Накарай ме

36

Съседката беше истинска дама, слаба и повехнала, но енергична. Подобно на много други хора от своето поколение, беше по-скоро вежлива и проявяваше неохота, когато трябва да се усъмни в някого. Поне открито. Ричър предполагаше, че причината за това беше просто доброто възпитание.

— Доставяме нов компютър за господин Маккан — обясни той. — Но тук е много горещо. Колегата ни припадна.

— Искате ли да се обадя на „Бърза помощ“?

— Не, ние ще го внесем вътре и ще му дадем чаша вода.

— За мен няма да представлява никакво затруднение да го направя.

— Става дума за застраховката му, госпожо. Той работи на свободна практика. Никак не му е лесно. Условията на застраховката му са нечовешки. В никакъв случай няма да иска да плаща сметката за болничните услуги.

— Има ли нещо друго, което мога да направя?

— Нищо, госпожо.

Ричър хвана Хакет под мишниците и започна да го тегли към жилището на Маккан. Чан дискретно побутна пистолета на земята с крак, сантиметър по сантиметър, за да го скрие на сигурно място. Съседката понечи да затвори вратата, но после си промени решението и отново я отвори по същия поверителен начин, както преди, на около трийсет сантиметра.

— Мислех си, че Питър винаги сам си инсталира компютрите.

После затвори вратата и в коридора настъпи тишина.

Чан вдигна пистолета и го внесе в стаята. Ричър прибра Хакет вътре. Чан затвори вратата. Нямаше никакво съмнение, че Хакет е понесъл тежки увреждания на челюстта. Бяха пострадали, общо взето, всички лицеви кости. Някой доктор по медицина щеше да изнася лекции за неговия случай. Но иначе дишаше съвсем нормално. Поне засега. Докато някои от вътрешните му органи не започнеха да се подуват и да се съсирват. След това ставаше рисковано.

— Кога ще се свести? — попита Чан.

— Нямам представа — отговори Ричър. — Между два часа и никога.

— Много силно го удари.

— Той ме удари пръв. Два пъти в главата и един път в бъбрека.

— Добре ли си?

Ричър кимна. Беше добре. Но не и страхотно. Бъбрекът го болеше. Изпитваше болка при движение. А главата го болеше още по-силно. Най-вече над ухото. Беше адски силен удар. Може би най-силният, който беше понасял в живота си. При тези обстоятелства не беше най-мъдрото решение да го удари с глава.

— Не можем да чакаме тук два часа — каза Чан. — Кой знае какво ще стане през това време.

— Трябва да открием Маккан, така че няма значение дали ще чакаме тук или на друго място.

— Не разсъждаваш рационално — каза тя. — Боли ли те главата?

— Не още. Но ще ме заболи. Защо?

— Как са ни открили на това място?

— Предполагам, че той ни е проследил. В ретроспекция изглежда очевидно, че ще започнем от библиотеката.

— Но след това се качихме в лимузината. И изминахме някакъв съвсем неочакван маршрут. Обиколихме целия квартал, за да се ориентираме. И никой не ни следеше. Как би могъл да ни открие?

— Тогава как са ни открили?

— Явно разполагат с повече информация за Маккан от нас. По някакъв начин. Може би той е работил с тях. Ако не друго, разполагат с адреса му. Може би затова беше отключена вратата. Както беше отключена вратата на Кийвър. Може би Хакет вече е идвал тук по-рано тази сутрин.

В гласа ѝ имаше някаква особена нотка. Ричър вдигна пистолета, провери за патрон в цевта и извади пълнителя. Месинговите деветмилиметрови патрони проблеснаха в сумрака. Но не бяха толкова, колкото трябваше да бъдат. В пълнителя имаше с един патрон по-малко. Той подуши цевта. После подуши и заглушителя. С пистолета беше стреляно.

— Те не са искали да говорим с Маккан. Имало е два начина да ни попречат да го направим. И те са решили да използват и двата.

