки върху червените памучни чорапи. Не беше стилно, но пазеше от студа и ледените ветрове в Западен Вашингтон, където дните бяха къси, а нощите дълги.

Близо четирийсет минути й бяха необходими в часа пик, за да измине седемте мили от дома до работното си място. Качи се до кантората си на седемнайсетия етаж на небостъргач, издигащ се на възвишение над залива Елиът. На юг се виждаше пристанището на Сиатъл.

Когато интеркомът иззвъня, тя подреждаше документите на бюрото си.

— Да.

— Една жена иска да те види.

— Помолих да не ме безпокоят.

— Настоява. Спомена някаква книга.

Изведнъж Аби почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Кой би могъл да дойде в кантората й?

— Коя е тя?

— Не разбрах името. Да попитам ли?

Аби се замисли за момент.

— Не. Задръж я две минути и я пусни да влезе.

Аби не искаше да говорят за книгата във фирмата. Погледна надолу и си даде сметка, че не е облечена подходящо.

Грабна малкото огледалце и червилото от второто чекмедже на бюрото. След няколко секунди някой почука леко и вратата се отвори. Аби захвърли огледалцето и червилото.

— Мисис Чандлис? — Женският глас, който чу, не й бе познат от телефона, но въпреки това накара косата на тила й да настръхне.

— Да.

Жената беше висока, добре облечена, със скъпа кожена чанта. Прекоси стаята и протегна ръка.

— Аз съм Карла Оуенс. Миналата седмица сте разговаря ли с някого от нашата агенция.

Челюстта на Аби увисна и тя се вторачи в жената с празно изражение на лицето. Мина известно време, преди да се съвземе.

— А, да, разбира се. — Усмихна й се лъчезарно, но я обзеха опасения. След това избърса разсеяно длани в роклята си и улови протегнатата ръка.

— Може ли да говорим тук, или да отидем другаде?

— Може, разбира се. Седнете. — Посочи един от столовете за клиенти.

Докато Оуенс се настаняваше, Аби се замисли притеснено за вида си — преждевременно посивелите кичури по слепоочията, дългата безформена рокля и грубите обувки й придаваха вид на някаква вещица, дошла от прериите. Приглади косата си с надеждата да поправи впечатлението. Съжали, че днес няма работа в съда, защото иначе щеше да се облече по-добре.

— Може би смятате, че е глупаво да дойда чак дотук, особено след като вече са се обадили от агенцията ми.

На Аби и през ум не й бе минавало, че Оуенс може да се появи тук. Преди пет дни някой от агенцията й позвъни да търси Гейбъл Купър. Аби каза, че е извън града и че ще му предаде да се обади веднага щом се върне. Смяташе, че ще си осигури още малко време, поне докато намери Купър. Сега обаче нещата се изплъзваха от контрол и за Аби нямаше връщане назад.

Карла Оуенс беше сред най-влиятелните литературни агенти в Ню Йорк, способна да извърши чудеса на пазара на писаното слово. Най-големите сделки с книги минаваха през ръцете й. Тя посредничеше на президенти, автори на любовни романи, а напоследък и на папата в Рим — говореше се, че човек можел по-лесно да си уреди аудиенция при него, отколкото при Карла Оуенс.

От чантата й стърчеше пакет и Аби го позна — пратка по „Федерал Експрес“, пропътувала много мили. Личеше й.

— Всъщност имах път насам и реших да се отбия.

— Накъде?

— Ооо… бях в Лос Анджелис по работа. Прибирам се в Ню Йорк.

„Път насам“ за тази жена означаваше да обиколи цялата страна! Искаше на всяка цена да открие Купър и Аби го знаеше.

— Просто реших да се отбия — добави Оуенс и се огледа, сякаш очакваше да открие някаква следа от Купър. — Не знаех, че сте адвокатка.

— Ммм… Мисля, че забравих да го спомена.

— Мистър Купър клиент ли ви е?

— Просто приятел.

Това сякаш се хареса на посетителката й.

— В града ли е?

— Не.

Това не й хареса.

— По телефона казах, че той замина.

— Помислих си, че вече може да се е върнал.

— Съжалявам, че сте се отклонили толкова много от пътя си. Казах на хората ви, че ще се обадя, когато се върне.

Оуенс въздъхна дълбоко, сякаш съжаляваше за напразното пътуване, опря лакти на бюрото и се усмихна на Аби.

