Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА

Предполагам, че беше около десет часа вечерта. След това произшествие първото възприятие, което заработи, бе слухово. Почти веднага почнах да чувам. В галерията се възцари тишина и грохотът, който с часове ме бе проглушавал, заглъхна. Най-сетне долових като някакъв шепот следните думи на чичо си:

— Изкачваме се!

— Какво искате да кажете? — възкликнах аз.

— Да, ние се изкачваме! Изкачваме се!

Протегнах ръка и напипах стена. Ръката ми се разкървави. Изкачвахме се с голяма бързина.

— Факелът! Факелът! — възкликна професорът.

Ханс едва успя да го запали и макар пламъкът да бе обърнат надолу от възходящото ни движение, той хвърляше достатъчно светлина, за да виждаме наоколо.

— Така си мислех — каза чичо ми. — Намираме се в същински кладенец, който няма дори и четири разтега в диаметър. Водата достигна дъното на галерията и сега се изкачва заедно с нас.

— Къде?

— Това не зная, но трябва да сме готови да посрещнем всяка изненада. Изкачваме се с една бързина, която преценявам на два разтега в секунда или сто и двадесет тоаза в минута, или повече от три левги и половина в час. При такава бързина може да извървим доста път.

— Да. Ако нищо не ни спре и ако този кладенец води изобщо донякъде! Но ако той е затворен и ако въздухът постепенно се сгъсти под натиска на водната маса, ние ще бъдем смазани!

— Аксел — отвърна професорът съвсем спокойно, — положението ни е почти отчайващо, но имаме известни възможности да се спасим и аз мисля за тях. Всеки миг можем да загинем, но можем и всеки миг да бъдем спасени. Трябва да сме в състояние да използуваме и най-малките благоприятни обстоятелства.

— Но какво да правим?

— Трябва да се нахраним, за да възстановим силите си.

При тия думи погледнах вторачено чичо си. Сега вече трябваше да му нанеса удара, който исках да му спестя.

— Да се нахраним ли? — измънках аз.

— Да, и то веднага.

Професорът каза няколко датски думи на Ханс, който поклати глава.

— Как! — изрева професорът. — Нима сме останали без храна?

— Да. Ето какво е останало — едно парче сушено месо за трима ни!

Чичо ми ме гледаше, сякаш не искаше да разбере смисъла на думите ми.

— Е — казах аз, — още ли смятате, че ще можем да се спасим?

Не последва никакъв ответ.

Мина цял час. Започнах да изпитвам ужасен глад. Спътниците ми също страдаха, но никой от нас не смееше да посегне на тази жалка храна.

Междувременно ние продължавахме да се изкачваме бързо. Понякога дъхът ми се пресичаше като на въздухоплавателите, които се издигат прекалено бързо във висините Но ако те трябва да се борят срещу все по-големия студ, който срещат в горните атмосферни пластове, ние бяхме подложени на обратно действие. Температурата се повишаваше с обезпокоителни размери и достигаше положително четиридесет градуса.

Какво ли означаваше тази промяна? Досега фактите потвърждаваха теорията на Дейви и на Лиденброк. Досега огнеупорните скали, електричеството, магнетизмът създаваха особени условия, които измениха природните закони, като влияеха да се поддържа умерена температура, защото според мен теорията на вътрешния огън продължаваше да бъде единствената приемлива хипотеза. Не бяхме ли сега тласнати в една среда, дето тези явления се проявяваха с неумолима закономерност и в която температурата превръщаше скалите в огнетечна маса? Аз се страхувах от това и го казах на професора.

— Ако не се удавим или не си разбием главите и ако не умрем от глад, остава ни най-малко възможността да изгорим живи.

Професорът само вдигна рамене и се задълбочи в размишления.

Мина един час. Като изключим лекото повишаване на температурата, положението с нищо не се е променило. Най-сетне чичо ми наруши мълчанието.

— Сега — каза той — трябва да решим.

— Какво има за решаване? — попитах аз.

— Трябва да възстановим силите си. Ако се опитаме да продължим живота си с няколко часа, като пестим останалата ни храна, ние ще бъдем слаби до последния миг.

— Да. До последния миг, който няма да закъснее.

— А дотогава, ако ни се представи някоя възможност за спасение, откъде ще черпим сили да действуваме?

— Но след като изядем това парче месо, какво ще остане?

— Нищо, Аксел, нищо. Но по-хубаво ли ще се нахраним, ако го изядем с очи? Ти разсъждаваш като безволев човек, като същество, лишено от всякаква енергия!

— Не се ли отчайвате! — възкликнах аз с раздразнение.

— Не! — отвърна твърдо чичо.

— Вие продължавате да се надявате, че има някаква възможност за спасение?