Ричър провери пулса на Хакет. На врата. Пулсът му се усещаше ясно, но беше бавен. Беше в дълбоко безсъзнание. Или в кома. Дали между двете имаше някаква разлика? Ричър не беше сигурен.

— Налага се да приемем, че рано или късно ще пристигнат подкрепления — каза Чан.

— Той може да ни каже полезни неща — изтъкна Ричър.

— Нямаме време.

— Добре, тогава да вземем поне каквото можем.

Взеха модерен мобилен телефон, тънък колкото този на Чан, ключ за кола под наем, магнитна карта за стая в хотел, осемдесет и пет цента и портфейл — бяха в джобовете на мъжа, — както и един пистолет „Хеклер & Кох П7“, който беше в кобура отзад на колана му. Пистолетът беше достатъчно малък, за да се носи незабелязано, но достатъчно голям, за да върши работа. Стреляше със същите деветмилиметрови патрони като другия, което беше разумно от логистична гледна точка. В портфейла имаше повече от сто долара в брой, шофьорска книжка, издадена в щата Калифорния, и няколко кредитни карти. Чан задържа мобилния телефон, за да провери списъка с обажданията, а Ричър задържа парите за бъдещи разходи, както и по-малкия пистолет, по други причини. Двамата избърсаха отпечатъците си от останалите вещи на мъжа, както и от всички предмети, които бяха докосвали в стаята. После прибраха плячката в джобовете.

— Трябва ли ни нещо друго? — попита Чан.

Ричър се огледа за последен път.

— Може би още едно нещо — каза той.

— Какво?

— Мисля, че можем да забравим за екологичното земеделие и пчелите. Погледни къде живее този човек. В кухнята му има само захаросана зърнена закуска и евтино мляко от супермаркета. И две шоколадчета. Това му е храната. Освен това носи панталони от полиестер. Значи му е все едно с какво се храни и не се интересува от екология. Следователно статията от „Ел Ей Таймс“, на която е реагирал, е била онази за Дълбоката мрежа. За интернет. Изглежда съвсем логично, с всички тези компютри.

— Искаш да вземеш някой от компютрите, така ли?

— Чу ли какво каза съседката? Преди да затвори вратата?

— Каза как си е мислела, че Питър сам си инсталира компютрите. Значи не я беше убедил. Искаше да те ужили, преди да затвори вратата.

— Но се изрази съвсем точно. Компютрите се инсталират, нали така? Освен това го нарече Питър. Такава стара госпожа би трябвало да го нарече господин Маккан. Значи сигурно са приятели. Както често се случва със съседите, които живеят отдавна заедно. А в такъв случай може би разговарят и на лични теми. И ако тя знае за компютрите му, може би освен това знае и какво го тревожи. Защото е в състояние да го разбере.

— Нямаме време да говорим с нея. Всеки момент в къщата могат да пристигнат още от тези хора. И ченгетата.

— Съгласен съм — каза Ричър. — Нямаме време да говорим с нея. Поне не тук. Точно затова тя е нещото, което искам да вземем със себе си. Съседката. Нека да я поканим на кафе. Някъде навън. И да поговорим там.

Не стана бързо. Изобщо не приличаше на бягство от местопрестъпление. Жената първо прояви скептицизъм. И неохота. В крайна сметка се наложи Чан да я убеди, че работи за ФБР. Затова извади една от визитните си картички. После жената се зае да си търси палтото, макар че ѝ казаха, че навън е топло. За нея беше въпрос на добро възпитание. Поне не настоя да си вземе ръкавици и шапка.

Последва дългото, несигурно слизане по стръмното стълбище, но когато излязоха на улицата, лимузината разсея и последните ѝ съмнения. Лъскавата черна боя и шофьорът със спретнатия сив костюм най-сетне я убедиха. Това беше служебна кола. Жената беше виждала такива по вечерните новини.