— Да ви предложа ли малко кафе? — попита Аби. — Поне това мога да направя, след като сте дошли чак дотук.

— Да, благодаря.

Аби излезе и се върна с две чаши кафе. Оуенс беше извадила пакета от чантата си и го бе сложила на бюрото пред себе си. Беше в същия плик, в който Аби го бе изпратила преди близо две седмици.

— Великолепно е — отбеляза Оуенс и я погледна. — Мъж, който пише с такъв прелъстителен тон, притежава някаква абсолютна магия. И начинът, по който прониква в женската душа… — Оуенс извъртя очи към тавана. — Много важно е да поговоря с него. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Карла Оуенс не беше сигурна какво може да сподели с жената пред себе си. По принцип трябваше да е колкото се може по-малко. Кредото на литературния агент.

— Доколкото разбрах, мистър Купър ви е помолил да ми изпратите ръкописа, така ли е?

Аби преглътна мъчително. В представите й това беше литературен еквивалент на война, а във всяка война първата жертва бе истината.

— Да — отвърна тя.

— Ако не го представлявате официално, мога ли да попитам какво правите?

— Понякога преписвам, понякога редактирам. Често разговаряме и обсъждаме идеи.

Оуенс разузнаваше. Опитваше се да разбере дали Аби играе важна роля в живота на Гейбъл Купър. След като не му беше адвокат, каква бе тогава?

Премери я с поглед. Аби наближаваше четирийсетте и беше доста привлекателна. Беше възможно дори да изглежда красива, но явно не полагаше грижи за външността си. Карла се опитваше да си представи двамата заедно. Малко редактиране, малко разтриване на гърба, работа до късно през нощта, която може да се превърне в ленива сутрин. Не беше изключено и да са любовници.

— Значи му сътрудничите?

— Не бих използвала тази дума.

Оуенс се усмихна, с което показа какво мисли.

— Да кажем, че сме само приятели. Понякога прекарваме времето си заедно. Когато си тръгва, ми казва къде отива и обикновено се връща.

— Разбирам. — Изведнъж усмивката на Карла стана още по-широка. Аби трябваше да влезе в сметката. Може би пък пътуването не беше напразно. След като нямаше начин да спечели в момента самия Купър, Аби беше следващата възможност, също добра.

Двете жени седяха пред чашите си и се преценяваха взаимно.

— Знаете ли къде е мистър Купър? — Оуенс би могла да го открие сама.

— Последния път се обади от Мексико.

— Обширен район.

— Някъде близо до, Канкун е.

Малко по-точно? Дали да попита за име на град? Карла не беше сигурна.

— На курорт ли е?

— Не. Гейбъл мрази курортите. Хора около басейн се пекат върху бетон. Из пущинаците е. Някъде на полуостров Юкатан. — Явно нямаше начин да го намери.

Оуенс отпи глътка кафе и се замисли над следващия си въпрос.

— И какво прави там?

— Събира материал за следващата си книга.

— Работи върху нова книга?

Аби кимна.

— Като тази ли? — Оуенс докосна пакета на масата пред себе си, сякаш той притежаваше целебни свойства.

Аби отново кимна.

— Ужасно важно е да поговорим — каза Оуенс. — Защо не опитаме да се свържем с него? Може би тази вечер? Нямам нищо против да остана един ден. Ще платя разговора.

Аби поклати глава.

— Не, не. Само ще си загубим времето. За да го открием, ще трябва да позвъним на няколко места. Ако е там, където си мисля… наоколо няма телефон. Освен това, когато работи, не обича да го безпокоят.

— Когато чуе това, което имам да му кажа, ще се зарадва, че го безпокоя, повярвайте ми.

Аби погледна изпитателно посетителката си.

— Може би някой издател проявява интерес към ръкописа? — Адвокатът влизаше в действие.

— Да речем. Подробностите обаче трябва да съобщя лично на мистър Купър.

— Разбирам. — Аби бе провалила всичко, бе се отклонила от първоначалната си версия. Оуенс я бе изненадала с появата си в офиса. Ако представляваше интересите на Купър като адвокат, щеше да има право да задава въпроси. Оуенс я бе изненадал с появата си в офиса. Ако представляваше интересите на Купър като адвокат, щеше да има право да задава въпроси. Оуенс обаче я бе накарала да признае, че нямат юридически отношения. Сякаш й бе взела ключа от собствения й сейф в банката. За да разбере какво има в него, най-напред трябваше да осигури Купър.

— Често ли прави така? — попита Карла.

