Класацията

3

— Мога ли да те видя за минутка? — Аби надникна през вратата на кабинета.

Морган Спенсър седеше зад голямо дъбово бюро, върху което нямаше нищо. Той пусна документа, който четеше, вдигна очилата си и се усмихна.

— Влез и затвори вратата. — Бръкна в чекмеджето на бюрото си и извади пачка листове, пристегнати с гумена лента. — Както казват в занаята, дължиш ми съня за една нощ.

— Какво ще кажеш?

— Добро е.

Спенсър беше нещо като пробен камък, един от малкото, на чието мнение Аби държеше. Не умееше да пише, но пък имаше точно око.

— Кой е този Купър в края на краищата?

— Тъкмо за това исках да поговорим.

Морган разполагаше с остроумна забележка и пламъче в очите за всяка ситуация. Обичаше ирландския хумор и всички филми, в които играе Питър О’Тул. Всъщност нещо във вида му напомняше на Аби за актьора на по-ранна възраст. Беше само осем години по-стар от нея, но с цяло поколение по-мъдър. Беше неин отец изповедник, вуйчото, когото никога не бе имала.

Бяха работили заедно по няколко дела. При все по-ожесточената конкуренция във фирмата той я бе взел под крилото си и й бе предложил защита от копията и стрелите на кариеристите. Проблемът бе, че напоследък Морган губеше способността си да защити когото и да било, дори самия себе си. Фирмата бе прихванала болестния стремеж да намалява персонала.

Аби забеляза, че Морган четеше един документ, наречен „Книгата“. По същество това беше споразумението между съдружниците относно вътрешната организация.

— Какво има?

— Спречкахме се с Кътлър.

Луис Кътлър, чернокож американец, беше новоназначеният управляващ съдружник, издигнат от група млади безскрупулни кариеристи, чийто единствен стремеж беше да контролират всичко и да увеличават собствените си печалби. Консултантите по мениджмънта бяха кимнали одобрително и Кътлър бе избран от съдружниците, за да се справи със секретарките и служителите, чийто глас и без това не се чуваше. За тези пренебрегнати наемници ставаше още по-трудно да твърдят, че са им били раздадени белязани карти.

— Този невзрачен глупак иска да намали премията ми — обясни Спенсър. — Можеш ли да го повярваш? След двайсет години ме третират като обикновен сътрудник. Нещата обаче са написана черно на бяло. Ето тук. — Посочи един пасаж от документа. — Дяловете са „Pro rata“. На литературен английски.

— Това е латински, Морган.

— Затова не обичам адвокатите. Вечно ровят в подробностите.

Силните на деня, всички на по-малко от четирийсет, бяха завършили един и същи правен университет в щата Вашингтон. В бизнеса действаха като тайно братство — сплотено и затворено. Никаква милост за външни хора.

Както и Аби, Спенсър беше учил извън щата. Беше работил във фирмата двайсет години, но тези, с които бе започнал, вече бяха пенсионирани или работеха другаде, а икономическите условия в юридическите фирми се бяха променили. Специалността, в която се бе усъвършенствал повече от две десетилетия — морско право, — преживяваше тежки времена.

— Проклет да съм, ако ги оставя да си развяват байрака безнаказано. Имам една изненада за това копеле. — Говореше за Кътлър. — Още не знае какво съм му приготвил.

Спенсър не се ядосваше лесно или пък умееше да прикрива гнева си добре. Аби видя познатите признаци — леко зачервено лице, потрепващ по плота на бюрото показалец. По принцип беше тих, но опасен. Аби никога не се бе карала с него, така че не бе изпитала жилото му, макар и да бе виждала няколко пъти да пуска отровата си в съда. Трябваше да те обгърне с усмивка, за да почувстваш колко безмилостен всъщност може да бъде.

— Може би не дойдох в подходящ момент — каза Аби.

— Не, не. Какво има?

— Ти си имаш свои проблеми.

— Така е, но твоите винаги са по-малки. Днес изглеждаш чудесно. Защо не дойдеш при мен, за да те направя почтена жена? — Морган се шегуваше, но само донякъде.

Аби се усмихна, а Морган засия. Проблемът във взаимоотношенията им бе в това, че Морган се надяваше на нещо повече от приятелство, а Аби — не.

