Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА СЕДМА

Така завърши това паметно заседание. Този разговор ме разтресе. Излязох от кабинета на чичо си зашеметен. Нямаше достатъчно въздух по улиците на Хамбург, за да се съвзема. Затова тръгнах към бреговете на Елба, там където салът свързва града с хамбургската железопътна линия.

Бях ли убеден в това, което току-що научих? Не бях ли изпаднал под влиянието на професор Лиденброк? Трябваше ли да гледам сериозно на решението му да стигне до центъра на земята? Не бяха ли това безумни умозрения на някакъв луд, или научни изводи на велик гений? Докъде се простираше истината, откъде почваше заблуждението?

Колебаех се между хиляди противоречиви предположения и не можех да се заловя за нито едно от тях.

Макар че моят възторг започваше вече да намалява, все пак не можех да забравя, че чичо ме беше убедил: исках веднага да замина, да нямам време за разсъждения. Наистина в тоя момент не ми липсваше смелост да приготвя куфара си.

Трябва обаче да призная, че след един час възбудата спадна, нервите ми се отпуснаха и от дълбоките бездни на земята аз отново се върнах на повърхността й.

„Това е немислимо! — провикнах се аз. — В това няма нищо разумно! Това предложение е несериозно за един разумен момък. Нищо такова не съществува. Лошо съм спал — сънувал съм кошмарен сън.“

Междувременно, вървейки край брега на Елба, бях заобиколил града. Минах край пристанището и стигнах до пътя за Алтона. Някакво предчувствие ме водеше и то се оправда, защото не след дълго видях моята малка Гройбен, която с лека походка крачеше бодро към Хамбург.

— Гройбен! — извиках аз отдалеч.

Девойката спря, види се смутена от това, че я викат така насред пътя. С няколко крачки я настигнах.

— Аксел! — възкликна изненадано тя. — Дошъл си да ме пресрещнеш! Колко мило!

Но щом ме погледна, Гройбен веднага забеляза неспокойния ми и развълнуван вид.

— Какво се е случило с теб? — запита тя, като ми подаде ръка.

— Не ме питай, Гройбен! — въздъхнах аз.

Само за две секунди обясних с няколко думи на моята хубава фирландка положението. Тя мълча известно време. Дали сърцето й туптеше като моето? Не бих могъл да кажа, но ръката, която държах, не трепереше. Изминахме стотина крачки, без да говорим.

— Аксел… — каза най-после тя.

— Мила Гройбен!

— Това ще бъде прекрасно пътешествие.

При тия думи аз подскочих.

— Да, Аксел… И достойно за племенника на един учен. Добре е един мъж да се отличи с някакво велико начинание.

— О, Гройбен, значи ти си съгласна да предприема подобна експедиция?

— Да, скъпи Аксел, и дори с радост бих ви придружила, ако не съзнавах, че една безпомощна девойка само ще ви пречи.

— Наистина ли?

— Наистина.

Ах, жени, девойки, винаги загадъчни женски сърца! Вие сте или най-стеснителните същества, или най-смелите! При вас разумът няма място. Нима това дете ме подтиква към тази експедиция? Самата тя не би се двоумила да се впусне в такова приключение. Тя ме тласка към него, макар че ме обича.

Бях смутен и нека си призная — засрамен.

— Гройбен — продължих аз, — да видим дали и утре ще говориш същото.

— И утре, скъпи Аксел, ще говоря както днес.

Продължихме пътя си хванати за ръка и потънали в дълбоко мълчание. Бях съсипан от преживяното през този ден.

„В края на краищата — мислех си аз — юлските календи са още далеч, а дотогава могат да настъпят такива събития, които да изцерят чичо ми от манията му да пътешествува под земята.“

Беше вече се стъмнило, когато стигнахме до къщата на Кьонигщрасе. Очаквах да намеря дома вече притихнал, чичо си както обикновено — легнал, а слугинята Марта да бърше както всяка вечер праха в столовата.

Но не бях се съобразил с нетърпението на професора. Сварих го да вика и ръкомаха сред група носачи, които разтоварваха някакви пакети на алеята. Старата прислужничка не знаеше с какво по-напред да се залови.

— Ела веднага, Аксел, побързай, нещастнико! — развика се още отдалеч чичо ми. — И куфарът ти не е готов, и документите ми не са в ред, и ключа на несесера не мога да намеря, и гетрите ми ги няма!

Аз се смаях. Гласът ми секна и не можех да проговоря. Едва успях да промълвя:

— Заминаваме ли вече?

— Да, нещастни момко, а ти скиташ, вместо да бъдеш тук!

— Заминаваме? — повторих аз с отмалял глас.

— Да. В други ден, рано заранта.

Не можех да слушам повече и избягах в малката си стаичка.

Нямаше вече никакво съмнение. Чичо ми беше използувал следобеда, за да набави някои необходими неща и инструменти за пътуването. Алеята беше задръстена от въжени стълби, факли, манерки, железни скоби, алпийски бастуни, лостове, кирки, с които могат да се натоварят най-малко десет души.

Прекарах ужасна нощ. Рано сутринта някой ме извика. Бях решил да не отварям вратата, но можех ли да устоя на нежното гласче, което произнесе думите:

— Аксел, мили?

