Накарай ме

20

Офисът беше също толкова обикновен на вид, колкото и пунктът за приемане на земеделска продукция — потънал в прах, с небоядисани дървени повърхности, износени и потъмнели факс машини и ксерокси, разхвърляни купища адресни формуляри за куриерските служби и нестабилни купчини от опаковани пратки. Някои сигурно бяха доставени, а други чакаха да бъдат изпратени. Доста от пратките бяха малки, едва ли не по-малки от етикетите с попълнения адрес, с които бяха облепени, а други бяха големи — включително и две, които очевидно бяха доставени директно от чуждестранните производители в оригиналните си опаковки. Едната беше някакво германско медицинско оборудване от стерилна неръждаема стомана, поне доколкото можеше да се вярва на преводаческите умения на Ричър, а другата беше японска камера с висока разделителна способност. Имаше запечатани пакети с копирна хартия, подредени на лавици до стената, химикалки на корда и корково табло, на което с кабарчета бяха закрепени всякакви местни обяви, включително за уроци по китара, разпродажби на покъщнина и стаи под наем. Човекът от пункта за приемане на земеделска продукция беше казал, че това място, общо взето, минава за пощенска станция в градчето, и Ричър вече разбираше защо.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита шофьорът на кадилака.

Мъжът стоеше зад плот от шперплат и броеше банкноти по един долар.

— Мисля, че те познавам отнякъде — каза Ричър.

— Така ли? — каза мъжът.

— Играл си футбол в университета, нали? В отбора на Маями. През деветдесет и втора година, нали така беше?

— Бъркаш ме с някого, приятел.

— Или беше в отбора на Калифорнийския университет?

— Не съм аз.

— Значи си шофьорът на таксито. Тази сутрин те видяхме в мотела.

Мъжът не отговори.

— Както и вчера сутринта — добави Чан.

Отново нямаше отговор.

На плота имаше малък контейнер от телена мрежа, пълен с визитки. Бяха издадени от „Мъниграм“, може би като допълнителен стимул при сключването на договора за представителство. Ричър взе една визитка и прочете какво пишеше на нея. Човекът не се казваше Малоуни.

Ричър се обърна към него и попита:

— Имаш ли местен телефонен указател?

— За какво ти е?

— Ще го нося на главата си, за да си подобря стойката.

— Какво?

— Искам да проверя един номер. За какво друго може да ми трябва телефонен указател?

Мъжът се поколеба продължително, все едно се опитваше да измисли основателна причина да отхвърли това искане, но в крайна сметка очевидно се отказа. Наведе се, извади едно тънко томче изпод плота, завъртя го на 180 градуса и го побутна към Ричър.

— Благодаря — каза Ричър и отвори указателя на мястото, където свършваха имената с буквата „Л“ и започваха тези с буквата „М“.

Чан се наведе към него, за да погледне.

В указателя нямаше човек на име Малоуни.

— Защо този град се казва Мадърс Рест? — попита Ричър.

— Не знам — каза мъжът.

— На колко години е твоят кадилак? — попита го Чан.

— Как точно ви влиза това в работата?

— В интерес на истината, никак. Не сме от агенцията за контрол на автомобилния транспорт. За нас няма значение, че колата няма регистрационни номера. Просто ни стана интересно. Автомобилът изглежда в чудесно състояние.

— Да, върши работа.

— И каква е тази работа?

Мъжът се поколеба, преди да отговори.

— Такси — каза той. — Точно както казахте.

— Познаваш ли човек на име Малоуни? — попита го Ричър.

— Трябва ли?

— Може би.

— Не — отговори мъжът с известно задоволство, все едно се радваше, че най-сетне е стъпил на сигурна почва. — В този окръг няма нито един човек на име Малоуни.

Ричър и Чан се върнаха пеша до широката улица и спряха под лъчите на утринното слънце.

— Той ни излъга за кадилака — каза Чан. — Колата не е такси. На такова място няма нужда от такси.

— Тогава какво е? — попита Ричър.

— Приличаше на служебна кола, нали? Като онези колички по курортите. С които карат гостите от едно място на друго. От рецепцията до бунгалата, в които са настанени. Или от бунгалата до спа центъра. Като жест на добра воля. Особено като се вземе предвид, че няма регистрационни номера.

— С изключение на факта, че изобщо не сме на курорт. Намираме се по средата на гигантско пшенично поле.

— Каквото и да е, не е отишъл далече. Все пак е стигнал до там и се е върнал, докато ние вземем душ и закусим. Може би за един час. Значи трийсет минути до там и трийсет минути в обратната посока. По тези пътища това означава радиус от най-много трийсет километра.

— Това са почти три хиляди квадратни километра — отбеляза Ричър. — Площта се изчислява, като се умножи радиусът на квадрат по числото пи. Дали има връзка с разследването на Кийвър, или е нещо друго?

— Очевидно има връзка. Този тип се държеше по същия начин на паркинга на мотела, както онзи от магазина за резервни части, когато посрещна влака. Като лакей. А човекът от магазина за резервни части е докладвал за теб, защото малко приличаш на Кийвър. Значи има връзка.

— За да претърсим три хиляди квадратни километра, ще ни трябва хеликоптер — каза Ричър.

— А и Малоуни го няма — каза Чан.

Тя бръкна в задния си джоб и извади листчето на Кийвър. „Мадърс Рест — Малоуни“.

— Освен ако този тип не ни излъга и за него. Това, че го няма в телефонния указател, не доказва нищо. Може да не е записан в указателя. Или да е пристигнал наскоро в градчето.

