Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

В осем часа сутринта ни събуди светъл слънчев лъч. Хилядите бляскави фасети на лавата го отразяваха и го пръскаха като дъжд от искри. Тази светлина беше достатъчно силна и можехме да различаваме обкръжаващите ни предмети.

— А сега, Аксел, какво ще кажеш? — запита чичо ми, като потриваше ръце. — Прекарал ли си някога но-спокойна нощ у нас на Кьонигщрасе? Никакво дрънкане на каруци, никакви викове на улични продавачи, никакви разправии на лодкари!

— Не ще и съмнение, че в дъното на този кладенец е много тихо, но в това спокойствие има нещо зловещо.

— Хайде де — извика чичо ми. — Ако почнеш отсега да се плашиш, какво ли ще бъде по-нататък? Та ние не сме проникнали дори с една педя под земята.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че ние сме достигнали само равнището на острова. Дъното на тази дълга отвесна тръба, която стига до кратера на Снефелс, се намира приблизително на морското равнище.

— Положителен ли сте?

— Абсолютно. Виж барометъра и сам ще се увериш.

Наистина живакът постепенно се бе покачвал, докато сме се спускали надолу, и бе спрял на двадесет и девет инча.

— Виждаш, че налягането е само една атмосфера. С нетърпение очаквам момента, когато манометърът ще замести този барометър.

Тоя уред щеше да ни стане излишен тогава, когато атмосферното налягане надхвърли границата, изчислена на морското равнище.

— Увеличаването на налягането няма ли да бъде тежко за нас? — запитах аз.

— Не. Ние ще слизаме бавно и дробовете ни ще свикват да вдишват все по-сгъстен въздух. На въздухоплавателите, които се изкачват във високите атмосферни пластове, въздухът не достига, а ние може би ще имаме повече въздух, отколкото ни е необходимо. Но последното е по-добре. Да не губим време. Къде е денкът, който хвърлихме, преди да слезем?

Едва тогава си спомних, че снощи го търсихме напразно. Чичо ми запита Ханс, който се взря внимателно със силните си очи на ловец, и каза:

— Der luppe!

— Там горе.

И наистина денкът се беше закачил на ръба на някаква скала и увиснал на стотина крачки над главите ни. Пъргавият исландец веднага се покатери като същинска котка и след няколко минути слезе с денка.

— А сега да хапнем — каза чичо ми — Но да хапнем като хора, на които предстои дълъг път.

Сухарите и сушеното месо бяха полети с няколко глътки вода, примесена с хвойнова ракия.

След като се нахранихме, чичо ми извади от джоба си бележник, прегледа един подир друг разните уреди и отбеляза следните данни:

Понеделник, 29 юни.

Хронометър: 8 часа и 17 минути сутринта. Барометър: 29 инча 7.

Термометър: 6 градуса. Посока: И-Ю-И.

Последната забележка се отнасяше до тъмната галерия, а посоката определихме с компаса.

— Сега, Аксел — извика професорът възторжено, — наистина ще проникнем в земните недра. Именно от този момент започва нашето пътешествие.

И той хвана с едната ръка увисналия на врата му румкорфов апарат, а с другата съедини електрическия ток със спиралата във фенера. Обилна светлина разпръсна тъмнината в тунела.

Ханс носеше още един апарат, който също запалихме. Това остроумно приложение на електричеството щеше да ни позволи да вървим дълго време дори и сред най-възпламенителните газове, като използуваме изкуствена дневна светлина.

— Да тръгваме — каза чичо ми.

Всеки нарами денка си. Ханс тласкаше пред себе си пакета с въжетата и дрехите и ние навлязохме в тунела.

Преди да потъна в тази мрачна галерия, вдигнах очи и за последен път видях през отвора на огромната тръба исландското небе, което „ми бе писано нивга вече да не видя“.

При последното изригване през 1219 година лавата си проправила път през тоя тунел. Тя бе покрила стените му с дебел, бляскащ пласт, който отразяваше електрическата светлина, от което ставаше значително по-светло.

Трудността на пътя се свеждаше до това, да не се подхлъзваме прекалено силно по 45-градусовия наклон. За щастие разните грапавини на терена ни служеха за стъпала и ни позволяваха да слизаме, а багажа ни, вързан на дълго въже, се хлъзгаше надолу.

Но това, което ни служеше за стъпала, на места се превръщаше в сталактити: тук-таме лавата бе шуплива и образуваше малки закръглени колби. Матови кварцови кристали, провесени от свода като полилеи, украсени с прозрачни стъкловидни висулки, сякаш светваха при минаването ни. Човек би казал, че духовете на бездната бяха илюминирали палата си, за да посрещнат гостите от земята.