Преди време бе решила да не се кандидатира за съдружник във фирмата. В колежа бе учила това, което обичаше — литература, — но всички познати я уверяваха, че писането на думи не носи пари. Пазарът на работна сила беше разкъсван от несигурност и тя бе сключила сделка с дявола — в университета записа право. Сега плащаше цената.

Мразеше професията си. Добрите адвокати обичат сраженията. Непрестанните конфликти с противниковата страна, със съдиите и дори с клиентите повишават адреналина на добрия професионалист в съдебната зала. За Аби тези неща причиняваха само язва на стомаха.

Единственото й спасение бяха нощите, когато следваше мечтата си с ревността на мисионер. В продължение на осем години бе написала три романа. Бяха добри. Имаха литературни достойнства. Единият от тях й донесе награда. Издаде ги малка фирма в Ню Йорк, а редакторът й написа солидни отзиви и похвали. Без нужните промоции и маркетинг обаче книгите й бяха сполетени от съдбата на по-голямата част от художествената литература в страната — умряха по рафтовете.

Когато стана модно адвокатите да пишат романи, всичките й приятели започнаха да я съветват да напише юридически трилър. Бяха същите приятели, които я бяха съветвали да завърши право. Аби не им обърна внимание. Писането — такова, каквото искаше тя — за нея беше бягство от професията й.

— Миналата година не беше ли на един семинар за интелектуалната собственост и авторското право? — попита Аби.

— Да — кимна Морган. — В университета на Южна Калифорния. Пращат ме на екзотичните места. Кътлър беше четири дни в Белиз на семинар по данъчно право и се върна със суперлуксозен кораб. За мен останаха два дни в Лос Анджелис.

— Искаш ли клиент?

— Разбира се. — Погледна я през рамо, защото вече търсеше материалите в библиотеката. — Някъде тук са. — Затършува в чекмеджетата на съседния шкаф. — Програмата и няколко книги. Дано ги открия. Какво ти трябва?

— Регистрация на авторски права. Не съм го правила до сега.

— О, няма проблем.

— Занимавал ли си се с такива неща?

— Попълва се прост формуляр — отвърна той. — Дори мисля, че имам един в материалите от семинара. За кого е?

— За мен.

Морган се обърна рязко и я изгледа озадачено.

— Пак ли пишеш?

Аби кимна.

— Е, радвам се за теб. — Той отново се обърна към шкафа. — Ще ми се да можех и аз. Ти пишеш лъжи и за това ти плащат. Аз лъжа в съда, устно, и това се нарича лъжесвидетелство.

— Това не са лъжи, Морган. Нарича се художествена измислица.

— Така е.

Преди година издателят на Аби бе купен от по-голяма фирма. При реорганизацията уволниха редактора й и отхвърлиха следващия й ръкопис, като изтъкнаха няколко не особено ясни причини, които, общо взето, се свеждаха до един-единствен факт — в издателския бизнес Аби вече беше похабена стока, име, което се е провалило. В света на книгоиздаването беше по-добре да си никому неизвестен автор, отколкото да си извършил смъртния грях да не влезеш в класацията на бестселърите. Класацията беше всичко. Посланието беше повече от ясно — Аби трябваше да пресъздаде себе си.

Бившият й литературен агент, дребен играч, който работеше сам в един апартамент в Манхатън, бе предложил ръкописа й на още двама издатели. Единият провери как са се продавали предишните й книги и отказа. Другият отправи изумително изискване — преди да решат дали да издадат книгата, трябвало да видят снимка на авторката.

Аби се слиса. Агентът обясни, че напоследък това ставало все по-често срещана практика. След като влагат пари в някоя книга, издателите искали да знаят дали авторът би могъл да изнесе на плещите си товара на телевизионните дискусии, ако книгата предизвика някакъв интерес, дали физиономията му ще може да бъде използвана в печатните реклами и така нататък. Или само ще влоши нещата.

На Аби тая работа не й се хареса. Не толкова заради обидата, колкото заради това, че се страхуваше. Съгласи се, защото нямаше алтернатива. След седмица изпрати снимка и ръкописът й бе отхвърлен. Разбира се, не можеше да е сигурна за причината — дали книгата или видът й бяха наклонили везните, — но вече не беше в първа младост и личната й неувереност като жена на средна възраст оказваше силно влияние. Така че сега бе взела решение за себе си.