След това Ричър трябваше да избере подходящото място. Бяха отхвърлени множество симпатични кандидатури. Най-сетне се спря на едно кафене в традиционен за Чикаго стил, дискретно реновирано с необходимото уважение, вероятно от внука, който го беше наследил. Предлагаше приятна атмосфера и отговаряше на всичките му изисквания: място за паркиране на лимузината наблизо, места за сядане вътре и телевизор на стената.

Съседката на Маккан изглеждаше доволна от избора. Може би кафенето ѝ напомняше за местата, където беше ходила преди. Тя внимателно се настани в едно сепаре и остави Чан да седне до нея. Ричър зае отсрещното място, като се извъртя настрани, за да изглежда колкото е възможно по-незаплашително.

След като се представиха, стана ясно, че дамата е госпожа Елеанор Хопкинс, вдовица, пенсионирана лаборантка от университета, която беше не само технически грамотна, но и нещо повече: специализираната литература, която ѝ беше позната — много ограничена и специфична, но все пак съществуваща, — беше написана в голямата си част от нея самата или от хора, които познаваше лично. Или които познаваше покрай други хора, или щеше да ги познава лично, ако в някакъв момент от живота си беше започнала работа по някой друг проект. Според думите на жената професионалната ѝ кариера беше съвпаднала с един период, който беше много интересен от гледна точка на техническия прогрес.

След това жената им обясни, че Питър Маккан живеел в тази къща от много години и двамата се били сближили по един практичен съседски начин. Беше го видяла за последен път преди три-четири седмици. Това не било необичайно. И не давало основания за тревога. Тя излизала много рядко и било въпрос на чисто съвпадение да го срещне в коридора. А в последно време той и без това отсъствал често, понякога за по няколко дни. Жената не знаеше къде е ходил. Никога не го била разпитвала. Все пак му била съседка, а не сестра. Да, той не бил щастлив човек. Животът често се обръща по този начин.

Телевизорът в кафенето показваше местните новини. Ричър го следеше с периферното си зрение. Госпожа Хопкинс си поръча кафе и парче кейк, а Чан ѝ обясни, че е възможно господин Маккан да се е замесил в някакви неприятности. Неизвестни неприятности. Дали тя не знае нещо?

Жената не знаеше нищо.

— Изглеждаше ли разтревожен от нещо? — попита Ричър.

— Кога? — попита госпожа Хопкинс.

— В последно време.

— Бих казала, че да.

— От колко време насам?

— Може би през последните шест месеца.

В далечината навън се чуха сирени и приглушените вибрации от витлата на хеликоптер на около километър и половина от тях.

— Знаете ли нещо за проблемите на господин Маккан? — попита Ричър.

— Не. Почти не сме разговаряли на лични теми.

— Бяха ли свързани със сина му?

— Може би, макар че ситуацията със сина му беше по-скоро неизменна.

По телевизията се виждаше кадър от хеликоптер, който показваше зелени поляни. И дървета. Някакъв парк.

— Какъв беше проблемът със сина му? — попита Ричър.

— Не сме навлизали в подробности — отговори госпожа Хопкинс.

— Знаете ли, че беше наел частен детектив?

— Знаех, че възнамерява да предприеме конкретни действия.

— За какво?

— Не знам.

— Разговаряхте ли по технически въпроси? Като се имат предвид вашата професионална биография и неговият очевиден интерес към тази тема?

— Да, често разговаряхме по технически въпроси. Понякога на кафе и парче кейк. Както в момента. Обсъждахме заедно различни теми. Това ни доставяше голямо удоволствие. Аз му помагах да схване как са изградени основните структури, а той ми помагаше да разбера за какво се използват в момента.

— Може ли да се каже, че основният му интерес беше технически?

— Мисля, че не, но със сигурност имаше технически аспекти.

— Беше ли нещо, свързано с интернет?

