Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

Петък, 21 август — на следния ден чудният гейзер изчезна. Вятърът се усилва и ни отдалечава от остров Аксел. Бученето постепенно заглъхва.

Изглежда, че след малко времето ще се промени дотолкова, доколкото може изобщо да се говори тук за време. Атмосферните пари са наситени с електричество. Облаците надвисват над морето и добиват равномерен маслинен цвят. Електрическите лъчи едва успяват да проникнат през тази непроницаема завеса, спусната пред сцената, на която ей сега ще се разиграе драмата на бурите.

Като всяко живо същество аз изпитвам особено чувство от приближаването на стихията. На юг кълбестите облаци са зловещи. Те имат оня „неумолим“ вид, който често съм наблюдавал пред буря. Въздухът е тежък. Морето — тихо.

В далечината облаците приличат на едри, натрупани в живописен безпорядък кълба памук. Те постепенно набъбват и се сливат. Толкова са тежки, че не могат да се откъснат от линията на кръгозора, но силните пориви на вятъра ги разпръскват; те потъмняват и се разстилат в страшна наглед маса. Навремени някой кълбест облак, още осветен, подскача върху този сивкав килим, преди да бъде погълнат от непроницаемата му маса.

Очевидно въздухът е наситен с електричество. Пропит съм цял с него и косите ми са щръкнали, като че съм се приближил до електрическа машина. Струва ми се, че ако в този момент моите спътници ме докоснат, ще получат силен удар.

Към десет часа признаците на бурята се засилват. Вятърът стихва, сякаш за да поеме дълбоко въздух. Облакът прилича на огромен мях, в който се събират урагани.

Не искам да вярвам в заканите на небето и все пак не мога да се стърпя да не кажа:

— Времето се разваля.

Професорът не отговаря. Той е в убийствено настроение при вида на безкрайната водна шир. Той само вдига рамене.

— Ще има буря — повтарям аз, като посочвам кръгозора. — Облаците падат ниско над морето, сякаш искат да го смажат.

Пълна тишина. Вятърът утихва. Природата прилича на мъртвец, тя вече не диша. На мачтата блуждае пламъче, което е известно под името „огъня на свети Елм“51. Платното е увиснало на тежки дипли. Салът не се помръдва сред притихналото море. Ние вече не се движим и при това положение би трябвало да приберем платното, което още при първото сблъскване с бурята може да ни погуби.

— Да свалим платното и отсечем мачтата — предлагам аз — Това ще бъде по-разумно.

— Не, дявол да го вземе! — провиква се чичо ми. — Хиляди пъти не! Нека ни грабне вятърът, нека буря да ни понесе, но искам най-сетне да видя скалите на някой бряг, та ако ще салът да се разбие на парчета.

Чичо ми не успява да се доизкаже, на юг хоризонтът внезапно се променя, облаците се изливат в дъжд, въздухът нахлува, за да запълни безвъздушното пространство, образувано при кондензирането на парите, и се превръща в ураганен вятър. Той връхлита от самите недра на пещерата. Небето потъмнява и едва успявам да нахвърля откъслечни бележки.

Салът се надига над вълните и полита напред. Чичо ми пада. Пропълзявам до него. Той се е вкопчил здраво в някакво въже и зрелището на развилнелите се стихии го радва.

Ханс не се помръдва. Дългите му коси, развени от вятъра, прилепват върху невъзмутимото му лице, като му придават странно изражение — космите са настръхнали с искрящи светлинки. Страшната му маска наподобява лицето на първобитен човек, съвременник на ихтиозавъра и мегатериума.

Мачтата обаче устоява. Платното се издува като готов да се пръсне мехур. Салът лети със скорост, която не мога да определя, но все пак по-бавно от водните бразди, които той чертае като ясни прави линии на повърхността.

— Платното! Платното! — викам аз и правя знак да го приберат.

— Не! — противопоставя се чичо ми.

— Nej! — повтаря и Ханс, като клати леко глава. Дъждът обаче се излива с рев и притуля хоризонта, към който летим стремглаво. Преди да стигнем облаците, те се разкъсват, морето почва да кипи и електричеството, получено от химическите реакции в горните пластове, влиза в действие. Гърмежите се сливат със заслепителните мълнии, безброй светкавици се кръстосват сред тътнежа; изпаренията пламтят; едрите зърна на градушката, които чукат по оръжието и железните инструменти, светват, надигащите се вълни приличат на нажежени хълмове, в които бушува скрит огън, и всеки хребет е окичен с пламък.

Очите ми са заслепени от ярката светлина, а ушите ми ог-глушават от грохота на гръмотевиците. Трябва да се държа за мачтата, която се огъва като тръстика под напора на урагана.

. . . . . . . . . . . . . . . .

