Класацията

33

Беше едва шест и нещо сутринта, когато Аби се втурна в стаята на Морган. Така блъсна вратата, че тя се удари в стената и се люшна обратно към нея.

— Бързо ставай, веднага! — изкрещя тя. — Джак е напуснал острова.

Спенсър се извъртя в леглото си и сънено надигна глава.

— Какво?

— Изчезнал е. И е откраднал резюмето.

— Какво говориш?

— Снощи го оставих до компютъра, а тази сутрин го няма. Потърсих Джак в „Пирата“. Казаха ми, че е тръгнал за летището рано тази сутрин.

— Къде е отишъл?

— Не знаят, но ако трябва да гадая, сигурно в Ню Йорк.

Морган разтърка очи, седна на леглото и поклати глава.

— Освободил ли е стаята?

— Не.

— Нали в Ню Йорк го чакали след три дни?

— Именно. Изглежда, си бил прав. Иска да си присвои книгата.

Морган стана от леглото и затърси дрехите си. После влезе в банята и те продължиха да говорят през затворената врата, докато той се преобличаше.

Аби бе обърнала къщата наопаки, но от съдържанието на продължението нямаше и помен. Освен регистрираното авторско право, това бе единственият коз в ръцете й. Спомняше си, че го остави на масата до компютъра, преди да отидат на вечеря. А сега го нямаше никъде.

— Чу го снощи. Нещо става в Ню Йорк. Сключил е някаква сделка с тях. Възнамерява да им покаже сюжета. Така че какво ще правим? — попита тя.

— Няма да се паникьосваме, това ще правим.

— Той ще им го даде. Ако вече не го е направил. Може като нищо да им го е изпратил по факса — каза Аби.

— Трябва да помислим малко. Важното сега е как да действаме с издателството — рече Морган.

— Трудно ще е с Джак по средата.

Морган излезе облечен от банята и се огледа за чорапите и обувките си.

— Нали затова взехме мерки — успокои я той.

Тя го погледна.

— Документите. Регистрацията на авторското право и договорът, който той подписа. Време е за план Б — каза Морган.

— За какво говориш?

— Мисля, че дойде време да ти кажа. Обещаваш ли да не ме убиваш?

— Защо да те убивам?

— Още от началото не му се доверих — каза Морган. — Притеснявах се, че му оставяме твърде много неща в ръце те. Тъй че се обадих на един колега в Ню Йорк, който има голяма кантора и се е специализирал в издателската дейност — посегателство върху авторските права, плагиатство и прочие. Знаех си, че рано или късно ще възникне проблем с Джак. Исках да се застраховаме по-добре.

— И какво с тази кантора?

— Реших, че чрез тях ще действаме по-авторитетно, ако се стигне до битка с Джърмейн. Известна кантора е, издателите постоянно я използват. Преди два месеца ги наех да ни представляват и съм се уговорил лично с един от съдружниците. За всеки случай — каза Морган. — Надявам се, че нямаш нищо против. Използвах твоите пари.

Аби му се усмихна. Морган винаги беше с две крачки напред. Затова го ценеше. Умът му беше като таксиметров апарат, цъкаше двайсет и четири часа в денонощието. Ако и хонорарите му цъкаха с това темпо, още преди десет години щеше да е милионер.

— Доколко знаят за какво става дума?

— Знаят, че Джак не е написал книгата. Ако вярват на думата ми. Сега просто трябва да им предоставим документите — регистрацията на авторското право и договора с Джак, за да се разберат мирно и кротко с издателя и да ограничим щетите.

— Искам да го унищожа.

— Повярвай ми — каза Морган. — Ограничаването на щетите е най-важното нещо сега. Иначе рискуваме да изплашим Бертоли. Ако си представи дълга съдебна битка, придружена със скандал в пресата, ще прати книгата по дяволите. Тогава и ти, и Джак ще лапате мухите. Това е бизнес. Остави разправата с него за по-нататък.

Морган се надяваше, че успехът на книгата няма да бъде накърнен. Просто издателят щеше да накара Джак да слезе От сцената. Една мощна кантора, познаваща тънкостите на книгоиздаването, щеше да се справи много по-лесно от тях. Нейните адвокатите можеха едновременно да разобличат Джак и да прикоткат издателя.

