Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА

Стигнах до заключението на един разказ, който ще бъде неубедителен дори за хора, свикнали на нищо да не се учудват. Но аз съм предварително брониран срещу човешкото недоверие.

Рибарите на Стромболи ни посрещнаха, както се посрещат корабокрушенци. Дадоха ни дрехи и ни нагостиха. Починахме два дни и на 31 август една платноходка ни отведе в Месина, където след няколко дни почивка забравихме умората си.

В петък, 4 септември, се качихме на „Волтюрн“, пътнически кораб на френската имперска корабна компания, и след три дни пристигнахме в Марсилия. Едничката ни грижа оставаше нашият проклет компас. Този загадъчен факт сериозно ме безпокоеше. На девети септември вечерта се върнахме в Хамбург.

Не може да се опише смайването на Марта и радостта на Гройбен.

— Сега ти си герой, Аксел — ми каза моята скъпа годеница, — и вече няма защо да ме напускаш!

Погледнах я. Тя се усмихваше през сълзи.

Оставам на читателя да прецени впечатлението, което завръщането на професор Лиденброк направи в Хамбург. Благодарение на бъбривостта на Марта новината, че е отпътувал за центъра на земята бе станала достояние на всички. Хората не й повярвали, а когато видяха професора, още по-малко бяха склонни да вярват.

Но присъствието на Ханс и някои получени от Исландия сведения постепенно промениха общественото мнение.

Тогава чичо ми стана прочут, а аз — племенник на знаменита личност, което не е без значение. В наша чест Хамбург устрои празник. В Йоханеум бе уредено тържествено събрание и професорът разказа за пътешествието си, като пропусна само случката с компаса. Същия ден той предаде в градската архива ръкописа на Сакнусем и изрази дълбокото си съжаление, че по-силни от волята му обстоятелства са му попречили да проследи пътя на исландския изследовател до центъра на земята. Въпреки славата той се държеше скромно и това му донесе още по-голяма известност.

Толкова почести му спечелиха и омразата на някои хора. Намериха се и завистници и тъй като неговите теории, подкрепени от безспорни факти, противоречаха на научните тези, основани на вътрешния огън, той води със слово и перо забележителни спорове с учени от разни страни.

Лично аз не мога да се съглася с теорията му за изстиването на земното кълбо. Въпреки това, което видях, вярвам и ще продължавам да вярвам, че има огън в центъра на земята. Но трябва да призная, че известни обстоятелства, макар и недостатъчно изяснени, могат с помощта на някои природни явления да изменят този закон.

По време когато тези въпроси ни вълнуваха, чичо ми изживя истинска мъка. Въпреки настояванията ни Ханс напусна Хамбург. Човекът, на когото дължахме всичко, не пожела да му се отплатим. Той почна да тъгува за родната си Исландия.

Един ден той ни каза просто „Farval“62 и се прости с нас. Замина за Рейкявик, където пристигнал благополучно.

Бяхме твърде привързани към добрия ловец на ейдери и споменът за него винаги ще живее в сърцата на онези, чийто живот той бе спасил. Зарекох се да го видя поне още веднъж, преди да умра.

В заключение трябва да добавя, че това „Пътешествие до центъра на земята“ направи огромно впечатление в цял свят. Книгата бе печатана и преведена на всички езици. Най-големите вестници се надпреварваха да отпечатват важните епизоди, които се коментирала, оспорваха, нападаха и защищаваха еднакво разпалено както в лагера на вярващите, така и в този на невярващите. Рядък случай! Чичо ми можеше да се радва още приживе на спечелената слава и господин Барнум му предложи да го показва в цирка си из Съединените щати срещу много високо възнаграждение.

Но една неприятност, която се превърна в истинско мъчение, помрачаваше тази слава. Фактът с компаса остана необяснен. А за един учен подобно загадъчно явление се превръща в истинско наказание. Провидението бе отредило обаче чичо ми да бъде напълно честит.

Веднъж, когато подреждах някаква сбирка от минерали, видях прословутия компас и се загледах в него.

Повече от шест месеца компасът бе стоял захвърлен в един ъгъл, без да подозира, безпокойството, което предизвикваше.

Внезапно извиках от изумление. Професорът дотича.

— Какво има? — запита той.

— Компасът…

— Е, та какво?

— Стрелката му сочи юг, а не север!

— Какво приказваш?

— Вижте сам! Полюсите са разменени!

— Разменени!

Чичо ми погледна, сравни и цялата къща се разтресе от удивителния скок, който той направи.

Светлина озари едновременно и двама ни!

— Значи това било! — възкликна чичо ми, когато отново бе в състояние да говори. — След пристигането ни на нос Сакнусем стрелката на този проклет компас е показвала юг вместо север!

— Това е очевидно.

— Тогава и заблуждението ни се обяснява. Но по каква причина са се разместили полюсите?

— Обяснението е много просто.

— Доизкажи се, мое момче.

— По време на бурята в морето Лиденброк огненото кълбо, което намагнетизира желязото на сала, просто е дезориентирало нашия компас!

— Ах! — извика професорът, като се разсмя. — Електричеството се е пошегувало с нас!

От този ден нататък чичо ми бе най-щастливият учен, а аз — най-щастливият човек, защото моята хубава фирландка се отказа от ролята си на кръщелница, за да заеме място в къщата на Кьонигщрасе в качеството на племенница и съпруга Нужно ли е да прибавям, че неин чичо стана известният професор Лиденброк, член-кореспондент на всички научни, географски и минераложки институти в петте части на света.

Paris, 1930