На екрана на телевизора под нестабилната картина към парка се появи надпис, който гласеше: „Жертва на огнестрелно оръжие в парка“.

Възрастната дама вдигна поглед към телевизора и отбеляза:

— Сигналът сигурно е подаден от някой човек, който си е разхождал кучето. Мисля, че обикновено става така. Поне в парковете.

— Беше ли свързан с интернет интересът на господин Маккан? — попита Ричър.

— Имаше някои аспекти, които му се искаше да разбере по-добре. Подобно на повечето непрофесионалисти, и той си представяше нещата физически. Все едно интернет е някакъв басейн, пълен с плаващи топки за тенис. Като всяка топка за тенис представлява отделен уебсайт, естествено. Но тази представа, разбира се, не отговаря на истината. Уебсайтовете не са физически обекти. Интернет не съществува физически. Няма габарити, нито граници. Няма горе или долу, близо или далече. Макар че може да се твърди, че притежава маса. Дигиталната информация се изразява с единици и нули, което означава, че клетките на паметта или са заредени, или не са. А зареждането представлява енергия, така че, ако се вярва на уравнението на Айнщайн, че „E=mc2“, където „E“ означава енергията, „m“ е масата, а „c“ е скоростта на светлината, трябва да се приеме и уравнението, че „m“ е равно на „E“, разделено на „c“ на квадрат, което е същото уравнение, но изразено по друг начин, и от това би трябвало да следва, че зареждането притежава установима маса. Колкото повече песни и снимки качвате в паметта на телефона си, толкова по-тежък става той. С една трилионна милиардна част от милиграма, разбира се, но все пак.

На екрана на телевизора се видя как камерата от хеликоптера се фокусира върху някакви ниски храсти. Около тях стояха униформени полицаи, виждаха се полицейска лента и неясна фигура в дъното на кадъра, с черни обувки и черен панталон, скрита в храстите. Надписът в долната част на екрана все още гласеше: „Жертва на огнестрелно оръжие в парка“.

— Какво точно искаше да разбере Маккан? — попита Ричър.

— Искаше да разбере защо някои уебсайтове не могат да бъдат открити — обясни възрастната жена. — По същество това е въпрос за търсачките в интернет. В този смисъл неговата представа за басейна беше полезна. Той си представяше милиони топки за тенис, някои от които се поклащат на повърхността на водата, а други плават по-дълбоко, притиснати от тежестта на останалите. Затова аз му предложих да си представи търсачката като дълга копринена панделка, която минава отгоре и отдолу, от всички страни на топките, и се движи с огромна скорост, така че се плъзга по мократа им мъхеста повърхност. А след това да си представи, че някои топки за тенис са направени така, че да имат шипове вместо мъх, като рибарски кукички, а други са направени така, че да нямат никакъв мъх по себе си и да бъдат съвсем гладки, като билярдни топки. Къде ще се закачи копринената панделка? За шиповете, разбира се. И ще се плъзне по билярдните топки, без да се закачи за тях. Точно това трябваше да разбере Питър за търсачките. Интернет работи и в двете посоки. Един уебсайт трябва да иска да бъде открит. Трябва да положи специални усилия, за да се сдобие с ефективни шипове. Това се нарича „оптимизация на търсенето“. И в момента е много сериозна дисциплина. От друга страна, да бъдеш билярдна топка също никак не е лесно. За да останеш скрит, също трябва да се постараеш сериозно.

— Скритите уебсайтове предполагат незаконно съдържание — отбеляза Чан.

