Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Отначало нищо не видях. Очите ми бяха отвикнали от светлината и аз зажумях. Когато ги отворих отново, учудването ми надхвърли всички граници.

— Море! — възкликнах аз.

— Да — отвърна чичо ми. — Морето Лиденброк. Искам да вярвам, че нито един мореплавател няма да ми оспори честта, че съм го открил, както и правото да носи моето име.

Пред мен се простираше, додето погледът стига, необятна водна шир — началото на някакво езеро или море. Силно извитата дъга на брега беше образувана от ситен, златист пясък, осеян с дребни раковини, в които са живели първите животинки на земята. Морските вълни го заливаха, а шумът им се разнасяше като глух тътен, свойствен за просторните закрити места. Лек ветрец отвяваше морската пяна и пръскаше капчици по лицето ми. По леко наклонения бряг, на стотина разтега от ивицата на вълните, се възправяха огромни скали и недостъпни височини. Някои от тях разкъсваха с острите си ръбове брега и образуваха разяждани от водата носове и полуостровчета. Още по-далеч погледът различаваше ясните им очертания, които се открояваха върху мъгливия фон на кръгозора.

Това бе същинско море с капризен рисунък на бреговата ивица, но пустинно и с необикновено дива природа.

Погледът ми проникваше надалече благодарение на „особената“ светлина, която обливаше и най-малките подробности. Това не беше светлина на слънцето с неговите ослепителни снопове лъчи, нито пък бледата и неясна светлина на луната. Нейното особено трептение и значително по-силният блясък от този на луната подсказваше чисто електрически произход. Това бе постоянно космическо явление — северно сияние, което изпълваше със светла, суха белота тази пещера, в която се ширеше цял океан.

Сводът, надвиснал над главата ми, или ако искате — небето, сякаш беше забулено от големи облаци — подвижни и променливи пари, които понякога вероятно се изливат в обилен дъжд. Смятах, че при толкова голямо атмосферно налягане водата не се изпарява, но въпреки това поради някаква необяснима физическа причина във въздуха се носеха облаци. В момента времето беше „хубаво“, електрическите лъчи обливаха в чудна светлина високите, забулени в сянка облаци, а от време на време между два пласта се провираше някой лъч с ослепителен блясък. Въпреки всичко обаче това не бе слънце, защото светлината му не излъчваше топлина. Гледката беше тъжна и извънредно меланхолична. Небосводът не беше осеян със звезди и над облаците се чувствуваше гранитният свод, който бе прихлупил с цялата си тежест това пространство. Колкото и огромно да бе, то би било тясно за движението и на най-малкия небесен спътник.

Тогава си спомних за теорията на един английски мореплавател, който оприличаваше земята на грамадно кухо кълбо, във вътрешността на което въздухът сияел поради налягането, а две небесни тела — Плутон и Прозерпина, очертавали тайнствени орбити. Дали той не бе налучкал истината?

Ние действително бяхме затворени в една огромна пещера. Човек не можеше да има представа нито за широчината й, защото бреговете се губеха в безкрайността, нито за дължината й, защото погледът се спираше на смътното очертание на хоризонта. Височината й пък надхвърляше няколко левги. Къде ли се намираха гранитните подпори, върху които се опираше този свод? Погледът не стигаше дотам. Някои облаци се носеха на височина от две хиляди разтега. Това бе височина по-голяма от тази на надземните облаци и се дължеше навярно на голямата гъстота на въздуха.

Думата „пещера“ естествено не може да даде представа за това огромно затворено пространство. Но думите, с които си служи човекът, са бедни, щом той се спусне в недрата на земята.

Впрочем аз не знаех с кое геоложко явление да се обясни съществуването на подобна пещера. При изстиването на земята ли се бе създала тя? От разказите на пътешественици знаех за съществуването на някои прочути пещери, но нито една от тях нямаше тези размери.