(От този момент пътните ми бележки са крайно непълни. Отбелязал съм само някои мисли, написани, тъй да се каже, несъзнателно. Но в самата им лаконичност и дори в неясността личи вълнението, което ме бе обзело, и предават по-добре дори и от паметта състоянието, в което бях изпаднал.)

. . . . . . . . . . . . . . . .

Неделя, 23 август — де се намираме? Летим с несравнима бързина.

Нощта беше ужасна. Бурята не стихва. Ние живеем сред непрекъснатия тътен на гръмотевиците Ушите ни са разкървавени и не можем да разменим нито дума.

Непрекъснато се святка. Виждам как зигзазите на светкавиците докосват водата, връщат се обратно и се разбиват в гранитния свод. Дали няма да се срути? Някои светкавици се разклоняват или се превръщат в огнени кълба, които се пръскат като бомби. Общата шумотевица сякаш се усилва. Тя е достигнала границата на това, което човешкото ухо може да долови, и дори да избухнат едновременно всички погреби на света, не бихме чули повече от това, което чуваме.

От облаците непрекъснато се излъчва светлина и електричество. В атмосферата нещо е нарушено. Многобройни водни колони се издигат нагоре и отново падат, разбити на пяна.

Къде отиваме?… Чичо ми се е проснал на единия край на сала.

Температурата се повишава. Поглеждам термометъра, той показва… (Цифрата е изтрита.).

Понеделник, 24 август — това няма да има край! И наистина защо, като се е променило веднъж състоянието на тази гъста атмосфера, да не си остане такова?

Капнали сме от умора. Но Ханс изглежда както винаги. Салът неизменно лети към югоизток. От остров Аксел сме изминали повече от двеста левги.

По пладне ураганът се усилва. Трябва да вържем здраво всичкия багаж. Ние също се завързваме. Вълните ни заливат.

От три дни не можем да разменим нито дума. Отваряме уста, мърдаме устни, но не долавяме никакъв звук. Дори и когато си говорим на ухо, не можем да се чуем.

Чичо се приближи до мен. Той произнесе няколко думи. Предполагам, че каза: „Загубени сме“, но не съм сигурен.

Реших да му напиша следното: „Да свием платното“. Със знак той ми дава да разбера, че е съгласен. Но докато успее да ми кимне, някакъв огнен диск се появява в края на сала. Мачтата и платното изчезват и виждам как изхвръкват на невероятна височина като фантастичната птица перодактил от първите векове.

Примрели сме от ужас. Синкавобялата топка е колкото десетдюймов снаряд. Тя се разхожда бавно и се върти с голяма скорост като пумпал, шибан от урагана. Тя лази тук-там катери се върху една греда, скача на раницата с храната, спуска се леко надолу, подскача и докосва сандъчето с барут. Ужас! Ние ще хвръкнем във въздуха! Но не! Ослепителният диск се отдалечава и се насочва към Ханс, който го гледа втренчено. После огненото кълбо се отправя към чичо ми, който бързо коленичи, за да го избегне. Най-сетне то се насочва към мене. Аз съм пребледнял и целият треперя, облян от светлина и топлина. Дискът се върти до крака ми. Опитвам се да го отместя, но не мога.

Във въздуха се носи силна миризма на озон. Тя прониква в гърлото и гърдите. Задушаваме се.

. . . . . . . . . . . . . . . .

Не разбирам защо не мога да си отместя крака. Той е като прикован на сала. Внезапно ми става ясно, че това електрическо кълбо е намагнетизирало желязото на сала. Уредите, инструментите, оръжията подскачат и със звън се удрят един о друг. Гвоздеите на подкованите ми обувки са залепнали в някакво парче желязо, забито в дървото. Не мога да поместя крака си.

Най-сетне с цената на огромно усилие успявам да го откъсна в момента, когато топката щеше да ме удари във вихрения си вървеж и да ме повлече, ако…

Ах, каква силна светлина! Топката се пръсва, обливат ни огнени езици.

После всичко угасва. Можах да видя чичо си, проснат на сала. Ханс все още бе на кормилото и буквално „бълваше огън“ под въздействието на електричеството, което е проникнало в него.

Накъде ли се носим? Накъде ли се носим?

. . . . . . . . . . . . . . . .

Вторник, 25 август. Свестявам се от продължителен припадък. Бурята продължава. Светкавиците се развихрят и бесуват като някакво пуснато във въздуха змийско гнездо.

Още ли сме сред морето? Да, и се носим с неизмерима бързина. Минали сме под Англия, под Ламанша, под Франция, а може би и под цяла Европа.

. . . . . . . . . . . . . . . .

Долавям някакъв нов шум. Очевидно морето се разбива о скали.

Но тогава…

. . . . . . . . . . . . . . . .