Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

На 13 август се събудихме рано. Предстоеше ни да изпробваме новото бързо и удобно превозно средство.

Корабните принадлежности се състояха от мачта, направена от два съединени пръта и една напречна върлина, а за платно служеше едно одеяло. Разполагахме с достатъчно въжета. Всичко беше здраво направено.

В шест часа професорът даде знак за потегляне. Храната, багажът, уредите, оръжието и голямо количество сладка вода бяха натоварени върху сала. Ханс бе направил и кормило, с което можеше да направлява плаващия съд Той седна до кормилото. Отвързах въжето, вдигнахме платното и бързо се отдалечихме от брега.

Когато напуснахме малкия пристан, чичо ми, който държеше да попълни с географски названия картата си, настоя да кръстим пристанището на мое име.

— Предлагам ви друго име — казах аз.

— Кое?

— Гройбен, порт Гройбен ще изглежда прекрасно на картата.

— Добре, нека бъде порт Гройбен.

Така споменът за скъпата ми фирландка бе свързан с нашето щастливо пътешествие.

Имахме североизточен бакщаг48. Сгъстените пластове на въздуха упражняваха значителен натиск върху платното и действуваха като същински вентилатор.

След един час чичо ми успя да изчисли с каква скорост се движехме.

— Ако продължаваме да напредваме все така, ще изминаваме най-малко тридесет левги на денонощие и скоро ще видим отсрещния бряг.

Не отговорих нищо и се настаних на предната част на сала. Северният бряг постепенно изчезваше и заливът се разтваряше широко, сякаш да улесни заминаването ни. Пред очите ми се простираше необятно море. Сивкавите сенки на облаците пробягваха върху повърхността му и сякаш притискаха тихите води. Сребристите лъчи на електрическата светлина се отразяваха тук-там в някоя капчица и по страните на сала блестяха светли точки. Сушата скоро изчезна, изчезна всяка опорна точка и ако не беше разпенената следа, която оставяше салът, можех да помисля, че стоим на едно място.

По пладне огромни водорасли изплуваха над водната повърхност. Аз знаех как буйно се развиват тия растения, как пълзят по дъното на моретата на повече от двадесет хиляди стъпки, как се размножават при налягане от около четири хиляди атмосфери и как заемат понякога значителни пространства и пречат на движението на корабите, но едва ли е имало някога по-грамадни водорасли от тия в морето Лиденброк.

Салът мина край тези фукуси, дълги от три до четири хиляди стъпки и прилични на грамадни змии, които погледът не можеше да обхване. Забавлявах се да следя безкрайните им панделки, като очаквах всеки момент да видя къде свършват. Но търпението ми не бе възнаградено. Изминаха цели часове и за мое голямо учудване краят им не се виждаше.

Каква ли бе тази природна сила, която бе създала такава растителност и как ли е изглеждал светът в първите векове на съществуването си, когато благодарение на топлината и на влагата само растителният свят е господствувал над повърхността му?

Вечерта дойде, но както бях забелязал и предишната вечер, светлината не отслабна. Ние можехме напълно да разчитаме на това постоянно явление.

След вечерята легнах край мачтата и унесен в смътни мечти, скоро заспах.

Ханс стоеше неподвижен на кормилото и оставяше салът да върви все напред, тъй като благодарение на попътния вятър не бе нужно да се направлява.

Когато напуснахме порт Гройбен, професорът ми възложи да водя „дневник на кораба“. Трябваше да отбелязвам най-малките наблюдения, да записвам интересните явления, посоката на вятъра, скоростта, изминатото разстояние — с една дума, всички събития през време на това странно плаване.

За да се получи точна представа за пътуването ни, ще се задоволя да предам и тук тези бележки, продиктувани, тъй да се каже, от събитията.

Петък, 14 август — равномерен северозападен вятър. Салът напредва бързо в права посока. Брегът остана на тридесет левги зад нас. На хоризонта — нищо. Силата на светлината е без промени. Времето е хубаво, с други думи — облаците са много високи, леки и облени в белезникава светлина, подобна на разтопено сребро.

Термометър: +32 градуса.

На пладне Ханс прикрепи кукичка на края на едно въже. За стръв той сложи късче месо и хвърли въдицата във водата. Изминаха повече от два часа, без да улови нещо. Дали наистина в тия води няма никакъв живот? Не. Нещо дръпна въжето. Ханс изтегли въдицата, беше хванал една риба, която бясно се мяташе.

— Риба! — възкликна чичо ми.

— Това е есетра — извиках аз на свой ред. — Или по-точно — чига.

Професорът разгледа внимателно животното и не се съгласи с мен. Тази риба има плоска, закръглена глава, а задната част на тялото е покрита с твърди люспи. Тя няма зъби, нито опашка, а страничните перки са доста развити. Рибата наистина е от вида на есетрите, но съществено се различава от тях.

Чичо ми не се излъга, той я поразгледа и каза:

— Тази риба принадлежи към изчезнал от векове вид, следи от който има в девонските пластове.

— Нима сме уловили жив един от обитателите на първичните морета?

— Да — отвърна професорът, като продължаваше да я разглежда — Сам виждаш, че тия риби нямат никаква прилика със сегашните риби. За един естественик е истинско щастие да държи в ръцете си жив екземпляр от тази епоха.

