Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Събота, 15 август — морето е все така еднообразно. Никаква земя не се вижда. Хоризонтът изглежда много далеч.

Главата ми още тежи от силата на видението. Чичо ми не е сънувал, но има лошо настроение. Той обхожда внимателно кръгозора с далекогледа и скръства сърдито ръце.

Забелязах, че професор Лиденброк отново става раздразнителен, какъвто си беше по-рано, и записах този факт в дневника. Опасностите и мъките, на които бях подхвърлен, бяха събудили човешкото у него, но щом оздравях, природата му взе връх. Защо ли се ядосва? Не пътуваме ли при най-благоприятни условия? И салът не се ли носи с чудна скорост по водата?

— Изглеждате неспокоен, чичо — казах аз, тъй като видях, че гледа често с далекогледа.

— Неспокоен? Не.

— Тогава нетърпелив?

— Има защо.

— Но ние просто летим…

— Какво значение има това? Наистина скоростта не е малка, но морето е много голямо.

Спомних си, че преди да тръгнем, професорът смяташе, че това подземие има около тридесет левги дължина. Ние бяхме изминали вече три пъти по-голямо разстояние, а южните брегове все още не се виждаха.

— Ние не се спускаме надолу — каза професорът. — Губим си само времето, а аз не съм дошъл толкова далеч, за да се разхождам с лодка по някакво блато!

Той нарича това пътуване разходка, а самото море — блато.

— Но нали следваме пътя на Сакнусем?… — подхвърлих аз.

— Там е въпросът, дали следваме наистина пътя му? Срещнал ли е Сакнусем това водно пространство? Дали го е преплавал? Поточето, което бяхме взели за водач, не ни ли заблуди?

— Във всеки случай няма защо да съжаляваме, че сме стигнали дотук. Гледката е прекрасна и…

— Не е там работата. Аз съм си поставил една цел и искам да я постигна. Тъй че не ми говори за гледката!

Взех това под внимание. Оставих професора да хапе устни от нетърпение. Към шест часа вечерта Ханс поиска да му се платят трите риксдали и професорът му ги брои.

Неделя, 16 август — нищо ново. Времето е без промени. Вятърът се позасили. Събуждам се и виждам светлината. Все се страхувам, че това електрическо явление ще отслабне и ще изгасне. Но опасенията ми са напразни — сянката на сала ясно се откроява върху водната повърхност.

Това море наистина е безкрайно. Може би то е широко колкото Средиземно море или пък дори колкото Атлантическия океан. А защо не?

Чичо ми пусна на няколко пъти сонда. Той върза най-тежкия лост с едно въже и го спусна на дълбочина двеста сажена49, но не намери дъното. Едва успяхме да издърпаме сондата.

След като прибрахме железния лост, Ханс ми обърна внимание на някакви дълбоки следи по него. И наистина сякаш желязото е било стиснато с клещи.

Погледнах ловеца.

— Tander — каза той.

Не разбрах и се обърнах към чичо си, но той беше така унесен в размишления, че не посмях да го смущавам. Погледнах отново исландеца. Той отвори и затвори няколко пъти устата си, за да поясни мисълта си.

— Зъби! — възкликнах изумен, като разглеждах внимателно лоста.

Да, върху метала бяха оставени отпечатъци от зъби. Челюстите, въоръжени с такива зъби, навярно притежават невероятна сила. Не е ли това някой от отдавна изчезналите зверове, раздвижил се в дълбокото си подводно леговище — звяр по-кръвожаден от акулата и по-страшен дори и от кита? Очите ми се приковаха в лоста. Дали действителността щеше да надхвърли и най-безумните ми мечти?

Тия мисли не ми дадоха покой цял ден. Поуспокоих се едва след няколко часа сън.

Понеделник, 17 август — искам да си припомня особеностите на допотопните животни от вторичната ера. Те са се появили след мекотелите, раковините и рибите, но са предшествували появата на млекопитаещите. Тогава светът е принадлежал на влечугите. Тия чудовища са господствували в юрските морета Природата ги надарила със съвършено устройство, огромни размери и огромна сила. Днешните влечуги — дори най-големите алигатори или най-страшните крокодили, са просто играчки в сравнение с прадедите им от първите години.

Потръпвам, като си помисля за тия чудовища. Човешко око не ги е виждало живи. Те са се появили на земята хиляди векове преди хората, но в глинестите варовици, които англичаните наричат лиас, бяха намерени костите им и това позволи на учените да възстановят анатомическия им строеж и да узнаят грамадните им размери.

В хамбургския музей съм виждал скелета на едно от тия влечуги, дълъг тридесет стъпки. Не съм ли предопределен да бъда първият жител на земята, който ще се изправи лице срещу лице с един от представителите на тези допотопни животни? Не. Това е невъзможно. Но следите на здрави зъби бяха отпечатани върху железния лост. Видях, че те са конусообразни като зъбите на крокодила.

Очите ми са втренчени с ужас в морето. Страхувам се да не се появи някой обитател на подводните пещери.

Предполагам, че и професор Лиденброк споделя мислите ми, дори и страховете ми, защото, като разгледа лоста, той обгърна с поглед морето.

„Дявол да го вземе, отде му хрумна тая мисъл да сондира морето! Може би е смутил почивката на някой звяр и сега той може да ни нападне.“

Взех оръжието и проверих дали е в изправност. Чичо ми гледа и кима одобрително с глава.