— И още как — потвърди възрастната дама. — Или неморално, предполагам. Или и двете едновременно. Аз съм наивна по отношение на тези неща, но човек си представя порнография от най-неприятния вид или поръчки на кокаин и други подобни неща. Тази част от интернет се нарича „Дълбоката мрежа“. Всички тези гладки билярдни топки. Милиони. Топки без шипове и кукички, които си вършат работата, без никой да ги забележи. Дълбоката мрежа сигурно е десет пъти по-голяма от тази на повърхността. Или сто пъти по-голяма. Или повече. Никой не знае. Как би могло да се разбере? Разбира се, тя не бива да се бърка с „Тъмната мрежа“, което означава просто неработещи уебсайтове с повредени линкове, подобно на старите космически спътници, които продължават да се носят в орбита. В този смисъл Тъмната мрежа прилича по-скоро на археологията, а Дълбоката мрежа е нещо като подземния свят на интернет. Естествено, нито едната наистина е тъмна, нито другата наистина е под земята, нали разбирате. Интернет не е физическо място. Не притежава никакви физически характеристики.

На екрана на телевизора се видя как в кадъра бавно влезе една линейка, като се движеше по тревата и скръбно просветваше със светлините на покрива си, а след нея се движеше микробусът на съдебния лекар. От двете коли слязоха още хора и се присъединиха към полицаите.

— Тогава как може някой да открие тези тайни уебсайтове? — попита Чан.

— Не може — отговори възрастната дама. — Не и отвън. Не можете да използвате търсачка, защото уебсайтовете са гладки като билярдни топки. Трябва да знаете точния адрес. Не просто kafene.com, а нещо като kafene123xyz.com. Или нещо много по-сложно, разбира се. Трябва ви нещо средно между уникален локатор и свръхсигурна парола. Адресите на тези уебсайтове явно се разпространяват от уста на уста в определени общности.

На екрана на телевизора се видя как един тъмносин форд краун виктория прекоси тревата и спря. От него слязоха двама мъже с костюми. Сигурно бяха полицейски инспектори. Надписът в долната част на екрана се промени: „Убийство в Линкълн Парк“. Ричър чуваше още хеликоптери на около километър и половина разстояние. Конкурентните телевизионни канали също пристигаха на купона, макар и със закъснение.

— Казвал ли ви е Маккан какъв уебсайт търси? — попита той.

— Не — отговори възрастната дама.

На екрана се видя как до фигурата в черно в храстите приклекнаха още мъже. Ричър предположи, че са от полицията и съдебният лекар. Знаеше как се постъпва в такива случаи. И той самият много пъти беше приклякал до непознати хора в хоризонтално положение. Някои от тях все още бяха живи. Този не беше — нямаше никакво съмнение. Никой не бързаше. Никой не се блъскаше. Никой не повишаваше глас. Не се виждаха носилки, системи за кръвопреливане или кислород, никой не правеше изкуствено дишане.

„Убийство в Линкълн Парк“.

— Това е Питър, нали? — каза възрастната дама. — Защо иначе ме разпитвате? Защо иначе ФБР се интересува от мен?

Чан не отговори на въпросите, а Ричър не каза нищо, защото, докато говореше възрастната жена, картината на екрана на телевизора се смени. Вече показваше някаква къща. Къщата не се отличаваше с нищо и беше на най-обикновена улица. Беше къщата на Питър Маккан. Къщата на старата дама. Откъдето бяха излезли преди броени минути. Разпознаваше се веднага. Фасадата беше огряна от мигащи червени светлини. По стълбите към входа тичаха полицаи.

Беше твърде рано, за да бъде установена някаква връзка. Полицаите в парка все още дори не бяха проверили какво има в джобовете на Маккан. Не бяха намерили портфейла му, не бяха видели шофьорската му книжка, не знаеха кой е този човек и къде живее. Все още чакаха разрешение за действие от съдебния лекар. Ричър знаеше как се постъпва в такива случаи. И той самият беше чакал много пъти в същото положение. Смъртта трябваше да бъде установена официално, преди тялото да се превърне във веществено доказателство.

Все още нямаше никаква връзка. Това беше отделно разследване. Надписът в долната част на екрана се смени: „Полицаи от частите за борба с тероризма нахлуват в частен дом в Чикаго“.