— Можем да забравим за едномесечния срок, преди да кажем истината на Бертоли — рече Аби. — Джак направи това невъзможно. Всеки ден на изчакване му дава възможност да подкопава все повече позицията ни.

— И какво, тогава?

— Първо трябва да вземем документите и после да идем в Ню Йорк. — Умът й работеше трескаво. — С малко късмет можем да сме там утре сутринта. — Беше неделя.

— Документите са в сейф в една банка. Нямам вяра на Кътлър. Може нощем да рови из кабинета ми. Ще трябва да ида да ги взема. — Той завърза обувките си. — Ще се обадя да направя резервации за полетите.

— А с резюмето какво ще правим? — попита тя.

— Нямаш ли копие?

— В компютъра ми е.

— Направи разпечатка. После опаковай компютъра и принтера. Виж да намериш някой кашон, за да ги изпратим направо в Ню Йорк.

— Защо?

— Като доказателство — каза той. — Нали на този компютър си писала резюмето?

Аби кимна.

— Един добър експерт вероятно може да потвърди. Да имаме още едно доказателство в наша полза — обясни Морган.

Сякаш гръм я удари.

— О, боже господи! — Изчезналата пишеща машина. Облещи се срещу Морган, който още завързваше обувките си, седнал на леглото.

По изражението й разбра, че най-сетне е осъзнала за какво става дума.

— Затова я нямаше. Джак я е взел. Кога стигна до този извод.

— Не исках да те притеснявам — рече Морган. — Нямах доказателства. Но като не можахме да я открием, трябваше да се досетиш, че който е вилнял из къщата ти, той е взел машината. Задай си един въпрос: защо ще вдигне една допотопна машина, а ще остави чисто нов телевизор?

— Защото ръкописът е печатан на нея — каза Аби.

— Точно така.

Лицето й заприлича на мрачен облак.

— И нещастието с електрическото табло.

— Било е предвидено за теб — каза Морган. — Тереза просто се е появила в неподходящ момент.

— Убил е и Джоуи — каза Аби.

— И той е бил неудобен.

— О, господи! Ще повърна! — Почувства, че й се гади.

Червата й се обърнаха при мисълта, че се е любила с този човек. През всичкото време беше спала с убиеца на Тереза.

— Никога не съм го обичала! Никога! — Изричайки това, сякаш искаше да изтрие от съзнанието си интимните моменти. Но знаеше, че е лъжа. Чувстваше се разнебитена.

Морган се опита да я докосне, ала Аби бе твърде гневна, за да търпи допир. Бе способна да унищожи всеки.

— Извинявай — каза тя. — Отивам в полицията.

— За какво? — попита Морган. — Нямаме доказателства. Какво ще им кажеш, че Джак ти е откраднал резюмето? — Прав беше. Тя нямаше нищо.

— Не знам. Но трябва да говоря с тях. Поне да ги насоча на вярна следа.

— Той това и очаква от теб. Докато се обясняваме с полицията, ще продаде продължението на Бертоли. Може би вече крои планове да анулира пълномощното ни.

Аби вдигна глава. Беше забравила за пълномощното, което задължаваше Бертоли и филмовите продуценти да изпращат авансите и хонорарите от продажбите до кантората на Морган. Сега Джак можеше с един замах на писалката да насочи постъпленията към себе си.

— Ще се затрудни, когато се опита да напише книгата.

Видяла съм колко може — каза Аби.

— За четвърт милион ще намери кой да му я напише. За него ще останат четири-пет милиона, че и отгоре — каза Морган. — Не е зле за еднодневен труд. А в момента той притежава единственото, което има значение.

Аби го погледна въпросително.

— Името, което ти му даде. Гейбъл Купър — каза Морган. Прав беше. Рекламната кампания на Бертоли бе превърнала това име в чисто злато.

— Исках книгата да се продава. И ето какво постигнах — каза Аби.

— Въпросът е как да я задържим. Ако ни спре кранчето и започне той да получава хонорарите, ще използва собствените ти пари за съдебна битка с нас. И на чия страна ще застане според теб Бертоли, ако Джак се яви с армия адвокати?

— Не знам — каза Аби.

— Не ми се ще да научавам — рече Морган. — Трябва да действаме бързо. Ох, по дяволите, забравих. — Той заби очи в тавана.