Пещерата Гуахара в Колумбия е била изследвана от Хумболт. Тя не е разкрила цялата си дълбочина, ученият успял да достигне само на две хиляди и петстотин стъпки под земята. Но тя навярно не се е спускала много по-дълбоко. Огромната пещера на Мамонтите в Кентъки има наистина гигантски размери. Сводът се простира на петстотин стъпки над бездънното езеро. Изследователите са проникнали десет левги навътре, без да стигнат до края. Но какво представляваха ония празнини в сравнение с тази, която наблюдавах с нескрито възхищение — небето от изпарения, електрическото сияние и огромното море, затворено между стените? Въображението ми беше безсилно пред тази необятност.

Наблюдавах мълчаливо всички тия чудеса. Нямах думи, за да изразя чувствата си. Струваше ми се, че се намирам на някоя далечна планета — Уран или Нептун — и наблюдавам природни явления, непостижими за жителите на земята. За нови усещания са нужни нови думи, но моето въображение не беше чак толкова богато. Гледах, мислех, възхищавах се, бях изумен и в същото време изпитвах известен ужас.

От неочакваната гледка лицето ми бе поруменяло. Бях почнал лечение чрез учудване и с помощта на тази нова терапия се излекувах. Свежият сгъстен въздух ме ободряваше дробовете ми поемаха обилно кислород.

Човек лесно ще разбере, че след като сме били затворени четиридесет и седем дни в тясна галерия, повеят на наситения с влажни солни изпарения ветрец беше истинска наслада.

Не съжалявах за тъмната галерия. Чичо ми, привикнал вече с тия чудеса, не проявяваше никакво учудване.

— Имаш ли достатъчно сили, за да се поразходиш? — ме запита той.

— Разбира се — отвърнах му. — Какво по-приятно от това.

— Тогава хвани ръката ми, Аксел, и да тръгнем по брега.

Приех предложението му с готовност и ние закрачихме по брега на непознатия океан. Вляво почти отвесни скали, натрупани една върху друга, образуваха внушителна грамада, която правеше чудно впечатление. По склоновете им се спускаха с грохот многобройни водопади и бистрите им води се разбиваха о скалите. Леки пари изскачаха между скалите и издаваха наличието на горещи извори, а поточета се вливаха тихо в обшия басейн и огласяха с приятното си ромолене околността.

Между тия поточета познах и нашия верен спътник — Хансбах. Той току-що се бе влял спокойно в морето, сякаш открай време си бе текъл така.

— Занапред ще ни липсва — казах аз и въздъхнах.

— А — отвърна пренебрежително професорът. — Какво значение има дали ще е това поточе, или някое друго?

В отговора личеше неблагодарност.

Но в този миг вниманието ми бе привлечено от необикновена гледка. Бяхме заобиколили една висока скала и на петстотин крачки от нас се появи висока, гъста и буйна гора. Дърветата бяха средно високи, очертани с ясни геометрически контури като слънчобрани. Въздушните течения сякаш не оказваха никакво въздействие върху листата им и те стояха неподвижни сред ветровете като някаква вкаменена кедрова гора.

Ускорих крачки. Не можех да позная тия необикновени растения и да ги причисля към един от двете хиляди познати видове. Може би трябваше да им се отреди особено място в царството на водораслите? Не. Когато стигнахме под сянката им, учудването ми отстъпи място на възхищението.

Наистина виждахме пред себе си създания на земята, но разкроени в огромни размери Чичо ми ги нарече веднага с тяхното име.

— Това е просто гора от гъби — поясни той.

И имаше право. Човек може да си представи как се бяха развили тия растения, които обичат топлите и влажни места. Знаех, че според Бюлиар прахудката може да достигне от осем до девет стъпки в окръжност; но тук се касаеше до обикновени бели печурки, високи от тридесет до четиридесет стъпки, и чадърчета със същите размери в диаметър. Бяха израснали тук с хиляди и светлината не можеше да проникне под сенчестите им чадърчета. Под съединените им куполи, прилични на кръглите покриви на някой африкански град, цареше пълен мрак.

При все това реших да проникна по-далеч. От месестите сводове лъхаше смразяваш студ. Лутахме се половин час в тази влажна тъмница и когато се върнахме на морския бряг, изпитвах чувство на облекчение.