Аби я погледна въпросително.

— Мистър Купър. Често ли изчезва по този начин?

— Понякога.

— Обикновено колко време отсъства?

— Зависи. Понякога месец, понякога повече.

Оуенс промърмори нещо под носа си, което прозвуча като ругатня.

— Все трябва да има някаква връзка с него — каза тя глас но. Би трябвало да е адвокат — всеки неин отговор пораждаше нов въпрос. — Какво би станало, ако се случи нещо лошо? Няма ли семейство?

Аби замислено повдигна вежди и сви рамене.

— Мисля, че има сестра някъде в Калифорния. Гейбъл не говори много за нея. — Ако Аби имаше някаква дарба, това беше способността й да измисля.

— Имате ли името или телефонния й номер?

Аби поклати глава.

— Смятате ли, че името й може да е записано на компютъра му? — Намекваше за тършуване в личните му вещи.

— Гейбъл държи всичките си телефонни номера и имена на листчета хартия в джобовете си. Редът не е неговата стихия.

Оуенс прие сведението без въпроси.

— А това истинско ли е?

— Кое?

— Името му.

Аби се замисли за момент, после призна:

— Псевдоним е. — Сви рамене. — Обича старите филми. Златната епоха на киното. Взе имената на двамата си любими актьори. — Направи физиономия, която сякаш казваше: „Детинщина, но какво да се прави?“

— Така си и мислех, как е истинското му име?

— О, не. — Аби започна да клати енергично глава, най-на пред леко, после по-категорично. — Не мога да ви го кажа. Не и преди да говоря с него. Знам, че много ще се ядоса, ако го направя.

Оуенс бе проверила в няколко издателски справочника и големи каталози, за да види дали Гейбъл Купър е автор и на други книги. Не беше.

Нежеланието на Аби да каже истинското му име подхрани още повече теорията на Оуенс защо той не иска то да стане известно. Ако се окажеше права, ръкописът щеше да струва много повече, отколкото си представяха.

— Разкажете ми за него — подкани я Оуенс. Искаше да спечели време и да измъкне някаква информация. Чакаше Аби да изпусне нещо.

— Какво има да се разказва?

— На колко години е? Хубав ли е?

Макар че Карла не забеляза, в очите на Аби за миг се появи студен, мрачен отблясък. Бяха навлезли в опасна територия. Сега Аби беше сигурна, че е постъпила правилно.

— Това важно ли е?

— О, не ме разбирайте погрешно. Книгата е чудесна. Сигурна съм, че ще намерим ентусиазиран издател.

— И ако Гейбъл е хубав, това ще му помогне, така ли?

Лицето на Оуенс изразяваше милион неща, сумата от които се равняваше на „да“.

— За телевизията и рекламните плакати е важно. Помага — отговори тя. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Ние търсим таланти, а книгата му е великолепно четиво…

— Но малко бицепси и бели зъби няма да навредят, на ли? — Аби се усмихна искрено, като жена на жена. Може да се обличаше като селянка, но не беше такава.

Оуенс показа с мимика, че е съгласна, и й намигна. Двете се засмяха. Аби почувства мускулите на лицето си твърди като стомана.

— Знаете ли, всъщност нямам представа на колко години е. Не говори за тези неща. Празнувахме му няколко рождени дни, но досега не е казвал колко трябва да са свещичките.

— Звучи ми като държавна тайна — отбеляза Оуенс.

— Припишете го на суетата — отвърна Аби.

— А по ваша преценка? Петдесет? — Оуенс навлезе в това море от несигурност с надеждата да не е много дълбоко.

— Не, не. Наближава четирийсетте. Най-много четирийсет и една-две.

По лицето на Карла разцъфтя облекчение.

— Женил ли се е? — Все още не навлизаше навътре.

— Два пъти. — Значи поне две жени го бяха харесали като добра партия.

— Хубав ли е? — Най-накрая направи крачка напред.

— Много. Всъщност преди години беше фотомодел — от говори Аби.

Оуенс ококори очи.

— Няма ли снимки?

Без да съобрази, Аби си бе поставила още един капан. — Сигурна съм, че има. За жалост не са при мен. Мисля, че когато се върне, ще ви ги изпрати с удоволствие. Оуенс подкани за още подробности.

— Мургав. Около метър и осемдесет — каза Аби.

— Като куклата Кен, приятелят на Барби.

— Само че куклите Кен не изглеждат опасни — отбеляза Аби.

