Накарай ме

32

В крайна сметка Ричър и Чан се отправиха заедно с останалите пътници към изхода, преминаха по подвижната пътека и влязоха в сградата на летището, където имаше хиляди други хора, които или седяха и чакаха, или бързаха във всички възможни посоки. Ричър беше извикал лицето на непознатия мъж в паметта си като снимка на издирван престъпник в пощенска станция и незабелязано оглеждаше тълпите наоколо с периферното си зрение, без да гледа право към тях, без да разсъждава. Доверяваше се на инстинктите си да уловят приликата, ако имаше такава.

Но такава нямаше. Мъжът не седеше, не чакаше и не бързаше в нито една възможна посока. Двамата прекосиха салона, като подминаваха хората, които чакаха пред тоалетните или се редяха за кафе, покрай будките за вестници и лъскавите бутици, и заведенията с ламинирани маси и прегърбени самотни пътници. Ричър се оглеждаше за хора, които четат вестници с подпрени лакти на масата, за познатия ъгъл на раменете, но не видя нищо. Онзи човек го нямаше. Не беше на летището.

Двамата стигнаха до изхода на зоната за пристигащи и преминаха в чакалнята на летището, където бяха лентите за получаване на багажа и изходите за наземен транспорт. Видяха редица телефонни апарати на стената, които си стояха самотни и забравени. След това видяха нещо още по-добро: рецепция, на която се предлагаха всякакви полезни услуги за новодошлите, включително и хотелски резервации на място. Жизнерадостна жена с униформено сако им препоръча хотел „Пенинсюла“, обади се вместо тях и им резервира апартамент, а след това им каза къде е стоянката на такситата.

Вечерта беше топла и въздухът беше изпълнен с влага, изгорели газове и цигарен дим. Двамата почакаха пет минути и накрая им се падна един капнал шофьор в капнал форд краун виктория, който потегли с максимална скорост към центъра на града. Ричър се взираше през прозореца, докато не изгуби от поглед тълпите пред летището, но не видя никакви познати лица. По магистралата оглеждаше и колите около тях, но нито една не ги доближи или не тръгна успоредно с таксито. Всички хора просто си караха във вечерния мрак, един по един, без да забелязват другите, всеки в своя собствен свят.

— Трябва да си купим телефон за еднократна употреба — каза Чан.

— И трябва да кажем на Уестуд да си купи такъв — каза Ричър. — Защото се налага да предположим, че нашият човек е започнал всичко точно по този начин. Като е следял всички обаждания на Уестуд. Ние сами дойдохме при него тази сутрин. Сами влязохме в капана.

— Това доказва, че те се страхуват от Уестуд. Което пък доказва, че Уестуд е написал нещо важно за тях.

— Сигурно не е онази статия за акулите и французина.

— Нито пък за гризачите или за промяната в климата.

— Ето, виждаш ли? Вече ограничаваме възможните варианти.

Влязоха в града успоредно на линията на надземната железница и го видяха пред себе си, необятен и непоклатим, един напълно нощен пейзаж с милиони осветени прозорци на фона на мастиленочерното небе на изток. Хотел „Пенинсюла“ вече ги очакваше с апартамент, който беше два пъти по-голям от служебните жилища за военни, в които беше отраснал Ричър, и хиляда пъти по-луксозен. Менюто за румсървис беше с размерите на телефонен указател и беше с кожена подвързия. Двамата си поръчаха каквото им се искаше, като приеха, че от „Ел Ей Таймс“ ще го платят. Нахраниха се бавно, защото се надяваха, че цялата вечер е пред тях и никой няма да ги притеснява. Нямаше нужда да бързат за никъде. Беше по-хубаво да се наслаждават на сигурността за предстоящото. Беше по-приятно да се къпят в обещанието за бъдещето. С предястия, основно, десерт и кафе.

На следващата сутрин се събудиха рано въпреки часовата разлика донякъде защото мислите им не ги оставяха на мира, но най-вече защото предишната вечер не си бяха направили труда да дръпнат завесите, а стаята им гледаше на изток, към изгряващото слънце. Мислите на Ричър бяха свързани с неговата теория, която беше претърпяла поредната промяна. Четвъртият път беше още по-хубав от третия. Беше невероятно. Но вярно. А това носеше със себе си и малко горчивина. Защото някой ден щеше да бъде средна работа. Все някога трябваше да спре. Рано или късно. Не можеше вечно да става все по-хубаво. Или можеше? Трябваше да се надява на най-доброто и да се подготви за най-лошото.

Мислите на Чан очевидно бяха свързани с Линкълн Парк и бяха по-скоро иронични, защото тя каза:

— Чудя се как да отидем до там. Не е толкова далече. Не съм сигурна, че си заслужава да вземаме кола под наем. Може да се окаже, че няма място за паркиране. А такситата са свързани с непрекъснати разходи и понякога се намират трудно. Така че като цяло си мисля, че ще бъде най-добре да вземем под наем лимузина за целия ден. За предпочитане черна.