— Поне единият от двама ни прави нещо, което му доставя удоволствие — отбеляза Морган.

— Работата ти доставя удоволствие, Морган — каза Аби. — Оплакваш се, но ти харесва.

— Ще ми достави повече удоволствие, ако някой изхвърли тези надути тъпаци през прозореца. — Разбира се, имаше предвид Кътлър и антуража му.

Докато Морган тършуваше из чекмеджетата, Аби огледа кабинета. В ъгъла имаше голяма метална кутия колкото ораторски пулт, с ръчка и измервателен уред. Това беше телеграфен апарат, свален от бракуван кораб на негов клиент. Дори положението, в което бе оставена ръчката, бе показателно за Морган и кариерата му. Беше в положение „стоп“.

— Мислех, че издателите се занимават с авторските права.

— Още нямам издател.

— А защо не почакаш, докато не продадеш книгата? Нека те ги защитават.

— Малко по-сложно е. Представям я под псевдоним — каза Аби.

— Хм. — Морган се обърна и я погледна.

— Гейбъл Купър — добави Аби.

— Значи ти си написала онова?

— Не се прави на изненадан. Умея да пиша.

— Не, нямах предвид това. Просто никога не бих се досетил. Твоите книги бяха други.

— Искаш да кажеш, че в тях няма действие. Няма и кой знае какъв сюжет.

— Да. Отчасти — съгласи се Морган. — Тази обаче те грабва и не ти дава да я оставиш. Не се шегувам. Не спах две нощи. Кътлър ти дължи живота си. Ако не бях толкова недоспал, щях да го ликвидирам на срещата тази сутрин.

Аби се засмя.

С течение на времето агентът й бе започнал да се измъква, да не отговаря на обажданията й. Това я бе изумило. Винаги бе смятала, че писането дава някаква сигурност. Притежаваше нужния талант. Нима имаше значение на колко години е и как изглежда? Идеята, че би могла да пише до дълбока старост, бе утеха. Смяташе, че най-важното са мислите й и способността да ги облича в думи. Сега всичко това бе разбито на пух и прах.

Аби обаче не беше малодушна. Не криеше гнева си. В крехкия свят на художествената литература проявяваше упорство и бе готова да рискува по своему. Такъв бе целият й живот. Болезнено независимият дух и готовността да поема рискове дължеше на покойния си баща. Заради него продължаваше да пише, заради него продължаваше това несигурно приключение през тъмните студени нощи. И то я бе накарало да се заеме с безумието, което вършеше в момента.

— Защо не използваш собственото си име? — попита Морган.

— Имам си причини.

— И какви са те? — погледна я той.

— Мои си причини.

Морган поклати глава.

Аби се запита дали е потърсила помощ от когото трябва. Някой непознат би задавал по-малко въпроси.

— Въпреки това издателят пак ще вземе правата за ръкописа.

— Знам. Искам обаче и права на мое име.

Морган я изгледа.

— Освен това искам да го направиш неофициално. — Имаше предвид, че услугата няма да мине през фирмата. — Ще ти платя лично.

— Не бъде глупава. — Морган продължи да рови из папките, за да намери материалите. След секунда вдигна очи. — Всъщност можеш да ми платиш. Искам да знам защо го правиш. Защо използваш псевдоним?

— Защото не искам никой да разбере, че съм го писала аз.

— Романът е чудесен — отбеляза Морган.

— Романът е безсрамно комерсиален и е написан по безсрамно комерсиален начин — отвърна Аби. — Знам го.

— Говориш, сякаш не е твое създание. Вероятно не е високо изкуство, но ти казвам, че не можах да го оставя. Не би трябвало да се срамуваш.

— Не се срамувам. Имам си причини. Може ли да не говорим повече за това?

— Само ако не искаш да ме преметнеш с хонорара ми.

Аби доби отчаян вид.

— Добре. Ще ти кажа. Само че не бива да излиза от тази стая. Обещаваш ли?

— Адвокатска тайна. Професионална етика и всичко останало.

— Добре. Не смятам да казвам на когото и да било, че аз съм авторът. На агента, на издателя… на никого. Убедена съм, че за книгата ще е по-добре, ако мен ме няма.