— Какво има?

— Утре е срещата ми с клиента в Сан Хуан. Онзи, заради който се измъкнах в командировка. — Физиономията му из даваше ужас.

— Отмени я — каза Аби.

— Не се притеснявай. Ще се оправя някак.

Той се запъти към кухнята, където беше телефонът. Отиде да прави резервации, а през това време Аби напълни една чанта с дрехи и прибра компютъра и принтера в кашони. Слава богу, че пазеше тези, с които ги бе купила.

Когато влезе в кухнята, Морган я погледна отчаяно и сложи ръка на слушалката.

— Следващият полет е чак в седем вечерта.

— Значи тогава.

— Проблемът е, че имат само едно свободно място.

Аби се замисли.

— Вземай го. Ти трябва да минеш през Сиатъл. Аз ще тръгна утре сутринта направо за Ню Йорк. Там ще се срещнем. Има ли билети за сутрешните полети?

Морган пак заговори по телефона.

— За утре имат. За ранния полет.

— Няма проблем — каза Аби.

Морган се поколеба и каза:

— Това не ми харесва.

— Защо?

— Ами ако Джак се върне?

— Защо ще се връща? — Аби поклати глава. — Тази вечер сигурно ще е в някой ресторант с Карла и Бертоли. Ще правят промени в сюжета ми и ще обсъждат предложения за участниците във филма. Няма да се върне.

— Не знам — каза Морган. — Притеснявам се.

— А какъв избор имаме?

Морган нямаше отговор. Той пак заговори в слушалката — поръча билетите и даде номера на кредитната си карта, после затвори.

— Довечера ще ги вземем направо от летището. Тогава ще изпратим и компютъра и принтера.

— Щеше ми се да знам къде е Чарли сега — рече Аби.

— Да. Тогава щяхме да имаме кола.

— Не за това — каза Аби. — Просто не искам да го оставям сам тук. Знам, че не го заслужава, но бих искала да го предупредя. Да му кажа да се маха оттук.

Макар и да увери Морган, че Джак няма да се върне, Аби се притесни. Спомни си за Джоуи. Гой знаеше много малко за книгата, но ако Морган се окажеше прав, бе убит именно заради това. Чарли бе в опасност без да предполага. Аби си спомни, че Джак се похвали колко бил убедителен пред него в Ню Йорк; спомни си за схватката в Сан Хуан. Вярно, че беше самоотбрана, но на Джак окото му не мигна, че оставя окървавен човек на улицата.

— Остави му бележка в „Пирата“ — предложи Морган — Без много обяснения. Кажи му да се върне в Сиатъл, уж че там го чакат купища пари. Той си знае какво да прави.

Прекараха деня в планиране на ходовете си в Ню Йорк. Спенсър се обади на адвокатите, които бе наел, и остави съобщение на телефонния секретар, в което се казваше, че нещата са се ускорили и трябва да се видят във вторник. После запази две стаи в манхатънския „Хилтън“ за понеделник. Ако не му минеше котка път, Морган щеше да е там в понеделник следобед. Провери полетите от Сиатъл за Ню Йорк и направи нови резервации.

Към шест часа Аби поръча такси, а Морган залепи върху компютъра и принтера етикети, на които написа адреса на адвокатската фирма.

След десет минути вече пътуваха към летището. Морган даде на шофьора двайсет долара, за да забрави всякакви ограничения на скоростта. Таксито профуча през Кристианстед и се отправи към северния край на острова.

На летището Морган взе билетите от гишето и подаде на Аби нейните.

— Никак не ми харесва това — каза й той. Не му се щеше да се качва на самолета без нея.

— Няма защо да се притесняваш. Той е в Ню Йорк. Напускам това място рано сутринта. — Тя погледна билетите си. — По-точно в седем и петнайсет.

— Прехвърляш се в Сан Хуан, слизаш в Маями и час по-късно летиш за Ню Йорк. Той повтори маршрута й, сякаш не беше изписан на билетите. — Слушай ме сега. — Лицето му бе самата деловитост. — След като замина, изпрати багажа с бърза въздушна поща и после моментално се върни в къщата. Заключи се и никого не пускай. На сутринта вземи такси и ела право тук. Никакви отклонения и спирки, разбрахме ли се?

Тя кимна послушно и закачливо му отдаде чест.

