Накарай ме

34

Жилището на Маккан беше обявено като „апартамент 32“. Ричър предположи, че това означаваше втория на третия етаж, вероятно в дъното на къщата, ако се броеше по часовниковата стрелка отляво надясно, както беше най-вероятно. С други думи, човекът живееше на последния етаж в къща без асансьор, без изглед към улицата. В къща, която не беше нищо особено и се намираше на западнала улица. Адресът му определено не беше престижен.

Входната врата на къщата беше солидна и здраво заключена.

Чан натисна звънеца на Маккан.

Отвътре не се чу никакъв звук. Сигурно беше твърде далече навътре, за да се чува нещо. От високоговорителя на таблото не се разнесе пращене. Абсолютно нищо. Само горещото притихнало утро, в което нищо не помръдваше.

— Пробвай пак да му се обадиш — каза Ричър.

Телефонът за еднократна употреба, който си бяха купили, имаше бутон за повторно набиране. Не беше толкова зле за тринайсет долара. Чан го натисна и те зачакаха ухо до ухо. Телефонът започна да звъни. Но никой не вдигна.

Тя прекъсна връзката.

— И сега какво? — попита тя.

— Много е рано за пица — каза Ричър. — Ще трябва да се представим за куриери.

Той натисна девет различни звънеца и когато някой отговори на първия от тях, каза:

— Доставка на пратка, госпожо.

Настъпи кратка пауза, после ключалката на вратата избръмча и изщрака. Двамата влязоха в спарен вестибюл, пълен с велосипеди, бебешки колички, купища менюта за доставка на тайландска храна и рекламни листовки за ключарски услуги. Приземният етаж носеше следи от семеен живот отпреди сто години, с гипсови корнизи и старомодни тапети. Но тапетите бяха избелели и издраскани, корнизите бяха грубо насечени от съвременни прегради, а на елегантните врати, които водеха към стаите, насилствено бяха монтирани петстепенни ключалки, шпионки и медни табелки с номера, които не бяха точно на една и съща височина. Първата врата отляво беше номер 11, а номер 12 беше зад нея, малко по-навътре.

Стълбището беше с перила от ковано желязо, мокет на стъпалата и доста стръмно. Докато се изкачваха по него, на всеки етаж автоматично се включваше стълбищно осветление. Когато стигнаха до върха, се бяха задъхали. Горе беше горещо. Апартамент 32 беше зад първата врата, до която стигнаха. В дъното на къщата, от лявата страна.

Ричър почука на вратата. Никой не отговори. Но в начина, по който изтрака вратата в касата, имаше нещо нередно. Ричър завъртя бравата. Беше отключено.

Вратата се отваряше към дневна, която представляваше, общо взето, цялото жилище — потънало в сумрак, но достатъчно малко, за да го обхванат с един поглед. Въздухът беше спарен и кисел, до едната стена имаше неоправено двойно легло, а до другата — кухненски бокс без прозорци и баня без прозорци. И двете бяха толкова големи, колкото щяха да бъдат в някоя каравана. Единственият източник на светлина беше еркерният прозорец, потъмнял от мръсотия и закрит наполовина от завесите. Стените бяха голи. Вероятно някога са били боядисани в бяло, но отдавна бяха посивели до цвета на пепел. Имаше маса за хранене, висока колкото барплот и не по-широка от петролен варел, а до нея — едно-единствено високо столче. Самотен фотьойл и отоманка, която не беше в комплект с него — ако не се смяташе това, че и двете бяха еднакво износени. С тях се изчерпваше разнообразието по отношение на мебелировката. Защото всички останали мебели бяха маси.

Бяха общо пет на брой и всяка една от тях беше голяма колкото врата, около два метра на дължина и около метър на ширина. Всички бяха дървени и почернели. Бяха подредени една след друга през средата на помещението, като следваха определен модел — първата беше с тясната страна към вратата, втората беше опряна странично в нея, така че двете заедно образуваха буквата „Т“, третата отново беше с тясната страна, четвъртата беше странично, така че образуваха още едно „Т“, а последната пета маса отново беше с тясната страна. Цялата композиция приличаше на скован гръбначен стълб по дължината на цялата стая, оформен от прешлени и къси дебели ребра.