— За разлика от него. Наистина ли?

— Да. И е много сладкодумен. Убедителен.

— Говори както пише?

— Може да се каже.

На лицето на Карла Оуенс се изписа задоволство. Пътуването в края на краищата не беше напразно.

— Изгарям от нетърпение да го видя на живо — каза тя.

— От плът и кръв — кимна Аби.

— Така да се каже.

Двете се засмяха. Този път Аби малко по-силно.

Засега литературната агентка удряше на камък. Купър отсъстваше и нямаше начин да се свърже с него, освен чрез тази жена, която не й казваше кой знае колко.

— Аби… можем ли да си говорим на „ти“? — Оуенс изведнъж протегна ръка и улови дланта на Аби, сякаш да я убеди в значимостта на момента. — Предполагам, че знаеш нещичко за агенцията ми? Имам предвид… след като си адвокатка, си ни проверила и тъй нататък, нали?

Аби знаеше много — всичко, което бе успяла да намери по Интернет. Знаеше например, че Карла Оуенс поддържа връзки с една от агенциите за таланти в Холивуд, която на свой ред имаше договори с някои от най-касовите кинозвезди. Масовите забавления се бяха превърнали в храна, сервирана на порции от агенциите, които контролираха целия бизнес. Ако успееш да надникнеш в шатрата, им, можеш да дръпнеш стол и да се настаниш на масата. Ръкописът не бе попаднал при „Оуенс и сътрудници“ случайно.

— Знам едно-друго — излъга тя.

— Подбираме клиентите си много внимателно. Имаме много малко, обикновено около десет, не повече. Всичките са много големи. — Изреди няколко имена. Автори, които, ако кихнат, целият издателски бизнес настива. — Обикновено не приемаме хора, които нямат доказани качества или по не три-четири значими бестселъра зад гърба си.

— Това трябва да е много хубаво за вас — каза Аби.

Оуенс й се усмихна. Двете говореха на един и същи език.

— Поради контактите и влиянието на нашата агенция най-често успяваме да изведем тези автори на следващото, по-високо ниво. — Оуенс имаше предвид стратосферата, където продажбите на авторски права за книги и филми нарастваха в геометрична прогресия. — Говоря всичко това въз основа на прочетеното. — Тя потупа пакета върху бюрото. — Бихме могли да дадем едно рамо на приятеля ти и да го поставим в много изгодна позиция. — Повдигна вежди в очакване.

— Разбирам. — Аби отпи глътка кафе и се замисли за късмета на приятеля си. Трябва някой да ти даде едно рамо в тоя живот. Оуенс затърси нещо в чантата си.

— Ще бъда в офиса си в Ню Йорк. — След това се протегна и пъхна в ръката на Аби купчинка визитни картички, сякаш трябваше да облепи с тях стените, за да не забрави телефонния й номер. — Телефонът ми. — Посочи една от картичките. — Смяташ ли, че ще можеш да намериш мистър Купър бързо? Времето е от особена важност. Появяват се възможности и ако не реагираме бързо, можем да ги пропуснем. Разбираш ли?

Оуенс се безпокоеше за собствените си възможности, за върволицата от акули — конкурентите, които щяха да доплуват, ако се разбереше, че Купър няма литературен агент.

— Мога да опитам — кимна Аби.

— Не е достатъчно. Трябва да го намериш. Важно е. За кариерата му. За живота му. От този момент нататък ние сме от един отбор, Аби. Ти и аз. Ти го намери, аз ще го представлявам.

Ха, помисли си Аби. Ще получавам ли процент? Ако Оуенс държеше някаква стара дреха на Купър, в този момент беше готова да я поднесе под носа на Аби, за да запомни миризмата.

— О… ще се върне — каза Аби.

— Да, но навреме ли? — попита Оуенс.

— Може би, ако ми кажеш точно за какво става дума… С колко време разполагам?

— Всяка минута е ценна. Не мога да ти кажа повече, но, повярвай ми, това е най-голямата сделка в живота му. Надявам се, че разбираш.

След като разпали любопитството на домакинята, Оуенс закопча чантата си и стана.

— Важно е. Това вече ти е известно.

Стисна ръката на Аби и се отправи към вратата. Стигна до нея, обърна се и пусна широка, ослепителна усмивка.

— Твоят мистър Купър, изглежда, е страхотен. Нямам търпение да се запозная с него.

След това излезе и затвори вратата, така че не чу какво каза Аби.

— Аз също, драга моя.