— Не се шегувам.

— Знам. Всичко ще е наред.

— Довечера ще ти се обадя от Сан Хуан. — Той погледна часовника си. — Трябва да пристигна след час и половина. Стой на телефона.

— Добре.

— А в понеделник вечер ще се видим в Ню Йорк. — Помълча малко и после каза: — Когато те помолих да избягаш с мен, нямах предвид точно това.

— Зная. — Аби се усмихна. — Нямам право да искам такова нещо от теб.

— Ти не си го искала. Аз го предложих. Приятели сме, нали помниш?

Целуна я по челото, после по бузата и изчезна в залата за пътници.

Аби се върна при таксито и помоли шофьора да я закара в колетна служба. Имаше опашка и чак след четирийсет минути успя да предаде кашоните, чието изпращане й струваше сто долара.

По обратния път задрема в таксито и се събуди чак пред къщата. Плати, излезе и чак когато тръгна по алеята, забеляза колата. Малкото синьо беемве бе паркирано пред къщата. Чарли се бе върнал. Поне нямаше да е сама. Забърза по алеята. Входната врата бе отключена. Мислеше, че Морган я е заключил, но не си спомняше със сигурност.

— Чарли — повика го тя. Отговор не последва. Надникна в кухнята, после се отправи по коридора към спалните. Нямаше го и там. Отвори плъзгащата се врата и погледна навън. Стъмваше се и плажът пустееше. На небето изгряваха звезди. Луната бе възседнала купчина облаци на хоризонта.

Аби затвори плъзгащата се врата и я заключи, после погледна часовника на стената в кухнята. Самолетът на Морган трябва да наближаваше Сан Хуан. Той щеше да й се обади след половин час.

— Чарли. Не си играй — извика тя с гласа на майка, която предупреждава детето си за последен път. Представи си Чарли пиян, сврял се на скришно място, за да изскочи и да й изкара акъла тъкмо когато си ляга. Чарли бе способен на такова нещо, особено като пийнеше. Тази вечер щеше да си получи заслуженото. Аби беше на нокти.

Пръстите му пипаха сръчно — мъчеше се да развинти тръбата при едната сглобка. Използваше два гаечни ключа, с единия придържаше тръбата, а с другия разхлабваше сглобката. И под двата ключа бе мушнал парцали, за да не се чува стържене или пък да остави резки. Драскотините по старите тръби можеха да озадачат полицията.

Напъна сглобката, докато накрая чу свистенето на газта. Все едно старата инсталация е започнала да изпуска по малко. Нямаше да развинтва повече, за да има време да довърши работата си, преди да се задуши в тясното тунелче.

Долази до друго разклонение, откъдето тръгваше тръбата за кухнята, където бе газовата печка.

По-рано бе развинтил сигналната лампичка на фурната и бе прекъснал електронното запалване на печката. Не искаше да се появят непредвидени обстоятелства.

На метър и нещо имаше отвор за шахта, която тръгваше от подземието и по страничната стена на къщата стигаше до тавана. По тази шахта минаваха водосточните тръби и електрическите кабели.

Мушна в отвора на шахтата края на пластмасовия маркуч, който носеше със себе си, и започна да го пъха нагоре. Отидоха около четири метра от намотката. Полиуретановият маркуч започваше да се топи при сто и петдесет градуса. В пожара от експлозията от него нямаше да остане нищо. И следа нямаше да открият в пепелта. Развинти другата сглобка и с дебело тиксо прикрепи към тръбата края на маркуча. Газта потече към тавана, където щеше да се наслои като смъртоносна мъгла в очакване на мига.

Аби провери и в двете бани. От Чарли нямаше и следа. Накрая отиде при колата. Ключовете висяха на таблото. Извади ги и ги пъхна в джоба си. Огледа се да не би Чарли да се разхожда наоколо, например да е излязъл да изпуши една цигара, но не го видя никъде.

Може би беше прескочил до „Пирата“. Нищо чудно, като си го знаеше какъв е. Сигурно бе отишъл да пие или да се вихри на дансинга, докато затворят заведението. От една страна, искаше той да остане там и да се прави на голям мъжкар пред разни хлапачки. От друга страна обаче, й се щеше да се върне при нея, та да има с кого да си говори.