— Доста жестока си към себе си — каза Морган.

— Не съм. Те са жестоки. — „Те“ бяха големите издатели от Ню Йорк. — Ако се подпиша със собственото си име, няма да купят ръкописа. Няма да си помръднат пръста, а аз определено искам книгата да получи своя шанс.

— Рано или късно ще трябва да се срещнеш с тях. Не искат ли снимка за корицата?

— Искат.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще им дам чужда снимка. На мъж — отговори Аби.

Морган я погледна и заклати глава. Не вярваше на ушите си.

— Ти си красива жена.

— Наближавам четирийсет. Освен това някой мъж, особено ако е хубав, по-лесно ще привлече вниманието им.

— Кой? — попита Морган.

— Още не знам.

— Ти си побъркана. Моля те, кажи ми, че все още не си предприела нищо в този дух! Тоест не си говорила с издател, нали?

— Само с агент. Струва ми се обаче, че са намерили издател.

— Какво му каза?

— Не е мъж, а жена. Казах й, че Гейбъл Купър е заминал някъде, за да работи на спокойствие. Задачата ми в момента е да го открия.

— И тя ти повярва?

— Казах й още, че изглежда опасен. Тя иска книгата. Иска Гейбъл Купър. Иска всичко. Смятам да й го дам.

Морган опря глава на ръцете си и започна да я клати с удивление.

— Няма нищо незаконно, Морган. Просто няма.

— Само малка измама — отбеляза той.

— Хората непрекъснато използват псевдоними.

— О, да. Хората използват псевдоними. Само че в твоя случай… смяташ да покажеш физиономия, нали?

— Искат бицепси и бели зъби. Ще им ги осигуря. Младост и красота. Ще се изръсят добре.

— Наистина ли мислиш, че на мъж са готови да платят повече?

— На млад мъж. Красавец. Обзалагам се на каквото искаш.

— Защо?

— Попитай тях. Освен това нещата не опират само до по̀ла. Аз имам книги, които са се провалили на пазара. Дори не са се доближили до класацията. От такъв автор не става звезда. Няма начин. В този бизнес получаваш начална скорост, ако те открият. Искат нови лица, за да могат да обявят пред света, че са тяхно откритие.

— Само че в твоя случай…

— Давам им стегнат задник, за да се съгласят.

— Ще те спукат от съдебни дела.

— За какво?

— За измама например.

— Няма.

— Защо?

— Защото, за да докажат измама, ще трябва да докажат нанесени щети. Това значи да заявят, че на мен, жената, са щели да платят по-малко, отколкото на красавеца, който съм им представила.

Морган се замисли за момент и се усмихна.

— Дискриминация.

Аби кимна.

— Ще трябва да го признаят.

— Ще се изправят пред нож с две остриета — каза Морган.

— По едно острие за всяка буза — добави Аби. — Освен това, ако книгата има успех, защо им е да ме съдят? А ако мине и замине, на кого му пука? Няма да има за какво да претендират.

Морган беше възхитен от хитростта й. Беше обмислила всичко. Явно притежаваше и други качества, освен писателския талант. Беше по-добър адвокат, отколкото бе смятал.

— Не се ли притесняваш, че някой друг ще отнесе лаврите за твоя труд?

— Само до излизането на изданието с меки корици — от върна Аби.

— После какво?

— После ще кажа истината.

— И мислиш, че ще ти позволят?

— А как могат да ме спрат? Ако направя всичко както трябва, ако регистрирам авторските права на свое име… Или пък покажа договор с този, когото ще представя за Гейбъл Купър. Няма да имат избор.

Морган не можеше да не признае, че звучи забавно. Много по-забавно от адвокатската практика.

— Може би аз ще мога да го направя. Имам предвид, да стана Гейбъл Купър.

Аби не знаеше как да му го каже, но Морган го прочете в очите й. Нямаше нужда да обяснява.

— Знам. Тлъстини където не трябва. Косата ми започва да оредява.

Вдигна ръка и разроши четината на тила си.

— Сега кой проявява жестокост спрямо кого? — попита Аби. — Не, не искам да те замесвам.

