Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Снефелс е висок пет хиляди стъпки. С двойния си конус той завършва трахитната верига, която се отделя от планинската система на острова. От мястото, отдето тръгнахме, не можеше да се види този двоен връх, очертан върху сивкавия фон на небето. Видях само огромен снежен калпак, прихлупен на челото на гиганта.

Ние вървяхме в редица, предвождани от ловеца; той се изкачваше по тесни пътеки, по които двама души не можеха да вървят заедно. Не можеше да се води и никакъв разговор.

Отвъд базалтовата стена на стапийския фиорд се простираше влакнеста и тревиста торфена почва — остатък от растителността на предишните тресавища на полуострова. Количеството на това все още неизползувано гориво можеше да отоплява сто години цялото население на Исландия. Този огромен торфен пласт достигаше понякога до седемдесет стъпки дебелина, ако се измерва от дъното на някои урви, и бе образуван от последователни овъглени растителни пластове, отделени от тънки слоеве пемза.

Като достоен племенник на професор Лиденброк и въпреки страховете си аз наблюдавах с любопитство минераложките чудеса, изложени в този просторен кабинет по естествени науки. Същевременно аз си припомних геологическата история на Исландия.

Този чуден остров очевидно е изскочил от самото море в сравнително неотдавнашни времена; може би и до днес той продължава да се издига незабележимо. Ако е така, неговият произход може да се отнесе само до дейността на подземния огън. А в такъв случай и теорията на Хъмфри Дейви, и документът на Сакнусем, и твърденията на чичо ми се изпаряваха като дим. Това предположение ме накара да се вгледам внимателно в естеството на почвата и скоро разбрах последователните явления при образуването на острова.

Почвата на острова няма утаечен произход и е образувана изключително от вулканичен туф, с други думи, от слепени шуплести камъни и скали. Още преди съществуването на вулканите островът е представлявал масив от трап, бавно надигащ се над водите под натиска на силите, които идвали от центъра на земята. Вътрешният огън още не бълвал навън.

По-късно обаче през целия остров се образувала широка пукнатина в диагонал — от югозапад на северозапад. От нея се е изливала малко по малко трахитната маса. Отначало явлението се извършило кротко, отворът бил огромен и изхвърлените от недрата на земното кълбо разтопени материи се разливали спокойно върху грамадно пространство, образувайки тук-там закръглени хълмове. По това време се появили фелдшпатите, синитите и порфирите.

Благодарение на това земната кора на острова станала значително по-дебела и човек може лесно да си представя какво огромно количество еластични газообразни тела са се насъбрали под земната кора, когато след втвърдяването й са били заприщени всички пукнатини. Настъпил момент, когато силата на тия газове станала толкова голяма, че те повдигнали тежката кора и се образували в нея високи комини. Така се е образувало вулканичното възвишение, получено от надигането на външната кора, а сетне и кратерът, пробит на върха на вулкана.

След еруптивните явления последвали вулканични явления. През новообразуваните отвори най-напред били изхвърлени базалтови потоци, които се срещаха в равнината, която прекосявахме в най-причудливи форми. Ние стъпвахме по тия тежки, тъмносиви скали, които, след като са застинали, бяха образували призми с хексагонална основа. В далечината се очертаваха многобройни сплескани конуси — някогашни кратери.

След базалтовото изригване вулканът вече с мощ, увеличена за сметка на изгасналите кратери, дал път на лавите и бигорите, образувани от пепел и сгурия, дългите потоци на които се виждаха разпилени по склоновете като буйна коса. С такава последователност са ставали явленията, образували Исландия. Всичко произлизаше от дейността на вътрешния огън и беше истинско безумие да се мисли, че вътрешността на земята не беше съставена от постоянно разтопена материя. А най-голямото безумие бе човек да иска да достигне центъра на земята!

Докато щурмувахме Снефелс, аз се убедих, че нашето предприятие е неосъществимо и това ме успокои.

Пътят ставаше все по-труден, наклонът се увеличаваше, каменните отломки се къртеха и за да се избегне някое опасно падане, бе необходимо най-голямо внимание.

Ханс вървеше спокойно, като по равна местност, понякога се скриваше за миг зад огромните блокове и ние го изгубвахме от погледа си, тогава с едно остро изсвирване той ни посочваше пътя, който трябваше да следваме. Той доста често се спираше и събираше на купчинка камъни, слагаше ги така, че да може да ги разпознае и да образуват пътеводни знаци, предназначени да ни показват обратния път. Това бе уместна предпазливост, но последвалите събития я направиха излишна.

След три часа уморителен поход стигнахме едва до полите на планината. Тук Ханс даде знак за почивка и ние закусихме скромно. За да не губи време, чичо ми поглъщаше храната на големи хапки. Но тоя престой бе също използуван за почивка и професорът се принуди да се подчини на Ханс, който даде знак да тръгнем отново едва след един час. Тримата исландци — също така мълчаливи като другаря си ловец — закусиха скромно, без да нарушат мълчанието.

