Накарай ме

48

Някои хора твърдят, че на картата Сан Франциско прилича на палец, вдигнат от юг на север, който заслонява залива от Тихия океан, но според Ричър формата на града наподобяваше повече на вдигнат среден пръст. Макар че не знаеше защо градът ще иска да покаже среден пръст на океана. Може би заради мъглата. Във всеки случай, избраният от Уестуд хотел беше на върха на палеца или на средния пръст. На самия бряг на океана. Беше тъмно, така че не се виждаше нищо с изключение на моста „Голдън Гейт“, който блестеше от лявата страна, а по-далече надясно — далечните мигащи светлини на Сосолито и Тибурон.

Тримата се настаниха, освежиха се и слязоха на вечеря в ресторанта. Беше хубаво място, с колосани бели покривки. Около масите седяха по двама и по четирима гости. Те бяха единствената тройка. Навсякъде около тях се развиваха романтични и делови връзки. Уестуд влезе в интернет от телефона си и каза:

— Всяка година в Америка има четирийсет хиляди самоубийства. По едно на всеки тринайсет минути. Статистически е по-вероятно да се убием сами, отколкото помежду си. Представяте ли си?

— Ако петима от тях на всеки девет дни се възползват от ексклузивното обслужване на Мадърс Рест, това прави горе-долу по двеста смъртни случая на година. Както пишеше в бележката на Кийвър. Ние вече видяхме двама от тези хора.

— Ти колко би платила за това?

— Не бих платила за това, надявам се.

— Ако струва деветстотин долара да го направиш сам вкъщи, каква би била разумната цена за такава услуга? Пет пъти повече? Да кажем пет хиляди?

— Може би. Заради обслужването. Все едно отиваш в козметичен център, вместо сам да си направиш маникюра вкъщи.

— Това прави по един милион долара годишно. По-добре, отколкото да те ударят в зъбите.

— Но?

— Списъкът им за поръчкови убийства само през тази седмица включваше Кийвър, Маккан, теб, мен и семейство Леър. Общо седем души. Това очевидно не е проблем, защото наемат украински престъпен бос, за да свърши черната работа. Но е твърде сериозна реакция за един милион долара.

— Случва се да убиват хора и за един долар.

— На улицата, в пристъп на паника. Но не и като стратегически императив. Според мен тук има нещо повече от един милион долара. Но не виждам как. Хората не биха плащали по десет или по двайсет хиляди. Или повече. Нали така? За толкова пари могат сами да си купят шевролет от седемдесетте. И барака, така че да пробият дупка в стената за изгорелите газове.

— Подобно решение невинаги е рационално. И тотално противоречи на необходимостта да си купиш собствен шевролет. Точно това е идеята. Пълно обслужване.

— Добре, колко биха платили за него?

— Не знам. Трудно ми е да си го представя. Да кажем, че си богат човек и искаш да сложиш край на живота си. Това е последният лукс, който ще можеш да си позволиш. Ще те обслужват дискретни хора, които ще се уверят, че всичко ще се случи както трябва. Ще получиш грижа и добро отношение. Очевидно е важно събитие в живота ти. Може би ще си готов да платиш толкова, колкото си платил за колата си. Която сигурно е мерцедес или беемве. Значи може би петдесет хиляди. Или дори осемдесет. Или повече. Защо не? Не можеш да вземеш колата със себе си в гроба.

— Кога ще отидем там? — попита Уестуд.

— Когато имаме план — каза Ричър. — Изправени сме пред тактическо предизвикателство. Все едно да подходиш към малък остров в открито море. Земята там е равна като билярдна маса. Силозите за зърно са най-високото нещо наоколо. Не се съмнявам, че по тях има всякакви стълби и пътеки за преминаване. За поддръжка на конструкцията. Те ще поставят пазачи. Ще ни видят на десет минути път с кола. А ако пристигнем с влака, ще ни чакат в редица на перона.

— Можем да отидем с кола през нощта.

— Ще видят фаровете от сто километра.

— Можем да ги изключим.

— Няма да виждаме пътя. През нощта става съвсем тъмно. Това е дълбоката провинция.

— Шосетата са прави.

— Освен това засега не сме въоръжени.

Уестуд не отговори.

След вечеря Уестуд се качи в стаята си, а Ричър и Чан излязоха да се разходят по крайбрежния булевард „Ембаркадеро“. Покрай океана. Нощта беше хладна. Температурата на въздуха беше буквално два пъти по-ниска от тази във Финикс. Чан беше само по тениска. Крачеше плътно притисната в него, за да се топли. Движеха се тромаво, като някакво създание с три крака.

— Да не би да ме държиш, за да не падна? — попита Ричър.

— Как се чувстваш сега? — попита го тя.

— Още ме боли главата.

