Операция „Звезден гост“

59

Не ти остава друго, освен да вдигнеш ръце. Противниците се оказват двама — един отдясно и един отляво на пътя. Докато слизат към теб с насочени автомати, ти различаваш в полумрака полицейските им униформи. Е, добре поне, че нямаш работа с командосите на генерал Гарсия.

— Върви напред! — блъска те по-едрият. — И без номера…

След дълго слизане по стръмния път се озовавате в подножието на склона, където е селцето — всъщност само пет-шест схлупени къщурки от суров кирпич и ръждясали тенекии. Между тях обаче сградата на полицията се отличава с неописуем лукс: построена е от истински тухли, на прозорците има решетки и — чудо на чудесата! — зад тях блести електрическа светлина.

Отвътре участъкът не е чак толкова впечатляващ — може би защото се губи контрастът с околните мизерни къщурки. Така или иначе, попадаш в голяма и почти съвсем празна стая, разделена на две с дебели железни решетки. Основна забележителност е масивното бюро, върху което има купчина папки, допотопна пишеща машина, телефон и почти изпразнено тумбесто шише.

Единият полицай продължава да те държи на прицел. Другият започва да рови по бюрото и изведнъж подскача.

— Ама това е той, бе Пако! Онзи гринго от снимката!

И докато стоиш с вдигнати ръце, преживяваш неприятната изненада да видиш как собствената ти снимка се появява измежду безредно натрупаните папки. Тия полицаи знаят за теб! Откъде? Как са получили снимката? Нямаш представа, но твърдо разбираш едно — работата става дебела.

Мини на 90.