Но растителността на тази подземна страна не се ограничаваше само с тези гъби. Малко по-далеч се изправяха на групи многобройни дървета с обезцветени листа. Познах ги веднага: това бяха скромните храсти на нашата земя, но с огромни размери — високи сто стъпки ликоподи, гигантски силигарии, папрати, високи колкото планински бор, лепидодендрони с раздвоени кръгли стебла, украсени с дълги, обрасли с твърди бодили като огромни кактуси листа.

— Чудесно! Великолепно! Възхитително! — възкликна чичо ми. — Това е растителността на вторичната ера, преходната ера. Ето скромните ни градински растения, които са били дървета в първите векове на света Гледай, Аксел, възхищавай се. Това е истински празник за един ботаник!

— Имате право, чичо. Сякаш провидението е поискало да запази в този огромен парник тия праисторически растения, така умело възпроизведени от въображението на учените.

— Така е, мое момче. Това е парник, но добре ще бъде да прибавим, че това може да е и зверилница.

— Зверилница ли?

— Положително. Виж прахта, която тъпчем — костите, пръснати по земята.

— Кости! — извиках аз. — Това са наистина кости на допотопни животни.

Спуснах се към тия многовековни останки, направени от една неразрушима материя45. Назовавах, без да се колебая, имената на тези огромни кости, които приличаха на изсъхнали дървени стебла.

— Ето долната челюст на мастодонта, ето и кътниците на динотериума46, а това е бедрена кост, която може да принадлежи само на най-големия от тия зверове — мегатериума47. Това е наистина цяла зверилница. Тия кости положително не са били донесени тук от някаква стихия. Тези животни са живели край бреговете на това подземно море, под сянката на тези дървоподобни растения. Вижте, ето и цели скелети. И въпреки всичко…

— Въпреки всичко? — запита чичо ми.

— Не мога да си обясня съществуването на такива четириноги в тази гранитна пещера.

— Защо?

— Защото те са се появили на земята едва през вторичната ера, тогава, когато седиментната почва се е образувала от утайките и е изместила нажежените скали от първичната ера.

— На твоето възражение, Аксел, имам много прост отговор — тази почва е образувана от седименти.

— Как е възможно на такава дълбочина от земната повърхност?

— Разбира се. Геологията може да обясни този факт. В дадена епоха земята е била покрита с еластична кора, подчинена на свивания и повдигания въз основа на законите на земното притегляне. Вероятно е имало свличане на почвите и част от седиментните терени са могли да потънат в дъното на бездните, които внезапно са се разтворили.

— Това е възможно. Но щом като тези допотопни животни са живели в тези подземия, кой може да твърди, че някой от тия зверове не продължава да скита в тези мрачни гори или зад тия стръмни скали?

При тази мисъл се поогледах страхливо. Но нито едно живо същество не се показваше на пустинния бряг.

Почувствувах се малко уморен и приседнах върху една скала, издадена към морето В подножието й вълните шумно се разбиваха Оттук погледът ми обхващаше целия залив, който представляваше дълбоко врязан полукръг. В дъното се гушеше някакъв естествен пристан, ограден от пирамидални скали. Притихналите му води бяха защитени от ветровете. Тук свободно можеха да хвърлят котва няколко шкуни. Очаквах да се появи кораб с вдигнати платна и да заплава към открито море под южния вятър.

Но тази илюзия бързо се разсея. Ние бяхме наистина единствените живи същества в този подземен свят. Когато вятърът стихваше, над сухите скали се спущаше мълчание по-дълбоко и от безмълвието на пустините и тегнеше върху повърхността на океана. Тогава се опитвах да проникна отвъд далечните мъгли, да разкъсам тази завеса, спусната на тайнствения фон на хоризонта. Какви ли не въпроси напираха на устните ми? Къде свършваше това море? Къде ли водеше то? Ще може ли някога да достигнем отсрещния му бряг?

Чичо ми не се съмняваше в това. Аз го желаех, но в същото време се боях.

Прекарахме цял час захласнати във възхитителната гледка. После тръгнахме обратно по песъчливия бряг и се върнахме в пещерата. Уморен от тия странни мисли, заспах дълбок сън.