— Не искам да се връщаме в Мадърс Рест, докато не се оправиш.

— Нищо ми няма. Не се тревожи.

— Всъщност изобщо не бих се върнала там, ако не беше заради Кийвър. Коя съм аз, за да ги съдя? Те отговарят на някаква човешка нужда. Може би Уестуд е прав. Може би след сто години всички ще правим така.

Ричър не отговори.

— Какво? — каза тя.

— Канех се да кажа, че щях да си спестя парите и да избера пушката. Но това няма да бъде лесно за човека, който ще ме намери. Ще падне голямо чистене. Както и с пистолета. Няма да му бъде лесно и ако се обеся или скоча от покрива. Да скочиш пред влака не е честно за машиниста. Дори да се отровиш в хотелската стая не е честно заради камериерката. Може би точно това е причината хората да предпочитат ексклузивното обслужване. Така е по-лесно за онези, които остават след тях. Предполагам, че това струва нещо. Но все още не виждам как може да струва толкова много, че да платиш на Мерченко.

— А аз не виждам как ще се върнем там. Все едно имат ограда от бодлива тел, висока петнайсет километра. С тази разлика, че е разположена хоризонтално около градчето.

— Трябва да тръгнем от Оклахома Сити.

— Искаш да отидем с влака?

— Искам да имаме варианти. По-късно ще уточним подробностите. Кажи на Уестуд да резервира билети.

Ричър се събуди много рано на следващата сутрин, преди Чан, измъкна се от леглото и се затвори в банята. Беше се отказал от предишната си теория. Завинаги. Теорията му беше получила категорично опровержение. Многократно. Нямаше горна граница. Възходът продължаваше без ограничения. Нямаше причина някога да спре.

Това беше полезна информация.

Той застана пред огледалото и се зае да се огледа от всички страни. Имаше нови синини от падането. Старата синина на гърба му, където Хакет го беше ударил в бъбрека, беше яркожълта на цвят и с размерите на чиния. Но в урината му нямаше кръв, болката отшумяваше и вече не се усещаше толкова скован. Удареното място на главата му все още го болеше и го усещаше меко на пипане, но не беше точно подуто. Както беше казал лекарят, там нямаше мускулна тъкан. Главоболието му беше умерено. Не изпитваше сънливост. Не изпитваше и замайване. Той застана на един крак, затвори очи и не се заклати. Беше в съзнание. Не изпитваше гадене. Нито спазми. Тръгна по една редица от плочки от ваната до тоалетната и се върна обратно със затворени очи, без да се отклони от правата линия. Докосна върха на носа си с върха на пръста, после се потърка по корема, докато се потупваше по главата. Нямаше никакви затруднения в координацията или движението, ако не се смяташе фактът, че по рождение беше малко тромав, което беше неизбежно с неговото телосложение. Нямаше как да стане балетист. Никога не бяха употребявали за него прилагателните „изящен“, „деликатен“ или „сръчен“.

Вратата се отвори зад гърба му и Чан влезе в банята. Ричър я видя в огледалото. Изглеждаше мека и сънена. Тя се прозя.

— Добро утро.

— И на теб — отговори той.

— Какво правиш?

— Проверявам симптомите. Списъкът на онзи лекар беше адски дълъг.

— Докъде си стигнал?

— Остава ми да проверя за нарушения в паметта, зрението, говора, слуха, емоционалното състояние и мисленето.

— Вече издържа проверката на емоционалното състояние. Останах доста впечатлена. Като за мъж. Който е бил в армията. Сега ми кажи три известни личности, родени в щата Оклахома — нали там отиваме.

— Мики Мантъл, очевидно. Джони Бенч. Джим Торп. И две допълнителни точки за Уди Гътри и Ралф Елисън.

— Паметта ти е наред — каза тя, отстъпи назад до ваната и вдигна два пръста. — Колко пръста виждаш?

— Два.

— Зрението ти е наред.

— Тестът не беше много труден.

— Добре, остани на мястото си и ми кажи каква марка е ваната.

Той погледна ваната. До отвора за оттичане на водата имаше надпис с много малки и бледи букви.

— „Америкън Стандарт“ — каза той, защото вече го беше прочел по-рано.

— Зрението ти е наред — повтори тя.

После прошепна нещо много тихо.

— В самолета? — каза той. — Навит съм.

— Слухът ти е добре. Със сигурност. Коя е най-дългата дума от Гетисбъргското обръщение?

— Това за кой симптом е?

— Мислене.

Той се замисли.

— Най-дългите думи са четири. Всичките са с по единайсет букви. „Изпроводили“, „направеното“, „извършеното“ и „предаността“.

— Сега ми кажи първото изречение от него. Все едно си актьор на сцената.

— Знаеш ли, че по това време Линкълн е страдал от пристъп на вариола?