Ричър се обърна към възрастната дама.

— Обадихте ли се в полицията?

— Да — потвърди възрастната жена.

— Кога?

— Веднага след като затворих вратата.

— Защо?

— Защото не ми харесахте.

— Нито един от двамата?

— Особено ти. Не приличаш на такъв, за какъвто се представяш. Не изглеждаш като агентите на ФБР, които показват по телевизията.

— Бях под прикритие. Преструвах се, че съм от лошите.

— Беше доста убедително.

— И ти се обади в полицията?

— Веднага.

— Какво им каза?

— Казах им, че в къщата ми има въоръжени терористи.

— Защо?

— Защото сме в Чикаго. Това е единственият начин да дойдат за по-малко от четири часа.

— Може би трябва да тръгваме — обади се Чан.

— Не, да останем още малко — каза Ричър. — Нищо няма да ни стане за още пет минути.

Двамата си поръчаха кафе, а възрастната дама поиска още едно парче кейк, така че Ричър и Чан също си взеха по още едно парче, за да ѝ правят компания. Екранът на телевизора се раздели на две половини. В лявата показваха парка, в дясната — къщата. Всяка от двете си имаше собствен надпис, съответно „Убийство в Линкълн Парк“ и „Терористична заплаха“, а под двата надписа имаше общ надпис, който гласеше: „Тежък ден за полицията в Чикаго“.

Втората чаша кафе беше също толкова хубава, колкото и първата. Както и второто парче кейк. В парка се появи найлонов чувал за прибиране на тялото, а пред къщата пристигна линейка. Чувалът беше затворен и пренесен в микробуса на съдебния лекар, а от линейката изхвърчаха парамедици, изкачиха се на бегом до входа и нахлуха в къщата. След малко излязоха обратно, като носеха ранен човек на носилка. Вероятно беше Хакет, макар че нямаше как да се установи със сигурност. Лицето му беше увито с бинтове от шията нагоре като на египетска мумия, а дрехите му не се виждаха от чаршафа, с който го бяха завили.

След това, като на някакъв забавен специален ефект във филма, който гледаха по телевизията, полицаите си тръгнаха от парка и след цели четири минути пристигнаха пред къщата, в същите коли, като преминаха от лявата половина на екрана в дясната — изглеждаше бързо, но в действителност бяха изминали дълъг обиколен маршрут. От колите излязоха същите детективи, изтичаха нагоре до входа и влязоха в къщата, а след минута излязоха обратно навън, като говореха напрегнато по мобилните си телефони.

Надписът в долната част на екрана се смени: „Официално е потвърдено, че двата случая са свързани“.

— Госпожо, съжалявам за вашата загуба и за нарушаването на личното ви пространство, което ви предстои — каза Ричър. — От полицията със сигурност ще поискат да ви разпитат. Освен това в истинския живот не става както по телевизията. От ФБР не могат да пристигнат на местопрестъплението и да поемат случая. Трябва да ги оставим да работят сами. Затова ще ви бъдем благодарни, ако изобщо не им казвате, че сме разговаряли. Замесени са всякакви чувствителни интереси. Най-добре изобщо да не им казвате за нас. Дори че по-рано сме били в къщата. Няма нужда да знаят, че сме ги изпреварили.

— Искате да ги излъжа?

— Аз също ще ги излъжа, ако ме попитат кой е съобщил за въоръжени терористи и защо го е направил.

— В такъв случай съм съгласна. И ще го направя — заяви възрастната дама.

— Наистина ли не знаете какъв беше проблемът на Маккан?

— Нали ви казах, че съм му съседка, а не сестра. Трябва да попитате нея.

— Кого?

— Сестра му.

— Той има сестра?

— Точно това ви казах.

— Помислих си, че го казахте образно.

— Не, сестра му е съвсем истинска. Двамата са много близки. Тя е тази, с която би споделил тайните си.