— Разбирам. Просто искаш от мен да ти помогна да планираш измамата. Не искаш да я извърша.

— Може ли да стане? Можеш ли да регистрираш авторското ми право и да им попречиш да ме открият?

Морган се замисли.

— Струва ми се, че да. Някой друг знае ли какво си намислила?

— Само трима души — отговори Аби след малко.

— Кои?

— Ти, аз и Тери. Наложи се да дойде при мен за известно време, така че й казах. — Аби и Тереза Дженрико бяха приятелки още от гимназията.

— Продължава ли да я бие?

Аби кимна.

— Какъв кретен! — Морган имаше предвид Джоуи Дженрико, охладнелият съпруг на Тери. Двете жени и Морган няколко пъти се бяха отбивали на чашка след работа в едно барче зад ъгъла. — Заслужава куршум в главата.

— Да не би да предлагаш услугите си?

— Познавам някои подходящи хора. — Морган изви носа си на една страна с показалец, за да заприлича на боксьор тежка категория с размазана физиономия. — Може да стане много дискретно. Могат уж да го блъснат с камион, докато спи в леглото си. Какво е за нас някаква си касапница, след като вече се занимаваме с измами? — намигна й той.

Аби го погледна и се засмя. Морган си записа нещо.

— Не си казвала на никой друг, нали?

— Ще трябва да научи още един човек.

— Кой?

— Гейбъл Купър.

Не изглеждаше зле — мургав, с едва набола брада. От друга страна обаче, беше късен следобед. Служителката го изгледа объркано, както младо момиче гледа по-възрастен мъж, при това хубав.

— Мога ли да ви помогна? — попита го тя.

— Търся Абигейл Чандлис.

— Не зная дали е тук. Как се казвате?

— Джоуи Дженрико.

— По какъв повод?

— За повода искам да говоря с Чандлис.

— Не… имах предвид свързано ли е с някое дело във фирмата…

— Да. Развода ми.

— Наш клиент ли сте?

— Не. Вашите хора представляват жена ми.

— О… един момент. — Червените сигнални светлини вече светеха в главата на момичето. През последните няколко го дини разни гневни съпрузи бяха изстреляли в големите юридически фирми предостатъчно куршуми, за да се наложи служителките в приемните им да преминат по-сериозно обучение от Националната гвардия. Момичето натисна бутона под бюрото, за да сигнализира на охраната на първия етаж — жълтия бутон, който означаваше, че трябва да се качат без извадени пистолети. Продължавайки да се усмихва, тя по търси с очи издутини под сакото на посетителя, но не откри нищо.

— Веднага ще дойде.

Натисна копчето на интеркома, за да се обади, но не на Аби. Специалистите по сигурността им бяха обяснили, че в никакъв случай не трябва да викат адвоката, който се занимава със случая. Ако се появеше Аби, би могла да се превърне в дивеч за отстрел.

Само след секунда в приемната влезе млад мъж с костюм и вратовръзка, висок близо два метра.

— Мога ли да ви помогна?

Дан Лъндън беше бивш полицай и настоящ адвокат. Навремето беше футболист от отбора на Вашингтонския университет, който бе станал национален шампион и непрекъснато побеждаваше. Сега отговаряше за вътрешната сигурност във фирмата.

— Да… — Размерите на младежа бяха предостатъчни, за да накарат Джоуи да се замисли. — Търся един от адвокатите ви.

— Аз също съм адвокат — каза Лъндън. Джоуи не си бе представял, че има адвокати с такива габарити.

— Да, но аз търся Аби Чандлис.

— Боя се, че тя не е тук в момента.

— Аха. — Джоуи се зачуди дали Тереза не излиза с този тип. Един приятел му беше казал, че я е виждал в ресторант с някакъв колега. Щеше му се да срита нечий задник, но ако трябваше да се справи с този, му беше нужен булдозер.

— Мога да почакам.

— Безсмислено е — каза Лъндън. — Днес няма да се връща.

— А къде е?

— Извън фирмата.

— О…

Сега вече пред вратата бяха застанали двама души с бели ризи и сини фуражки, с по двайсет килограма железари около кръста. Джоуи се обърна и ги видя през стъклото.

— Мога да дойда пак.

— Идеята не е добра.

Джоуи го изгледа с недоумение.