— Да, разбира се! Не мога да допусна, че докато сърцето на един човек, надарен с воля, тупти, докато в тялото му трепти живот, той може да отстъпи пред отчаянието.

Какви думи! Човекът, който ги произнасяше при такива обстоятелства, беше очевидно с необикновена закалка.

— Но какво искате да направите? — запитах аз.

— Искам да изядем до последна троха храната, която ни остава, и да възстановим изразходваните си сили. Нека този обед бъде последен! Но вместо да бъдем изтощени, поне ще бъдем отново мъже.

— Тогава да изядем всичко! — извиках аз.

Чичо ми взе парчето месо и няколкото сухара, спасени при корабокрушението, раздели всичко на три равни части и ги раздаде. Това представляваше около един фунт58 храна за всеки от нас. Професорът ядеше лакомо и с някакво трескаво настървение; аз — въпреки глада — ядях без удоволствие, почти с отвращение; Ханс, както винаги невъзмутим, дъвчеше бавно и безшумно малки хапки с присъщото спокойствие на човек, който не се безпокоеше за бъдещето. Той бе намерил една манерка, пълна до половина с хвойнова ракия, и ни предложи това благотворно питие, което ме пооживи.

— Fortraffling! — каза Ханс, като отпи от ракията.

— Чудесно! — отвърна чичо ми.

Бях малко обнадежден. Но ние се хранехме за последен път. Беше пет часа сутринта.

Човек е така устроен — когато е здрав, не може да си представи, че може да се разболее. Веднъж задоволил нуждата от храна, той трудно може да си представи ужасите на глада. Той трябва да ги усеща, за да ги разбере. Така че след дълги пости достатъчни са няколко хапки месо и сухар, за да забравим някогашните си терзания.

След като се нахранихме, всеки се отдаде на собствените си размишления. За какво ли мислеше Ханс, този човек от Крайния запад, у когото надделяваше фаталистичното примирение на ориенталците? Аз се отдадох на спомените, пренесох се на земната повърхност, която не би трябвало да напускам. Къщата на Кьонигщрасе, клетата ми Гройбен, добрата Марта се мярнаха като някакви видения пред очите ми и ми се стори, че долавям сред злокобния грохот, който пробягваше по гранитните масиви, шума на земните градове.

Чичо ми беше „винаги на своя пост“. Той разглеждаше внимателно с факел в ръка земните пластове и се опитваше да определи къде се намираме, като наблюдаваше тяхното разположение. Неговите сметки или по-точно казано, предположенията му можеха да бъдат само приблизителни. Но един учен е истински учен само когато може да запази хладнокръвие. Разбира се, професор Лиденброк притежаваше това качество, което в него надхвърляше обикновените рамки.

Чух го да шепне геоложки термини, които разбрах, и неусетно се увлякох в последното ни изследване.

— Еруптивен гранит — каза той. — Намираме се все още в примитивната ера. Но ние се изкачваме! Изкачваме се! Кой знае?

Кой знае? Чичо ми не губеше надежда. Той опипа отвесната стена и след малко каза:

— Ето гнайс, а ето и слюда! Така! Наближаваме до пластовете от преходната ера и тогава…

Какво ли искаше да каже професорът? Дали можеше да измери дебелината на земната кора, надвиснала над главите ни? Разполагаше ли с някакво средство, за да направи такова изчисление? Той нямаше манометър и никакво приблизително пресмятане не можеше да го замести.

Междувременно температурата продължаваше да се повишава и аз бях облян в пот сред тази нажежена атмосфера. Тя можеше да се сравни само с топлината, излъчвана от пещите на една леярница, когато изливат разтопения метал. Ханс, чичо ми и аз бяхме принудени да свалим саката и жилетките си. Допирът на най-леката дреха беше непоносим, почти болезнен.

— Не се ли изкачваме към някакво огнище? — извиках аз, когато температурата още повече се повиши.

— Не — отвърна чичо ми. — Това е невъзможно! Невъзможно е!

— Но — възразих аз, след като пипнах скалата — стената пари!

Опитах се да потопя ръка във водата, но веднага я отдръпнах.

— Водата пари! — възкликнах аз. Този път професорът отвърна с яростен жест. Обзе ме непреодолим ужас, който се загнезди в ума ми. Предусещах близка катастрофа, непостижима и за най-смелото въображение. Една мисъл, в началото неясна и плаха, постепенно се превърна в убеждение. Аз я отхвърлих, но тя се връщаше упорито. Не смеех да я назова, но убеждението ми се засили от някои неволни наблюдения. При слабата светлина на факела можах да забележа, че гранитните пластове се размърдаха, бях свидетел на едно природно явление, в което електричеството играеше някаква роля; и после необикновената топлина, врялата вода!… Реших да погледна компаса.

Той беше пощурял!