— Не е това.

— Знам. Това беше една допълнителна точка за памет.

— Вече ти проверихме паметта. Спомняш ли си? Сега проверяваме говора. Първото изречение.

— Основателят на петролната компания „Гети Ойл“ е пряк потомък на човека, на когото е наречен град Гетисбърг.

— И това не е.

— Това беше точка за обща култура.

— Тя дори не е симптом.

— Свързана е с паметта.

— Вече ти проверихме паметта, много отдавна.

Той повиши глас като актьор и изрецитира:

— „Преди осемдесет и седем години нашите деди са изпроводили на този континент един нов народ, заченат в свобода и предан на вярата, че всички хора са създадени равни.“ — Гласът му звучеше добре в банята. Мраморните стени му придаваха допълнителен резонанс. Ричър продължи, още по-силно: — „В момента ние сме ангажирани с велика гражданска война, която да провери дали този народ — или който и да е народ, заченат по този начин и толкова предан — може да оцелее дълго.“

— Мина ли ти главоболието? — попита го тя.

— Общо взето — кимна той.

— Значи все още не е.

— Вече минава. И без това не беше сериозно.

— Не и според лекаря.

— Медицинската професия е станала много плаха. Много предпазлива. Лекарите вече нямат вкус за приключения. Нали преживях тази нощ? Значи явно не е трябвало да ме приемат в болницата.

— Радвам се, че лекарят беше толкова предпазлив — заяви Чан.

Ричър не отговори.

В този момент телефонът в стаята им звънна. Обаждаше се Уестуд, за да им каже, че от вестника бяха резервирали места за полета на „Юнайтед Еърлайнс“, единствения директен през деня. Но нямаше закъде да бързат, защото самолетът излиташе по обед. Така че двамата се обадиха на румсървис, за да си поръчат кафе, което да им донесат веднага, а след това и закуска, която да им донесат точно след един час.

Много рано в Сан Франциско не беше толкова рано в Мадърс Рест. И не заради разликата между живота в големия град и в провинцията, а просто заради часовата разлика. Мадърс Рест беше на две часови зони в източна посока. Смесеният магазин работеше. В закусвалнята бяха останали няколко закъснели посетители. Камериерката в мотела беше затънала в работа. Едноокият беше в тоалетната. Шофьорът на кадилака беше в магазина си и обслужваше клиентите на „Уестърн Юниън“, „Мъниграм“ и „ФедЕкс“.

Но магазинът за резервни части за напоителни системи беше затворен. А в закусвалнята вече не се предлагаше обслужване на бара. Двамата, които работеха на тези две места, бяха на една метална пътека на покрива на третия силоз — стария бетонен великан, най-големия в градчето. С бинокли. И една много проста система за наблюдение. В градчето влизаха две шосета, едно от изток и едно от запад — старият маршрут на заселниците, който го прекосяваше почти точно под краката им. Но нямаше шосета от север или от юг. Само железопътната линия. Системата поставяше сериозно ударение на шосетата. Двамата седяха в двата края на металната пътека, единият гледаше на изток, а другият — на запад, и на всеки пет минути се обръщаха и оглеждаха железопътната линия на север и на юг — без да бързат, от близкия край към хоризонта, ако някой все пак реши да дойде пеша по нея или да пристигне с някаква откачена машина, която се движи на собствен ход, като в старите уестърни. Това се беше превърнало в ритуал. И им даваше възможност да се пораздвижат.

Освен когато пристигаше влакът. Тогава работата им беше по-трудна. Общо взето, гледаха вертикално право надолу към него, така че го виждаха и от двете страни. Почти. Със сигурност щяха да забележат, ако някой насила отвори вратата на вагона от обратната страна на гарата и скочи от там като в стар шпионски филм. Но в същото време трябваше да продължават да наблюдават и шосетата. Постоянно. Смяташе се, че е много по-вероятно натрапниците да пристигнат с кола.

А това означаваше, че с изключение на няколко минути през деня, веднъж сутринта и веднъж вечерта, биноклите на двамата бяха насочени към далечния хоризонт, за да забележат първите предупредителни признаци за пристигането на враговете. Взираха се през златистия прах от пшеничните ниви във въздуха, който се размиваше в далечината. Видимостта им беше около двайсет и пет километра.

„Всички знаем какъв е планът.“

„Всички знаем, че работи.“

Тримата освободиха стаите си, портиерът им повика такси и те се настаниха на задната седалка — някои от тях с известно съжаление, но не и Уестуд, който изглеждаше малко разтревожен.

— Този хотел беше много откачен — каза той. — Явно само в Сан Франциско може да ти се случи такова нещо. През цялото време, докато се къпех, чувах някакъв тип да рецитира Гетисбъргското обръщение през решетката на вентилатора в банята.