Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Сряда, 19 август — за щастие силният вятър ни позволи да се отдалечим от полесражението. Ханс е на кормилото, а чичо ми, когото двубоят бе отвлякъл за миг от грижите му, отново се загледа нетърпеливо в морето.

Пътуването е скучно и еднообразно както преди, но никак не държа еднообразието му да бъде нарушено с цената на вчерашните опасности.

Четвъртък, 20 август — непостоянен северо-североизточен вятър. Времето е топло. Носим се по водата със скорост от три левги и половина в час.

Към пладне долавяме някакъв далечен шум.

Не мога да си обясня този факт. Шумът прилича на непрекъснато бучене.

— Някъде далече има остров или канари, о които морето се разбива — казва професорът.

Ханс се качи на върха на мачтата, но не видя никаква подводна скала. Повърхността на океана е равна до самата линия на хоризонта.

Минават три часа. Сега бученето сякаш иде от някакъв далечен водопад.

Споделям тази мисъл с чичо си, който тръсва глава. Но аз имам чувството, че не греша. Не летим ли към някой водопад, който ще ни отнесе в дълбока бездна? Може този начин на слизане да е по вкуса на професора, защото е най-близък до отвесното спускане, но на мен никак не ми харесва…

Във всеки случай навярно на няколко левги оттук по посока на вятъра има някаква причина, която предизвиква това шумно явление, защото бученето се чува сега с още по-голяма сила. Дали идва от морето, или от небето, не мога да кажа.

Вдигам очи към облаците, които са виснали над нас, и се опитвам да проникна зад тях. Но небето е спокойно, облаците са високо под свода. Те сякаш не се помръдват и се губят сред заслепителното сияние на светлината. Другаде трябва да се търси причината на това явление.

Тогава се вглеждам в чистия, ясен хоризонт. Гледката не се е променила. Ако този шум произлиза от някакъв водопад, ако морето се влива в някой по-нисък басейн и тия бучения са предизвикани от водите, които падат, би трябвало течението да се усили. Тогава увеличаващата се скорост би ми подсказала на каква опасност сме изложени. Хвърлям празна бутилка, за да определя силата на течението, но тя изостава от сала, носен от вятъра.

Към четири часа Ханс става и се покатерва на върха на мачтата. Той бавно обгръща с поглед кръгозора пред сала и очите му се спират в една точка. Лицето му не изразява никаква изненада, но погледът му е втренчен.

— Забелязал е нещо — казва чичо ми.

— И аз мисля така.

Ханс слиза, посочва на юг и казва:

— Der nere!

— Там ли? — пита чичо ми, като взема далекогледа и наблюдава с него цяла минута, която ми се вижда цял век.

— Да, да! — вика той.

— Какво видяхте?

— Огромен фонтан, който се издига над водата.

— Да не е пак някой подводен звяр?

— Може би.

— Тогава нека се насочим по на запад. Ние вече знаем какви опасности се крият при среща с тия допотопни чудовища.

— Не, нека се приближим — отвръща чичо. Обръщам се към Ханс. Той все така здраво държи кормилото.

Щом водните струи, които животното изхвърля от духлата си, могат да се видят от едно разстояние, което не е по-малко от дванадесет левги, значи този звяр има свърхестествени размери. Най-елементарната предпазливост налага човек да бяга. Но ние не сме дошли тук, за да бъдем предпазливи.

Вървим все напред. Колкото повече се приближаваме, толкова по-висок изглежда водният стълб. Какво ли е това чудовище, което поглъща такова количество вода и я изхвърля така без прекъсване навън?

В осем часа вечерта само две левги ни отделят от него. Огромното му черно и чудовищно туловище се простира в морето като остров. Въображение ли е това, или пък страх? Струва ми сега, че дължината му надхвърля хиляда разтега. Какво ли представлява този кит, неизвестен на Кювие и на Блуменбах? Той не се помръдва, сякаш спи. Морето не може да го повдигне и вълните се разбиват в хълбоците му. Водният стълб се издига на петстотин стъпки височина и пада с оглушителен шум. Ние отиваме като същински безумци към тази огромна маса, която не би могла да се нахрани и със сто кита на ден.

Обзема ме ужас. Не желая повече да се приближаваме. При нужда ще прережа въжето на платното. Бунтувам се срещу професора, но той дори не ми отговаря.

Внезапно Ханс се изправя и казва, като сочи с пръст страшилището:

— Holme!

— Остров! — вика чичо ми.

— Остров ли? — повтарям аз и вдигам рамене.

— Очевидно — отвръща чичо ми и избухва в смях.

— А водната струя?

— Geyzer50 — казва Ханс.

— Но разбира се, гейзер — казва професорът. — Гейзер като тия в Исландия.

Не мога да повярвам, че съм допуснал толкова груба грешка и че съм взел един остров за водно чудовище. Но заблуждението ми е толкова очевидно, че трябва да призная грешката си. Пред нас е едно напълно естествено явление.

С приближаването ни размерите на водния стълб стават величествени. Островът поразително прилича на някакъв огромен кит, чиято глава се издига на десетина разтега над вълните. Гейзерът — дума, която исландците произнасят „жейзир“ и която означава „ярост“ — се издига величествено на брега. От време на време се разнасят глухи гърмежи, огромната струя сякаш изпада в бясна ярост, разтърсва перчема си от пари и подскача до височината на облаците. Няма друг гейзер наоколо и цялата вулканична мощ се е събрала в него. Лъчите на електрическата светлина се смесват с тази ослепителна струя и капките се оцветяват с багрите на дъгата.

— Нека се приближим до брега — казва професорът.

Но трябва внимателно да се избегне този воден стълб, който може да обърна сала в един миг. Ханс сръчно маневрира и ни довежда до брега на островчето.

Скачам на брега, чичо ми след мене, а ловецът остава на поста си като човек, когото тия чудеса не могат да учудят.

Гранитната почва, примесена с кремъчен туф, трепери под краката ни като стените на парен котел, в който бесуват нажежени пари. Почвата е много гореща. Стигаме до малкия централен басейн, откъдето извира гейзерът. Водата клокочи в него и когато потапям термометъра, той показва сто шестдесет и три градуса.

Тази вода извира следователно от някакво нажежено огнище. Това противоречи на теориите на професор Лиденброк и аз не устоявам на желанието да подхвърля една забележка.

— Е — отвръща той. — С какво опровергава това моята теория?

— С нищо — отсичам аз сухо, като виждам, че се сблъсквам отново с непреклонното му упорство.

Но трябва да призная, че до този момент на нас изключително ни вървеше и поради някои неизвестни причини това пътешествие се извършваше при особени температурни условия. Но рано или късно ние положително ще стигнем до места, дето вътрешната топлина достига до най-високата си точка и надхвърля всички градации на термометъра.

Но ще видим, както казва професорът. Той дава на това вулканично островче името на племенника си и прави знак да се качим отново на сала.

Наблюдавам още няколко минути гейзера. Забелязвам, че струята му е непостоянна, силата й понякога намалява, после изведнъж става пак буйна — нещо, което отдавам на колебанията в налягането на парите, насъбрани в резервоара му.

Най-после тръгваме, като заобикаляме отвесните скали откъм южния бряг. Ханс е използувал престоя ни, за да сложи в ред сала.

Преди да отпътуваме, правя някои наблюдения, за да изчисля изминатото разстояние и го вписвам в дневника. Изминали сме двеста и седемдесет левги по море от порт Гройбен дотук и се намираме на шестстотин и двадесет левги от Исландия, под Англия.