— Да го направим на рецепцията на хотела — каза Ричър. — Така ще си дадем още един ход преднина.

— Колата ще ни вземе в девет. Ще пристигнем в библиотеката около десет минути след отварянето.

— Отлично.

След като взеха това решение, поради ранния час им остана предостатъчно време за бавна и продължителна закуска от румсървис, бавен и продължителен душ и други неща, които също е най-добре да се правят бавно и продължително сутринта — включително изпробването на теории.

Лимузината им беше традиционен модел, черна, както бяха поискали, и излъскана до блясък. Шофьорът беше дребен, със сив костюм. Обясни им, че му е все едно дали кара в задръстванията, или стои паркиран до бордюра. За него нямало никаква разлика. И в двата случая му плащали еднакво. Стигнаха до Линкълн Парк за десет минути.

Когато влязоха в библиотеката, всичко изглеждаше така, все едно току-що е започнало началото на работния ден. Служителите се подготвяха за работа енергично, но дискретно. Двамата попитаха къде е жената, с която бяха разговаряли предишния ден по телефона за справки, и услужливите библиотекари ги заупътваха един след друг като в някаква щафета, докато не стигнаха до бюро с табелка „Справки“, разположено в самостоятелна ниша, на което в момента нямаше никой. Столът беше прилежно прибран до бюрото, а мониторът на компютъра не светеше. Все още никой не го беше включвал. Жената явно беше закъсняла за работа.

Но не всичко беше изгубено. Защото в дъното на нишата имаше врата, зад вратата се чуваха гласове, а на вратата имаше друга табелка: „Стая на доброволците“. Значи това беше стаята, от която Маккан беше провел шестнайсет разговора по телефона, докато търпението на Уестуд не се беше изчерпило.

Ричър почука на вратата и гласовете замлъкнаха. Той отвори и видя обикновена стая за почивка, обзаведена в служебен стил, с пастелни цветове и ниски столове с платнена тапицерия. На тях седяха общо петима души — двама мъже и три жени на различна възраст, различни на вид.

Телефонът беше на ниска масичка между два от столовете.

— Извинете — каза Ричър. — Не искам да ви прекъсвам. Търся господин Маккан.

— Няма го — каза един възрастен мъж.

Произнесе го по начин, който подсказа на Ричър, че той познава Маккан, вероятно добре, за да отговори с такъв авторитет и да се изкаже от името на всички по този въпрос. Беше сух, възрастен, със светлокафяв панталон с басти от плат, който не се мачкаше, гъста бяла коса, която беше старателно сресана, и прибрана в панталона карирана риза, която явно беше като униформа за пенсионерите. Сигурно се беше пенсионирал от мениджърски пост, където беше живял сред таблици и данни, и все още имаше нужда да се чувства търсен или търсеше възможност да се почувства нужен.

— Кога видяхте господин Маккан за последен път? — попита го Ричър.

— Преди три-четири седмици.

— Обичайно ли е това?

— Той идва когато иска. В крайна сметка всички тук сме доброволци. Предполагам, че има и множество други интереси.

— Знаете ли къде живее?

Възрастният мъж отговори:

— Съжалявам, но това са лични въпроси, а аз нямам представа кои сте вие.

— Господин Маккан наскоро се обърна към една компания за частни разследвания, за да му помогне с един проблем. Ние сме служители на тази компания. И дойдохме да му помогнем.

— Значи би трябвало да знаете къде живее.

Ричър сниши глас:

— Може ли да разговаряме насаме, господине?

Тези думи попаднаха право в целта, която беше егото на възрастния мъж. Бяха преценили, че е нещо повече от останалите. Бяха го разпознали като човек, с когото можеш да говориш насаме, за да му споделиш поверителна информация. Той се обърна към останалите доброволци.

— Ще ни оставите ли насаме? И без това работното време започна. Всички си имате задачи за днес.

И така, по-младият мъж и трите жени излязоха от стаята. Чан затвори вратата след тях и двамата с Ричър се настаниха на столовете, които се бяха освободили току-що. Възрастният мъж не беше помръднал от мястото си.

— Боя се, че агентът, който се занимаваше със случая на Маккан, е изчезнал — започна Чан. — И първото нещо, което трябва да направим в такъв случай, е да се уверим, че клиентът ни е в безопасност. Това е стандартна оперативна процедура. Но имаме нужда от помощ, за да го открием.

— За какво става въпрос? — попита възрастният мъж.

— Не знаем със сигурност. Може би ще можете да ни помогнете. Смятаме, че господин Маккан се е разтревожил от нещо. Може да ви е споменавал за някакъв свой проблем.

— Знам със сигурност, че не е доволен от живота.

— А знаете ли защо?