— Имате ли адвокат? — попита Лъндън.

— Защо? Да не би да съм арестуван? — Имаше чувството, че му четат правата. Беше неудачник. Цял живот бе минавал през квадратчето „Старт“, но досега не бе получавал полагащите се двеста долара.

— Имах предвид дали при развода ви е представлявал адвокат.

— О, да — въздъхна облекчено Джоуи.

Лъндън се засмя. На Джоуи това не му хареса, но все пак реши, че е по-добре да ти се смеят, отколкото да те арестуват, така че също се засмя.

— Ако искате да говорите с мисис Чандлис, поискайте от адвоката си да й се обади. — Лъндън му подаде визитка. — И без това тя не може да разговаря с вас.

— Защо?

— Заради правилата на професията. Ако имате адвокат, няма право да говори с вас.

— Не знаех.

— Сега знаете.

Точно като ченге, помисли си Джоуи. Ако имаше чук и някак си се окажеше зад гърба му, щеше да му даде да разбере.

— Беше ми приятно — каза адвокатът.

— И на мен.

Двамата униформени поеха Джоуи пред вратата и го придружиха до асансьора. На партера записаха името му в дебела книга — все едно добрият шериф от Дивия запад изхвърля бандит от града. Вече никога нямаше да успее да мине през охраната и да се качи горе. Ако искаше да говори с Чандлис, трябваше да го направи някъде другаде.

Когато излезе през въртящата се врата, почувства хладния вятър откъм океана. Студената пот, която го бе обляла, стана ледена. Джоуи знаеше, че е избегнал куршума. Опипа колана на панталона си, доволен, че двамата от охраната не бяха решили да направят същото. Имаше досие и нямаше право да си извади разрешително. Въпреки това обаче, когато търсеше жена си, Джоуи Дженрико винаги носеше пистолет.

Вдигна слушалката на второто позвъняване и преди да успее да каже „ало“, Аби вече го бе сръфала:

— Къде, по дяволите, е чекът ми? — Струваше й се, че винаги нервничи, когато говори с Чарли.

— Аби?

— Поласкана съм — каза тя, — че успя да познаеш гласа ми сред десетките, на които дължиш пари.

— Не са ми плащали от два месеца — оплака се той.

— А ти на мен от пет.

— Слушай, имам затруднения. — Това беше оправданието на живота му.

Чарли Чандлис беше бившият й съпруг. Бяха женени в продължение на осем мъчителни години, през които Аби го виждаше предимно в края на седмицата, при това само ако по същото време нямаше юридически консултации или не бе заминал за Уала Уала, където се намираше щатският затвор със строг режим. Чарли също беше адвокат, но се занимаваше с наказателни дела в Сиатъл. Живееше на ръба, както повечето от клиентите му, неколцина от които очакваха смъртно наказание.

Дължеше й общо девет хиляди долара — половината от задълженията по кредитната им карта по времето на развода. Картата беше на името на Аби, но по-голямата част от дълга бе натрупана от Чарли. Съдът бе наредил да изплаща парите месечно в продължение на една година. Беше изостанал с четири вноски.

— Какво е оправданието този път? — попита го тя.

— Мизерен съдебен бюджет, какво друго?

Никой от клиентите на Чарли не беше в състояние да си плати защитата, така че разноските им поемаше данъкоплатецът. Наемаха Чарли, за да осигурява функционирането на системата или поне той се кълнеше, че безкрайните обжалвания са мисията на живота му. Парите за хонорари никога не достигаха. Престъпленията неизменно бяха повече от обществените средства, заделяни за адвокати.

— Намаляват хонорарите ми, задържат парите ми. Какво мога да направя?

— Кажи им, че трябва да си плащаш сметките.

— Чудесно. Много добре знаеш обаче, че държавата плаща навреме само социалните помощи — каза Чарли. — Бавят парите ми най-малко с по два месеца. Все едно, че окачват салам на кука, за да узрее и да стане за ядене.

Звучеше правдоподобно, но не решаваше проблема на Аби. Беше взела два месеца неплатен отпуск, за да довърши книгата си, защото не беше в състояние да се справи с толкова много неща едновременно. Освен това беше теглила заем и бе включила дължимото от Чарли в бюджета си. Сега банката си искаше парите и тя трябваше да ги върне.