Излязох от стаята си. Предполагах, че посърналият ми вид, бледостта зачервените от безсъние очи ще направят впечатление на Гройбен и ще я накарат да промени мнението си, но тя каза:

— Ах, мили Аксел, виждам, че си по-добре и че нощта те е успокоила.

— Успокоила! — провикнахме аз.

Спуснах се към огледалото. Наистина видът ми не бе толкова лош, колкото предполагах. Просто невероятно.

— Аксел — продължи Гройбен, — дълго говорихме с моя настойник. Той е решителен и смел учен и не забравяй, че неговата кръв тече и в твоите жили. Той ми разказа за своите проекти, надежди, защо и как предполага да стигне до целта си. Той ще успее, в това аз не се съмнявам. Ах, мили Аксел, какво прекрасно нещо е да се посветиш изцяло на науката! Каква слава очаква господин Лиденброк, тя ще осени и неговия другар. Когато се върнеш, Аксел, ти ще бъдеш човек равен на него, свободен да говори, да действува, свободен най-сетне да…

Девойката поруменя и не довърши мисълта си. Думите й ме ободриха. Обаче не исках още да повярвам, че ще заминем. Отидох с Гройбен в кабинета на професора.

— Чичо — казах аз, — окончателно ли е решено да заминем?

— Как! Съмняваш ли се?

— Не — отвърнах аз, за да не му противореча. — Исках само да разбера защо бързаме толкова?

— Времето! Времето, което лети с безвъзвратна бързина!

— Но днес сме едва 26 май, а до края на юни…

— Смяташ ли, невежи момко, че може толкова лесно да се стигне до Исландия? Ако не беше ме напуснал като луд, щях да те заведа в кантората на Лифендер и с-ие от Копенхаген и щеше да видиш, че от Копенхаген до Рейкявик има само един рейс.

— Е?

— Е, ако чакаме до 22 юни, ще пристигнем много късно и не ще видим как сянката на Скартарис досяга кратера на Снефелс. Следователно трябва да стигнем в най-скоро време в Копенхаген, за да потърсим някакво превозно средство. Отивай да си приготвиш куфара!

Не можех нищо да възразя. Изкачих се пак в стаята си. Гройбен ме последва. Тя се зае да подреди в едно куфарче нещата, необходими за пътуването. Тя не беше много развълнувана, сякаш ставаше въпрос за някакъв излет до Любек или Хелголанд; малките й ръчички сновяха без излишна припряност, тя говореше спокойно, изтъкваше най-разумни доводи в подкрепа на нашата експедиция. Бях очарован от нея и същевременно се ядосвах. На няколко пъти бях готов да избухна, но тя не обръщаше внимание на това и продължаваше спокойно своята работа. Най-сетне и последната каишка на куфара бе стегната. Слязох в партера.

Този ден броят на доставчиците на различни физически уреди, оръжия и електрически апарати се увеличи. Слугинята Марта съвсем се бе объркала.

— Господарят дали не е полудял? — запита ме тя.

Кимнах утвърдително с глава.

— И ще ви вземе със себе си?

Отново кимнах.

— И къде? — запита тя.

Посочих с пръст центъра на земята.

— В зимника ли? — извика старата прислужничка.

— Не — казах най-после аз. — Още по-надълбоко.

Вечерта дойде. Бях изгубил представа за изтеклото време.

— До утре сутринта — каза чичо ми. — Заминаваме точно в шест.

В десет часа се тръшнах на леглото като мъртъв. През нощта отново ме обхванаха моите страхове.

Цяла нощ сънувах бездни! Бях изпаднал в полусъзнание. Чувствувах как силната ръка на професора ме бе сграбчила, влачеше ме, погубваше ме! Падах в безкрайни пропасти с увеличаващата се скорост на тела, полетели в пространството. Животът ми се бе превърнал в безкрайно пропадане.

Събудих се в пет часа, съсипан от умора и вълнение. Слязох в столовата. Чичо ми беше на масата. Той ядеше с апетит. Погледнах го ужасен. Но и Гройбен беше тук. Не отроних нито дума. Не можех да сложа нищо в устата си.

В пет часа и половина от улицата се чу гърмолене. Една голяма кола бе пристигнала, за да ни откара на гарата в Алтона. Тя скоро бе натъпкана с багажа на чичо ми.

— А твоят куфар? — запита ме той.

— Готов е — отвърнах му отмалял.

— Донеси го по-скоро, инак заради тебе ще изпуснем влака!

Видя ми се невъзможно да се съпротивявам повече на съдбата. Върнах се в стаята си, взех куфара, бутнах го да се търкаля по стълбата и се спуснах след него.

В тоя момент чичо ми тържествено предаваше „юздите“ на своя дом в ръцете на Гройбен. Моята хубава фирландка беше запазила обичайното си спокойствие. Тя прегърна настойника си, но не можа да задържи сълзите си, когато нежните й устни докосваха страната ми.

— Гройбен! — извиках аз.

— Отивай, мили Аксел, отивай — каза тя. — Ти напускаш годеницата си, но когато се върнеш, ще намериш съпругата си.

Притиснах Гройбен в обятията си и седнах в колата. Марта и девойката ни махнаха за сбогом от прага на вратата. Двата коня, възбудени от подсвирването на кочияша, се впуснаха в галоп по пътя за Алтона.