— Двамата не сме близки. Не си споделяме такива неща. Поддържаме работни отношения. Разговаряме на теми, свързани с библиотеката, разбира се, често надълго и нашироко, и сме на едно мнение по повечето от тях, но почти не си спомням да сме водили лични разговори. Останал съм с впечатлението, че той има семейни проблеми. Не мога да ви кажа нищо повече от това. Мисля, че съпругата му е починала отдавна и има голям син, с когото има проблеми. Или предизвикателства, както е прието да се казва сега.

— Знаете ли къде живее?

— Не, никога не ми е казвал.

— Това не е ли необичайно? — попита Ричър. — Хората обикновено споменават къде живеят, нали? Какви магазини има на тяхната пресечка, колко далече трябва да отидат от дома си, за да си вземат чаша кафе?

Възрастният мъж отговори:

— Останах с впечатлението, че той се срамува от мястото, където живее.

Двамата излязоха навън, където жената от „Справки“ вече беше на работа зад бюрото си. Беше се появила точно навреме. Чан отново ѝ се представи, а след това ѝ показа една от старите си визитни картички от ФБР и всичко потръгна много гладко с изключение на това, че жената все така отказваше да им даде адреса на Маккан. Беше непоклатима. Вярваше пламенно в правото на хората да защитават личното си пространство. Предложи им да се обърнат към директора на библиотеката. Но Ричър предположи, че директорът ще храни също толкова пламенни убеждения — ако не в правото на лично пространство, то със сигурност по отношение на риска от съдебни дела, заведени срещу поверената му институция — и следователно ще бъде също толкова непоклатим.

— Добре, не ми давайте адреса — каза той. — Но поне ми кажете дали господин Маккан има адрес.

— Разбира се, че има — отговори жената.

— И вие го знаете?

— Да, точно така. Но не мога да ви го кажа.

— Наблизо ли е?

— Не мога да ви дам адреса.

— Аз не го искам. Адресът му вече изобщо не ме интересува. Дори да ми го кажете, няма да искам да го чуя. Просто искам да знам дали е наблизо. Това е всичко. Така няма да ми издадете нищо важно. Във всеки квартал живеят хиляди хора.

— Да, наблизо е.

— Колко наблизо? Пеша ли идва до тук в дните, когато е на работа?

— Вие ме питате за адреса му.

— Не, напротив. Не искам да знам адреса му. Вече дори няма да ви позволя да ми го кажете. Ако започнете да говорите, ще си пъхна пръстите в ушите и ще запея, за да не ви чувам. Просто искам да знам дали идва пеша. Това е въпрос на география. Или на физиология. На колко години е господин Маккан според вас?

— На колко какво?

— Години. Възрастта му е нещо различно от адреса. Можете да говорите свободно за нея. Имате пълната свобода да споделите впечатленията си по този въпрос.

— Шейсет. Миналата година навърши шейсет години.

— В добра форма ли е?

— Напротив. Изглежда ужасно.

— Съжалявам да го чуя. Как по-точно?

— Прекалено е слаб. Не се грижи за себе си. Изобщо.

— Значи не му достигат силите?

— Бих казала, че да. Непрекъснато е потиснат и унил.

— Значи не би искал да изминава твърде дълго разстояние пеша, нали така? Да кажем, максимум три пресечки. Правилен ли е този извод?

— Не мога да ви кажа.

— В радиус от три пресечки около нас има общо трийсет и шест квадрата с дължина на страната от една пресечка. Това е повече от площта на град Милуоки. Няма да ми кажете нищо конкретно.

— Добре, да, идва пеша на работа и, да, разстоянието не е голямо. Но това е всичко. Не мога да ви кажа нищо друго за него.

— А как е първото му име? Можете ли да ни кажете поне това?

— Питър. Казва се Питър Маккан.

— А съпругата му? От колко време е вдовец?

— Мисля, че е било отдавна.

— Как се казва синът му?

— Мисля, че се казва Майкъл. Майкъл Маккан.

— Има ли някакъв проблем с Майкъл?

— Не сме говорили за проблеми.

— Но може би вие сама сте се досетили за нещо подобно.

— Ако ви кажа, ще предам доверието му.

— Не и в случай, че не ви е казал нищо по този въпрос. Ако ни кажете, ще споделите собствените си изводи. Нищо повече. Разликата е голяма.

— Според мен Майкъл, синът на господин Маккан, има проблемно поведение. Не знам точно в какъв смисъл. Но смятам, че не е нещо, с което човек да се гордее. Ето това са собствените ми изводи.

Ричър си придаде съчувствен вид и се опита още веднъж, но жената все така отказваше да им съобщи адреса на Маккан. Затова двамата си тръгнаха и на излизане се отбиха на рецепцията, където провериха телефонните указатели за Чикаго. В тях имаше твърде много хора на име П. Маккан и М. Маккан, за да им свършат някаква работа. Ричър и Чан излязоха обратно на улицата, въоръжени с едно голямо нищо — ако не се смятаха впечатленията и предположенията им.