— И сервитьорката ли ни е излъгала?

— Трябва да попитаме и в смесения магазин. Ако съществува и не се храни в закусвалнята, значи си купува храна от там. Нали все трябва да яде нещо.

Двамата поеха на юг по широката улица.

Междувременно шофьорът на кадилака беше зает да докладва за тях. Не че имаше да се докладва кой знае какво.

— Не са стигнали доникъде — заяви той.

Едноокият от мотела попита:

— Как разбра?

— Чувал ли си за човек на име Малоуни?

— Не.

— Е, него търсят.

— Някакъв човек, който се казва Малоуни?

— Да, провериха го в телефонния ми указател.

— Няма човек, който да се казва Малоуни.

— Именно — каза шофьорът на кадилака. — Значи не са стигнали доникъде.

Смесеният магазин изглеждаше така, все едно не се беше променял през последните петдесет години — с изключение на търговските марки и цените. След малкото антре се отваряше тъмно и прашно пространство с миризма на влажен брезент. В магазина имаше пет тесни пътеки, отрупани със стоки, които варираха от дърводелски инструменти до пакети с бисквити, от свещи до буркани за консервиране, от тоалетна хартия до електрически крушки. Имаше и една стойка за работно облекло, което привлече погледа на Ричър. Собствените му дрехи бяха на четири дни и сега, когато Чан беше до него, това започна да му прави впечатление. Тя ухаеше на сапун, чиста кожа и малко парфюм. Беше го усетил, когато се беше привела, за да погледне в телефонния указател, и се питаше какво беше усетила самата тя. Той си избра панталон и риза и откри на рафта срещу тях чорапи, бельо и бяла тениска. По-малките неща струваха по един долар, а основните бяха общо по-малко от четирийсет. Като цяло изглеждаше разумна инвестиция. Ричър събра всички избрани дрехи и ги занесе на касата в дъното.

Собственикът на магазина не пожела да му ги продаде.

— Няма да ви обслужа — заяви мъжът на касата. — Не сте добре дошли тук.

Ричър не отговори. Мъжът беше слаб и жилав, на около шейсет години. Имаше хлътнали бузи, покрити с бяла четина, и рядка посивяла коса, мръсна и неподстригана. От ушите му стърчаха туфи косми, вратът му беше обрасъл. Беше облякъл две ризи една върху друга.

— Хайде, изчезвайте — продължи той. — Това е частна собственост.

— Имаш ли здравна застраховка? — попита го Ричър.

Чан отпусна ръка на лакътя му. Макар че нямаше връзка със ситуацията, Ричър си помисли, че е първият път, в който тя го докосва.

— Заплашваш ли ме? — попита мъжът.

— Общо взето — отговори Ричър.

— Живеем в свободна държава. Имам право да решавам на кого да продавам стоката си. Такъв е законът.

— Как се казваш?

— Не ти влиза в работата.

— Да не би да се казваш Малоуни?

— Не.

— Можеш ли да ми развалиш един долар?

— Защо?

— Искам да се обадя по телефона.

— Телефонът не работи.

— Нямаш ли друг, в дъното на магазина?

— Не можеш да се обаждаш от него — каза мъжът. — Не си добре дошъл тук.

— Добре — каза Ричър. — Разбрах.

Той провери етикетите на дрехите, които беше донесъл на касата. Чорапите струваха един долар, боксерките също, както и тениската, панталонът беше деветнайсет долара и деветдесет и девет цента, а ризата — седемнайсет долара и деветдесет и девет цента. Общо четирийсет долара и деветдесет и осем цента, към които вероятно трябваше да добави данък добавена стойност в размер на седем процента. Значи общият разход беше четирийсет и три долара и осемдесет и пет цента. Той извади две банкноти по двайсет долара и една от пет долара и ги събра накуп. После ги сгъна по дължина, за да ги оправи. Накрая ги остави на гишето.

— Имаш две възможности, приятел — каза той. — Да се обадиш на ченгетата и да им кажеш, че ще имат работа в града. Или да ми вземеш парите. Задръж рестото, ако искаш. Може да започнеш да събираш фонд за бръснене и подстригване.

Мъжът не отговори.

Ричър взе покупките си и ги пъхна под мишницата. После излезе навън след Чан и спря, за да провери телефона. От слушалката не се чуваше сигнал „свободно“. Само хриптяща тишина, все едно имаше директна връзка с Космоса или с кръвта, която пулсираше в собствената му глава.

— Съвпадение? — попита Чан.

— Съмнявам се — отговори Ричър. — Сигурно е прекъснал кабелите. Искат да ни изолират от външния свят.

— На кого искаше да се обадиш?

— На Уестуд, в Лос Анджелис. Хрумна ми нещо. После ми хрумна и нещо друго. Но може би е най-добре първо да проверим в мотела.

— И онзи в мотела няма да ни даде да се обадим от неговия телефон.

— Така е — каза Ричър. — Мисля, че можем да бъдем съвсем сигурни в това.

Двамата се доближиха към мотела от южната страна, така че първо видяха крилото, в което се намираше рецепцията. На алеята пред прозореца имаше три неща. Първото беше пластмасовият сгъваем стол, на който не седеше никой, но той все още се намираше на наблюдателната си позиция, която беше заемал през нощта.

Второто беше очуканият куфар на Кийвър, който дотогава се беше намирал в стая 215, но сега се издуваше от събрания му багаж и стоеше на алеята. Изглеждаше изоставен и самотен.

А третото нещо беше куфарът на Чан, с вдигнат цип и извадена дръжка, който също беше събран и очакваше собственичката си.