На масите имаше компютри, седем от които бяха настолни, а останалите осем — лаптопи. Имаше и други черни кутии с неясно предназначение, както и външни дискове с памет, модеми, устройства за четене на флашки, разклонители и вентилатори. Но най-вече имаше кабели — гигантски кълба и вълни от усукани и преплетени жици като електрически спагети. А там, където нямаше жици или кутии, имаше книги — високи и нестабилни купчини от книги за програмиране, интернет протоколи и регистрация на домейни.

Чан погледна навън в коридора и затвори вратата.

— Пробвай да му се обадиш по телефона — каза Ричър.

Тя натисна бутона за повторно набиране и той чу жуженето на сигнала в ухото ѝ, след това се включи мобилната мрежа и някъде в стаята започна да звъни телефон. Звънеше силно и настоятелно и бръмчеше — с някаква глупава мелодия и с плътната вибрация на пластмасов корпус върху дървена повърхност. Телефонът на Маккан беше там, на една маса, подскачаше и се въртеше под кълбо жици, а малкото му дисплейче светеше в синьо. Беше на зарядно, а зарядното му беше включено в компютър.

Чан прекъсна връзката.

— Защо не го носи със себе си? — каза тя. — Мястото на мобилния телефон е в джоба.

— Предполагам, че не го възприема като мобилен телефон — отговори Ричър. — Не и в обичайния смисъл на думата. За него това е друг номер, от който да се обажда на Уестуд. Нищо повече. И телефонът е свършил тази работа. Телефонът не е виновен, че няма резултат. Точно както предположи, той се е отказал от него и го е захвърлил в чекмеджето. С тази разлика, че в нашия случай е маса.

— Телефонът е включен да се зарежда.

— Може би по навик.

— Тогава къде е той?

— Не знам къде е той — отговори Ричър.

— Вратата на Кийвър също беше отключена.

— Спомням си.

— Мисля, че трябва да огледаме набързо и да се махаме.

— Колко набързо?

— Две минути.

Не беше много време, но се оказа достатъчно, защото нямаше какво толкова да оглеждат. Кухнята беше миниатюрна — шкафът беше с габарити, които бяха наполовина на нормалните, и съдържаше само една кутия с евтина зърнена закуска. Хладилникът също беше с габарити, които бяха наполовина на нормалните, и в него имаше само кутия с евтино мляко и две шоколадчета. Шкафчето в банята беше заредено с болкоуспокояващи, които се продаваха законно, и лекарства за настинка, които се продаваха без рецепта. Имаше шкаф с чекмеджета, пълни с износени дрехи — повечето от синтетични тъкани и всичките черни. По леглото нямаше нищо необичайно. Компютърното оборудване беше напълно стандартно. Всички монитори се включваха веднага, но от този момент нататък изискваха парола за всяко действие.

Нямаше никакви снимки, лични вещи, нищо за четене в свободното време и никаква поща.

Чан отвори вратата и погледна навън в коридора.

— Да тръгваме — каза тя.

После отвори вратата по-широко. В коридора стоеше някакъв мъж.

Свидетелските показания не са надеждни, защото зависят от предпоставки, предварителна подготовка и внушения. Хората не са надеждни свидетели, защото виждат това, което очакват да видят. Ричър не беше по-различен от другите. Беше човешко същество. Рационалната част от мозъка му похаби безценната първа част от секундата, като работеше по образа на мъжа на вратата и се опитваше да го възприеме по такъв начин, че да отговаря на някаква достоверна версия на теоретичната му представа за Маккан. Не беше лесна задача, защото Маккан трябваше да е на шейсет години, слаб и изпит, докато човекът на вратата очевидно беше с двайсет години по-млад и два пъти по-здрав, отколкото трябваше. Въпреки това Ричър инстинктивно се опита да разпознае Маккан в него, защото кой друг можеше да бъде този мъж? Кой друг можеше да стои на вратата на Маккан в къщата, в която живееше Маккан, в същия град?

Едва половин секунда по-късно първичната част от мозъка на Ричър успя да поеме контрола и образът на мъжа изведнъж се избистри и стана съвсем ясен — изобщо не беше теоретичният Маккан и дори хипотетично не можеше да бъде той, защото това беше познатото лице, което беше зървал вече два пъти.

Сега го виждаше за трети път: първо в закусвалнята, след това в лимузината и накрая тук, на това място, в сумрачния коридор на третия етаж на тази къща без асансьор.