Но отвътре нещо я глождеше. Ако Чарли не беше наоколо, какво правеше тук колата? Или може би съвестта го бе загризала? Но тъкмо Чарли… едва ли.

Аби влезе вътре и си спомни съвета на Морган. Заключи входната врата и сложи веригата. После обходи къщата и провери всички прозорци и врати. Направи го, макар да реши, че я гони параноята. Отворените прозорци, през които духаха пасатите, бяха единственият климатик на къщата. Нощта бе топла и задушна и след няколко минути въздухът натежа. Зави й се свят. Не знаеше от какво. Жегата, наслоена в подпокривното пространство, напичаше тавана. На плажа сега бе прохладно, но тази вечер Аби щеше да се помъчи да спи на затворени прозорци.

Влезе в банята, хвърли дрехите си на пода и застана под душа. Остави хладката вода да облива тялото й десет минути, като от време на време поглеждаше водоустойчивия си часовник. Не искаше да пропусне обаждането на Морган. Ако не го чуеше, той щеше да се паникьоса и да си помисли, че се е случило нещо лошо. И щеше да се върне със следващия полет. Аби го познаваше добре.

Пет минути преди времето, когато трябваше да кацне самолетът му, тя спря душа, избърса се и облече хавлията си. Взе си кутийка диетична кока-кола от хладилника и след като подсуши косата си с кърпа, се опита да подреди малко къщата. В нея цареше хаос. Нямаше представа кога ще се върне тук и дали изобщо ще се върне. Помисли си, че трябва да уреди транспортирането на колата до Сиатъл. Колко ли щеше да й струва това? Надяваше се, че поне Чарли си е начесал крастата. От него и Джак не успя да се вреди да покара повече от два пъти. Нагло племе бяха мъжете.

Нужна беше само една искрица, за да се запали газта. Той излази навън през дупката отстрани на къщата, после си пое дълбоко дъх, за пръв път от няколко минути.

Притича до металната кутия, закована на обшивката на къщата. Вдигна капака и прикрепи две тънки оловни жички към медните клеми, после огледа кабела, който излизаше от кутията и обточваше къщата от едната страна. При ъгъла с фасадата той изчезваше в пластмасова изолационна тръба, за да продължи подземния си път.

На островите предпочитаха да вкопават кабелите, което бе по-малката от две опасности. Ураганите събаряха електрическите стълбове, а приливите наводняваха подземните кабели.

Той нави една от тънките оловни жички около края на запалителната свещ, а другата намота на металното връхче близо до луфта. После метна свещта през дупката колкото се може по-навътре в прохода.

Подуши мириса на газ, който сега лъхаше изпод къщата. Всяко претърколване на свещта щеше да предизвика искра. Не можеше да си представи, че ще са нужни повече от едно-две претърколвания.

Аби бе оставила самолетните си билети на кухненската маса още като влезе и сега ги прибра в куфарчето, за да не ги забрави.

Ставаше много топло. Въпреки съветите на Морган се нуждаеше от глътка въздух. Отвори плъзгащата се врата и застана с лице към океана. Вятърът развя краищата на хавлията й и хладният солен въздух освежи голото й тяло.

Отпиваше от колата си и си спомняше първите нощи в блажено неведение, когато не подозираше за лъжите на Джак. Мислите заливаха съзнанието й една през друга. Започна да изброява наум всички неща, които трябваше да свърши до сутринта. Сети се за ръкописа си, чиято разпечатка лежеше върху масата в спалнята й. Без компютъра бе обречена на бездействие, поне докато стигнеше в Ню Йорк.

Пак отпи от колата и погледна билетите в ръката си. Внезапно една мисъл се стовари в мозъка й като оловна тежест. Паспортът й го нямаше! Беше в сейфа в хотелската стая на Джак. Съвсем бе забравила за него. Къде й беше умът? Без паспорт не може да напусне острова.

Запъти се към спалнята. На челото й изби студена пот. Някъде имаше ключ за стаята на Джак, една от онези перфорирани пластмасови карти. Но къде я бе оставила? От седмици не я използваше. Не помнеше и комбинацията на сейфа. Когато остави в него паспорта и втората си дебитна карта, Джак я попита за рождената й дата и тя го излъга. Сега не се сещаше коя година му каза. Ами ако беше сменил комбинацията или пък бе унищожил паспорта й? Тя щеше да остане тук като в капан, от който нямаше излизане, докато не попълни планини от формуляри за бюрокрацията. Обхвана я ужас.