— Какво великолепие! — провикнах се аз неволно. — Каква гледка, чичо. Полюбувайте се на тия багри на лавата, които се преливат от тъмнобакърен до яркожълто. Погледнете кристалите, които приличат на светещи глобуси!

— А, вече ти харесва, Аксел? — отвърна чичо ми. — Намирам всичко това наистина великолепно, мое момче! Надявам се, че ще видиш още по-хубави неща. Да вървим! Да вървим!

По-точно би било да се каже: „да се плъзгаме“, защото ние се спускахме без мъка по наклонената плоскост. Това бе „Facilis descensus Averni“35 на Вергилий. Компасът, който често поглеждах, неизменно сочеше югоизточна посока. Потокът застинала лава не се отбиваше нито вдясно, нито вляво — вървеше все по права линия.

Температурата обаче не се покачваше чувствително, което оправдаваше теорията на Дейви. Неведнъж поглеждах с учудване термометъра. Два часа след тръгването той показваше само 10 градуса, с други думи, едно повишаване от 4 градуса. Това ме наведе на мисълта, че вървим по-скоро водоравно, отколкото вертикално. Не беше трудно да се определи до каква дълбочина сме стигнали, защото професорът измерваше точно ъгъла на спускането и наклона на пътя, но не казваше резултатите.

Привечер към осем часа той даде знак за спиране. Ханс веднага седна. Окачихме фенерите на една скала. Намирахме се в някаква пещера, дето имаше достатъчно въздух, нещо повече — усещаше се течение. Аз не се помъчих да отгатна произхода му, тъй като от умора и глад бях неспособен да разсъждавам. Бях изразходил много сили в това непрекъснато седем часово слизане и бях изтощен. Думата „спри“ ме зарадва. Ханс постави върху един блок застинала лава провизии и ние се нахранихме с апетит. Едно нещо обаче ме безпокоеше — бяхме изпили половината вода, която носехме. Чичо ми възнамеряваше да възстанови запасите от подземните извори, но досега не бяхме срещнали нито един извор. Споделих опасенията си с чичо.

— Учудваш ли се, че няма извори? — запита ме той.

— Разбира се, и това ме тревожи. Имаме вода само за пет дни.

— Бъди спокоен, Аксел. Уверявам те, че ще намерим вода, и то много повече, отколкото ни е нужно.

— Но кога?

— Щом се свърши тази обвивка от лава. Мислиш ли, че могат да бликнат извори през такива стени?

— Но този поток застинала лава няма ли да продължи до голяма дълбочина? Струва ми се, че не сме слезли много надълбоко.

— Защо мислиш така?

— Ако бяхме проникнали надълбоко във вътрешността на земята, температурата щеше да бъде по-висока.

— Според твоята теория е така — отвърна чичо ми. — А какво показва термометърът?

— Едва петнадесет градуса. Само девет градуса се е повишила, откак сме тръгнали.

— И какъв е изводът?

— Изводът е, че — според най-точни наблюдения — температурата се повишава с един градус всеки сто стъпки. Но известни местни условия могат да повлияят на тези цифри. В Иркутск, Сибир, е забелязано, че температурата се повишава с един градус на всеки тридесет и шест стъпки. Изглежда тия колебания са в зависимост от това, дали скалистата почва е добър, или лош проводник на топлината. Ще прибавя още, че в съседство с угаснал вулкан и в гнайсови почви, температурата се повишава само с един градус на сто двадесет и пет стъпки. Нека вземем последното предположение, което е най-подходящо за случая, и да пресметнем.

— Пресметни, мое момче.

— Нищо по-лесно от това — отвърнах аз, като нахвърлих няколко числа в бележника си. — Девет по сто двадесет и пет са равни на хиляда сто двадесет и пет стъпки дълбочина.

— Съвсем правилно.

— Тогава?

— Според моите наблюдения ние сме достигнали на десет хиляди стъпки под морското равнище.

— Как е възможно?

— Да, или пък цифрите не са цифри!

Изчисленията на професора бяха точни. Бяхме надминали с шест хиляди стъпки най-големите дълбочини, достигнати от човека — мините Киц Бал, Тирол и тия във Вютемберг, Бохемия.

Температурата на това място трябваше да достигне осемдесет и един градуса, а беше едва петнайсет. Това ме накара да се замисля сериозно.