Едва сега почнахме да се изкачваме по склоновете на Снефелс. По силата на някаква зрителна измама, която е често явление в планината, снежният му връх ми се стори много близък, а в действителност бяха необходими дълги и уморителни часове, за да го достигнем. Никаква пръст, нито пък трева не задържаха камъните, те се откъртваха под краката ни и изчезваха в равнината с бързината на лавина.

На места склоновете на планината образуваха с хоризонта ъгъл най-малко от 36 градуса. Човек не можеше да се катери по тях и стана нужда да заобикаляме не без мъка тия каменисти стръмнини. Тогава си помагахме взаимно с нашите бастуни.

Трябва да подчертая, че чичо ми вървеше колкото може по-близо до мен, не ме изпускаше из погледа си и неведнъж ми предложи като надеждна опора ръката си. Той лично притежаваше някакво вродено чувство на равновесие и нито веднъж не се препъна. Въпреки тежкия си товар исландците се катереха пъргаво като планинци.

Когато погледнах на каква височина се изправя върхът на Снефелс, стори ми се невъзможно да се изкачим горе по-такава стръмнина. За наше щастие след цял час умора и напрежение неочаквано се появи нещо като естествено стълбище сред обширния снежен килим, разстлан върху склоновете на вулкана, и това много улесни изкачването ни. Стълбището бе образувано от един от многото каменни потоци, изхвърлени при изригванията и наричани на исландски „stina“. Самото разположение на планинските склонове бе спряло тази лавина, която е щяла да се влее в морето и да образува там някои нови острови.

Но при това положение тя ни оказа огромна помощ. Наклонът ставаше все по-стръмен, но тия каменни стъпала ни позволяваха лесно да го преодолеем. Изкачвахме се толкова бързо, че когато за миг поизостанах от другарите, които продължаваха да вървят, за кратко време те се отдалечиха толкова много, че виждах някакви съвсем мънички фигури.

В седем часа вечерта бяхме изкачили двете хиляди стъпала на стълбището и се озовахме на някакво плато, върху което лежеше конусът на вулкана.

Под нас, на три хиляди и двеста стъпки, се разстилате морето. Границата на вечните снегове бе задмината. В Исландия тя е доста ниска поради постоянните валежи. Беше ужасно студено, вятърът духаше силно. Чувствувах се изтощен. Професорът разбра, че краката ми отказват да се подчиняват и въпреки нетърпението си реши да спрем. Той направи знак на ловеца, който само поклати глава и каза:

— Ofvanfor.

— Трябвало да отидем още по-високо — каза чичо ми. И той запита Ханс за причината на този отговор.

— Mistour — отвърна водачът.

— Ja, mistour — довтори един от исландците с уплашен глас.

— Какво значи тая дума? — попитах аз с тревога.

— Погледни — каза чичо ми.

Погледнах към равнината: огромен стълб пясък и прах, примесен със ситна пемза, се издигаше нагоре и се извиваше като вихрушка. Вятърът го носеше към склоновете на Снефелс, на които бяхме стъпили. Тази плътна завеса, спусната пред слънцето, хвърляше сянка върху планината. Наклонеше ли се смерчът, щеше да ни обгърне в бесния си вихър. Това явление, което исландците наричат именно „Mistour“ се случва често, щом повее вятър откъм ледниците.

— Hastiet, Hastiet! — се провикна водачът ни.

Без да зная датски, веднага разбрах, че трябва да последваме бързо Ханс. Той започна да обхожда конуса на кратера, но косо, за да улесни вървежа; след миг смерчът се блъсна в планината и тя потрепери от удара, камъните, вдигнати от вихъра, полетяха като дъжд по време на изригване. За щастие ние се намирахме вече на отвъдния склон на планината и бяхме вън от всяка опасност; ако водачът ни не бе проявил предвидливост, нашите тела, превърнати на прах, щяха да паднат надалеч като съставна част от някой неизвестен метеор.

Но Ханс сметна за неблагоразумие да прекараме нощта на открития склон на планината и ние продължихме зигзагообразното си изкачване. Оставаше ни да преодолеем само хиляда и петстотин стъпки, но те ни отнеха пет часа. Само в заобикаляния, криволичене и връщане в обратна посока изминахме едно разстояние най-малко от три левги. Изнемогвах. Умирах от студ и от глад. Поразреденият въздух не ми достигаше.

Най-сетне в единадесет часа вечерта при пълен мрак достигнахме върха на Снефелс. Преди да се приютя във вътрешността на кратера, можах да се полюбувам на „среднощното слънце“, което бе достигнало най-ниската точка в своя път и хвърляше бледите си лъчи върху заспалия в краката ми остров.