Продължи по коридора към спалнята. Първо трябваше да се облече. Отвори вратата на дрешника и мярна нещо, което не бе оставяла там. Якето на Чарли. Понечи да вземе бермудите си, но изведнъж замръзна с протегната ръка.

— По дяволите! — изкрещя тя, уплашена до смърт. — Ти си пълен кретен, Чарли. — Отдръпна се настрани да си поеме дъх, замаяна от шока. — Тежко ти, ако още веднъж ми изиграеш тоя гаден номер! — развика му се тя. Сърцето й блъскаше в гърлото. Тя притисна ръка към гърдите си. Този глупак едва не й докара инфаркт.

— Дяволите да те вземат! — изруга Аби, присвита на две.

Чарли дума не обели.

— Само ако още веднъж… — След няколко минути пулсът й се укроти и уплахата й отстъпи място на яда. Тя се изпра ви и си пое дълбоко дъх. Погледна се в огледалото срещу дрешника.

Чарли продължаваше да стои в ъгъла. Не помръдваше. Беше с някаква шарена риза — от тези, които ги топят в боя усукани. В ръждивочервени краски на гърдите. Чудно костюмиран за барове и дискотеки, помисли си тя.

Продължи да се взира в огледалото и внезапно осъзна, че краката на Чарли са като гумени. Коленете му бяха подгънати настрани, а ръцете му висяха, все едно бе кукла на конци. Обувките му не се виждаха под висящите дрехи в дъното на дрешника. Поза, която не се подчиняваше на земното притегляне.

На лицето му бе застинала странна усмивка и когато Аби се обърна към него, осъзна причината. Около врата му бе навита черната телена закачалка, чиято кука бе затъкната на желязната пречка. Ръждивочервените краски на ризата му придобиха друг смисъл.

Ръцете й се вдигнаха към устата, но вик не излезе. Аби се втурна по коридора. След две крачки чу как между стените отекна пронизителен писък, но тя дори не осъзна, че се е изтръгнал от нея. Като вода, която потича по пътя на най-малкото съпротивление, тя връхлетя в дневната и видя само едно — отворената плъзгаща се врата. След миг бе изхвръкнала навън в мрака и тичаше боса по камъните и заблатената трева, без да усеща начупените раковини, които разрязваха плътта й.

Беше на шест-седем метра от къщата, задъхана и обезумяла, когато го чу. Звъненето на телефона далеч зад нея. Закова се на място като улучена от куршум. Морган! Обърна се и направи една крачка.

Следващият звън достигна до съзнанието й приглушен от топлината на взрива. Краката й се отделиха от земята и опърленото й от жегата тяло изхвърча на три метра, подето от ударната вълна. Аби падна възнак на пясъка. Беше като сюрреалистичен сън. Огнената гъба отскочи трийсет метра към нощното небе и яркото й оранжево-жълто сияние изличи звездите. Покривът буквално се отлепи и увисна във въздуха. Миг по-късно се разпадна на милиони горящи парченца.

Аби се надигна с отмалели нозе и побягна, после се просна на пясъка, щом горящите въглени и огнените трески заваляха наоколо. Последва вторичен взрив и един разтрошен чайник тупна глухо на няколко метра от нея. Прокара длан по лицето си и усети топлината на кръв. Едно стъкълце се бе забило в бузата й точно под дясното око. Тя го извади и остана да лежи зашеметена. Краищата на хавлията й горяха. Някакъв проблясък на разум й наложи да се надигне и тя успя да угаси пламъците в пясъка.

После долази до брега и се свря под клоните на един тамаринд. Загърна голото си тяло с хавлията и погледна назад към къщата. Стените и покривът ги нямаше. Виждаха се единствено някакви горящи останки, разпалвани от нощния въздух, и блещукащите като звезди въглени, посипани по черната земя, докъдето погледът й стигаше.

В заревото от пожара изплува силуетът на самотна фигура върху една скала край пътя. В миг Аби понечи да стане и да затича натам. Но щом очите й се фокусираха, тя замръзна, взря се още по-напрегнато и осъзна кого вижда. Беше Джак.