— Но към какво семейство принадлежи тя?

— Към разреда на ганоидите, рода на цефаласпидите, класа на…

— На?

— Класа на птерихтистите. В това съм готов да се закълна, но тази риба има една особеност, която се среща само при рибите в подземните води.

— Каква?

— Тя е сляпа.

— Сляпа?

— Не само че е сляпа, но изобщо не притежава никакви зрителни органи.

Разгледах я. Беше напълно вярно. Но това можеше да бъде някакво изключение. Ханс сложи отново стръв на кукичката и я хвърли във водата.

Това море гъмжи от риба. За два часа уловихме много птерихтисти, както и риби от също така отдавна изчезнал род — диптеридите. Но чичо ми не можа да определи класа. Всичките риби бяха без зрителни органи. Този неочакван улов допълни щастливо хранителните ни припаси.

Изглежда по всичко, че в това море живеят само отдавна изчезнали видове животни, запазили се такива, каквито са били в далечни времена.

Може би ще срещнем някои влечуги, които науката е успяла да възстанови от парче кост или хрущял?

Взимам далекогледа и наблюдавам морето. То е пусто. Навярно сме още много близо до брега.

Гледам и в небесата. Няма ли някоя от птиците, възстановени от безсмъртния Кювие, да раздвижи с крилете си тежките атмосферни пластове. Рибите представляват достатъчна храна за тях. Наблюдавам въздушното пространство, но небесата са пустинни като бреговете.

…Моето въображение ме отнася в чудния свят на палеонтологията. Сънувам в будно състояние… Сякаш виждам на повърхността на водата грамадни шерсити — допотопните костенурки, които са приличали на плаващо островче. По мрачните брегове минават млекопитаещите от първите дни — лептотериумът, намерен в пещерите на Бразилия, лерикотериумът, дошъл от студените области на Сибир, а ето и лофиодона — огромен слоноподобен тапир. Той се притайва зад една скала и се готви да оспори плячката на аноплотериума — странно животно, което прилича и на носорог, и на кон, и на хипопотам, и на камила, сякаш природата в припряността си е събрала няколко животни в едно. Огромният мастодонт е вдигнал хобота си и троши с извитите си зъби скалите. Мегатериумът, опрян на грамадните си задни крака, рови земята и ехото подема ръмженето му. Появява се и протопитекът — първата маймуна, която е живяла на земята. Тя се катери по високите върхове. Още по-нависоко птеродактилът е разперил криле и се рее в сгъстения въздух като огромен прилеп. На безкрайни висини летят грамадни птици. Те са по-силни от касуара и щрауса, а главите им се удрят в гранитния свод.

Целият този изкопаем свят възкръсва в съзнанието ми. Пренасям се в библейските времена на сътворението на света, много преди да се появи човекът, когато земята е била все още несъвършена и за него не е имало условия за живот. Мечтите ми ме понасят далеч преди появяването на живи същества — млекопитаещите изчезват. Изчезват и птиците, и влечугите от вторичната ера. Изчезват рибите, раковините, мекотелите, зоофитите от преходната ера. Те потъват в небитието. Единственото живо същество на земята съм аз и в този безлюден свят само моето сърце тупти. Няма вече нито сезони, нито климати. Горещината на земното кълбо непрекъснато се повишава и пред нея дори топлината на слънцето е незначителна. Навред расте буйна растителност. Бродя като сянка сред папрати. Пристъпвам плахо по изпъстрени с цветовете на дъгата варовичноглинести почви и пясъчници. Облягам се на стеблата на грамадни иглолистни дървета, почивам под сянката на сфенофили, астерофили и ликоподи, които достигат до сто стъпки височина. Вековете летят като дни. Отивам все по-назад. Растенията изчезват. Гранитните скали се размекват, под влияние на силната топлина разтопената материя все повече измества твърдата материя. Водите върху земната повърхност завират, изпаряват се, парите обвиват земята, която постепенно се превръща в някакво газообразно тяло, нажежено до бяло, грамадно и светещо като слънцето.

В средата на тази мъглявост един милион и четиристотин хиляди пъти по-голяма от земята, която тя ще образува един ден, се понасям в междупланетните пространства. Тялото ми се разпада, изчезва и се слива като неуловим атом с тия необхватни пари, които чертаят в безкрайността огнената си орбита…

Какъв сън! Накъде ме води той? Ръката ми нахвърля на хартията тези странни подробности. Забравил бях всичко — професора, водача и сала. Имах халюцинация…

— Какво става с теб? — ме запита чичо.

Гледах го с широко отворени очи, но не го виждах.

— Внимавай, Аксел, ще паднеш във водата!

В този момент почувствувах, че ме сграбчи силната ръка ка Ханс. Ако не беше се намесил ловецът, щях да падна в морето под въздействието на съновидението си.

— Да не си полудял? — извика професорът.

— Какво има? — запитах аз най-сетне, като взех да идвам на себе си.

— Болен ли си?

— Не. Имах халюцинация. Но мина. Нали всичко е наред?

— Да. Вятърът е попътен. Морето — тихо. Напредваме бързо и ако не съм сгрешил в преценката си, няма да мине много време и ще стигнем отсрещния бряг.

Станах и загледах хоризонта, но водата все още се сливаше с облаците.