— Чарли, аз също имам проблеми.

— Миналата седмица ми взеха колата — каза й той. — Закъснях с вноските и си я прибраха. Направо от паркинга зад кантората ми. Сега си търкам подметките и се возя на автобус.

Чарли беше неудачник, добре образован, но неспособен да се отърве от мизерията.

— Чарли, ти си правоспособен юрист, член на колегията, не мислиш ли, че…

— Да не започваме пак.

Това бе голяма част от причината за разтрогването на брака им. Чарли искрено вярваше в доброто, като хипитата с конски опашки от шейсетте, и смяташе, че да се подхранват корените на което и да е престъпление е социална несправедливост. Негова свещена мисия беше да оправи нещата. И някъде в похода към върховна справедливост Аби и това, което бе останало от брака им, просто се бяха загубили.

— Не съм виждала чек от пет месеца — напомни му тя.

— Не мога да платя, след като нямам пари — отвърна Чарли. Спомена нещо за изстискване на кръв от червено цвекло, после закри слушалката с длан и Аби чу, че говори с някого.

— … трябва да се занесе на ръка. Вземи куриер — каза той.

— Какво? За чека ми ли говориш?

— Не, не. Трябва да внесем в съда едни документи. Преди пет.

Вечно под пара, животът на Чарли приличаше на списък с ограничения.

— Можеш да попаднеш в затвора, знаеш го. — Аби не беше глупачка, така че за развода си бе наела адвокат. Напомни му, че адвокатът й е заплашил да го принуди да представи по съдебен ред уважителна причина за неспазването на съдебна заповед още при първата пропусната вноска. Адвокатът й беше казал също така, че вероятно това няма да свърши работа. Чарли живееше в съда. С повечето съдии беше на „ти“. Вероятно щеше да обвини административната система и да се отърве само със строго порицание. Между временно Аби щеше да е длъжна да плати на собствения си адвокат. Вместо това предпочиташе да пилее времето и парите си за извънградски телефонни разговори и да го тормози от разстояние. Резултатът беше същият.

— Давам ти десет дни — каза му тя.

— После какво?

Добре поне, че не можеше да види глупавото изражение на лицето й — нищо, че го долавяше по пращящата тишина в слушалката. Това беше празна заплаха и двамата го знаеха много добре.

— Слушай, ще ти изпратя чека веднага щом мога. Наистина. — Гласът му спадна с близо октава, сякаш се канеше да разкрие важна държавна тайна. — Още не съм казал на секретарката си, но този месец няма да мога да й платя.

— Защо не й подадеш слушалката, за да й кажа аз? — попита Аби.

— Трябва да затварям — каза Чарли.

— Аз как да си платя наема?

— Кажи им да почакат.

— Чудесно. Няма да ям този месец.

— Ще дойда да те заведа на вечеря — каза й той.

— Имаш пари за ресторант, но не и да си платиш дълга, така ли?

— Имам нова кредитна карта — обясни Чарли. — Непрекъснато изпращат рекламни листовки по пощата. — Засмя се.

Чарли веселякът.

Още един болен проблем. Аби не би могла да си извади нова кредитна карта дори и животът й да зависеше от това — Чарли бе ликвидирал кредитния й рейтинг. Но той си имаше нова кредитна карта на свое име.

— Защо не вземеш заем срещу нея? — попита го тя.

— Не мога. Ще ми я вземат веднага. Тайната на кредита е да нямаш нужда от него — каза той. — Слушай, искаш ли да дойда при теб? — Сменяше темата.

— Не си прави труда.

— Защо да не се видим? Заради старото време.

— Старото време не беше никак хубаво.

— Не беше и лошо — възрази той. — Доколкото си спомням.

— Зависи от коя страна си бил — отвърна Аби.

Последва болезнена тишина и Чарли бързо я запълни. Той винаги се съвземаше пръв след скандалите.

— Слушай, трябва да затварям.

— Чарли?

— Ще ти изпратя чек, обещавам.

— Да, разбира се. — В следващия живот, помисли си Аби.

Чарли затвори, а тя се запита дали в края на месеца ще й се наложи да яде котешка храна, или пък банката ще промени условията на заема й с някаква убийствена лихва.