Някакви вълнения диплят гладката повърхност на водата, сякаш нещо се е раздвижило в дълбините. Опасността е близка. Трябва да бъдем нащрек.

Вторник, 18 август — нощта настъпва. Или по-точно казано — времето, когато сънят натежава на клепачите ни, защото над това море няма нощ и безмилостната светлина уморява упорито очите ни, сякаш пътуваме под слънцето на арктическите области. Ханс е на кормилото. Докато той дежури, аз заспивам.

Два часа по-късно страшен трясък ме разбужда. Неописуема сила беше тласнала и подхвърлила сала на двадесет разтега разстояние.

— Какво има? — вика чичо ми. — В бряг ли се ударихме?

Ханс показва с ръка на двеста разтега от нас някакво тъмно туловище, което ту потъва, ту се появява над водата.

— Това е огромен делфин! — провиквам се аз.

— Да — отвръща чичо ми. — А ето и един морски гущер с необикновени размери.

— А по-нататък един чудовищен крокодил! Вижте широката му челюст и зъбите, с които е въоръжена. Ах, той изчезна!

— Кит, кит! — развика се професорът. — Видях грамадните му перки. Не виждаш ли въздуха и водата, които той пропъжда през духлата си?

И наистина два водни стълба се издигат на значителна височина над морето. Ние сме изненадани, поразени, ужасени пред това стадо морски чудовища. Те имат неестествени размери и най-малкото от тях може да строши сала само като го захапе веднъж. Ханс се опитва да завърти кормилото по посока на вятъра, за да се отдалечи от това опасно съседство, но той вижда и от другата страна не по-малко страшни врагове: една костенурка, широка четиридесет стъпки, и някаква змия, дълга около тридесет стъпки, издигнала над водата огромната си глава.

Пътят за отстъпление е затворен. Влечугите наближават. Те започват да се въртят около сала със скорост, която надминава скоростта и на най-бързите влакове. Те описват около нас концентрични кръгове. Грабвам карабината. Но какво може да направи един куршум срещу люспите, с които телата на тези животни са покрити?

Онемели сме от ужас. Ето те се приближават. От едната страна — крокодилът, от другата — змията. Другата част от морското стадо е изчезнала. Готов съм да стрелям, но Ханс ме възпира с едно движение. Двете чудовища минават на стотина крачки от сала и се нахвърлят едно срещу друго. Заслепени от ярост, те дори не ни забелязват.

Двубоят започва на стотина крачки. Виждаме ясно двете чудовища, които се борят.

Но сякаш и другите животни — делфинът, китът, гущерът и костенурката — се намесват в борбата. Показвам ги на исландеца. Но той клати отрицателно глава и отвръща:

— Tva.

— Как? Две ли? Той твърди, че имало само две чудовища…

— Има право — вика чичо ми, който не престава да наблюдава животните с далекогледа.

— Как е възможно?

— Да. Едното чудовище има муцуна на делфин, глава на гущер, зъби на крокодил и това ни е объркало. Това е най-страшният звяр от допотопните влечуги — ихтиозавърът.

— А другото чудовище?

— Другото е змия, скрита в черупката на костенурка — плезиозавър, смъртен враг на ихтиозавъра.

Ханс има право. Само две чудовища смущават повърхността на водата и пред очите ни са две от влечугите на първите морета. Виждам кървавото око на ихтиозавъра, голямо колкото човешка глава. Природата го е снабдила с извънредно здрав орган на зрението, способен да издържи налягането на водните пластове в дълбините, дето живее. Ненапразно учените са го нарекли кита на влечугите, защото е огромен и бърз като него. Този ихтиозавър не е по-малък от сто стъпки. Мога да преценя размерите му, когато той изправя над водата опашката си с две успоредни перки. Огромните му челюсти са снабдени според палеонтолозите със сто осемдесет и два зъба.

Плезиозавърът е змей с цилиндрично туловище, къса опашка, а краката му са разположени встрани като гребла. Цялото му тяло е покрито с броня, а гъвкавата му лебедова шия се издига на тридесет стъпки над водата.

Тия животни се борят с невъобразима стръв. Те вдигат цели водни планини, които достигат до сала. Двайсетина пъти щяхме да се преобърнем. Оглушително съскане се разнася. Животните тъй са се преплели, че не мога вече да ги различа едно от друго. От яростта на победителя може да се очаква всичко.

Минава час. Двубоят продължава със същото настървение. Борците ту се приближават, ту се отдалечават от сала. Ние не се помръдваме, готови всеки момент да стреляме.

Внезапно ихтиозавърът и плезиозавърът потъват, като издълбават същинска бездна. Щеше ли двубоят да завърши в дъното на морето?

Внезапно огромната глава на плезиозавъра се появява на повърхността. Чудовището е смъртно ранено. Огромната му черупка не се вижда над водата, само проточеният му врат ту клюмва, ту се издига, свива се, удря водите като грамаден камшик и се гърчи като прорязан червей Водата плиска на голямо разстояние и ни заслепява Предсмъртните гърчове на влечугото стихват, движенията му отслабват и безчувственото тяло на змията се понася по успокоените води.

Не зная дали ихтиозавърът се е прибрал в подземната си пещера и дали няма да се появи отново над водата.