Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

И наистина водата трябваше да се пести. Запасите можеха да стигнат само за три дни. Това разбрах по време на вечерята, а надеждата да срещнем някой извор в тия почви от преходния период беше съвсем малка.

На другия ден продължихме да вървим под безкрайните сводове на тунела. Вървяхме, почти без да продумаме. Мълчаливостта на Ханс ни бе заразила.

Пътят не беше кой знае колко стръмен нагоре, понякога дори ми се струваше, че се наклонява надолу. Но това едва ли можеше да успокои професора, защото естеството на пластовете не се променяше и все повече личаха белезите на преходния период.

От електрическата светлина стените, образувани от шисти, варовици и червеникави пясъчници, блестяха ослепително. Човек можеше да си помисли, че се намира в някакъв изкоп, прокаран в Девоншир, областта, която е дала името си на този вид почва. Стените бяха покрити с прекрасен мрамор. Сивозеленикав, прошарен с причудливи бели ивици; друг припламваше в червеникави тонове или жълтееше, изпъстрен с червени петна. По-далеч се виждаха тъмни мрамори, в които варовикът беше ярко оцветен.

Върху повечето от тия мрамори личаха отпечатъци от низши животни, но от снощи насам животинският свят беше почнал да отбелязва очевиден напредък. Вместо триболити забелязах останки на по-съвършени видове. Тук се срещаха риби от рода на ганоидите38 и своеобразни гущери, в които опитното око на палеонтолога би могло да открие първообразните форми на влечугите. Някога девонските морета са гъмжали от такъв вид животни и останките им са се утаили с хиляди върху новообразуваните скали.

Стана очевидно, че изкачваме стълбата на животинското царство, върхът на което се заема от човека. Но професор Лиденброк сякаш не обръщаше внимание на това.

Той очакваше или да зине някакъв кладенец пред краката му, за да продължи спускането, или да се изпречи някакво препятствие, което няма да ни позволи да продължим. Но вечерта дойде, а тия надежди не се сбъднаха.

В петък, след като бях прекарал една нощ, измъчван от жажда, нашата малка група навлезе още по-навътре в криволичещата галерия.

След десетчасов поход забелязах, че светлината на фенерите се отразява все по-слабо по стените на тунела. Мраморът, шистите, варовикът и пясъчникът отстъпваха място на мрачна, матова обвивка. По едно време тунелът стана толкова тесен, че се допрях до стената.

Когато отдръпнах ръката си, забелязах, че тя е съвсем изчернена. Вгледах се по-внимателно и разбрах, че сме попаднали на каменовъглен пласт.

— Каменовъглена мина! — извиках аз.

— Мина без миньори — отвърна чичо ми.

— Кой знае?

— Аз зная — отсече професорът. — И съм положителен, че тази галерия, която минава през тия въглищни пластове, не е дело на човешка ръка. Но дали това е дело на природата, или не, малко ме интересува. Време е за вечеря. Хайде да вечеряме.

Ханс приготви нещо за ядене. Едва се докоснах до храната и пийнах няколкото капки вода, която ми се полагаше. Само полупразната манерка на водача ни беше останала за утоляване жаждата и на тримата.

След като се нахраниха, другарите ми се опънаха върху одеялата и в съня намериха лек против умората. Но аз не можах да мигна и чак до сутринта броих часовете.

В събота в шест часа тръгнахме отново на път. След двадесетина минути навлязохме в една огромна пещера. Едва тогава се уверих, че човешка ръка не е могла да прокопае тази мина, иначе сводовете щяха да бъдат подпрени с подпори, а те се крепяха по някакво чудо на равновесието.

Тази пещера беше широка стотина стъпки и висока около сто и петдесет. Почвата е била разтърсена от силен трус и под натиска му земният пласт се е разместил и образувал тази кухина, в която за първи път стъпваха обитатели на нашата планета.

Цялата история на каменовъглената ера беше изписана по тия тъмни стени и всеки геолог би могъл лесно да проследи тук отделните й фази. Въглищните пластове бяха разделени от тънки, компактни слоеве пясъчници или глина и като че смазани от горните пластове.

В тази епоха, която предшествувала вторичния период, земята е била покрита с гъста растителност поради тропическия климат и постоянната влага. Тогава земното кълбо е било цялото обвито в изпарения, които не са пропускали слънчевите лъчи.

Оттук следваше и заключението, че високата температура не е била предизвикана от слънцето. А може би то не е било изобщо готово да играе своята живителна роля. Климатите не са съществували и задушната горещина се е разливала равномерно от екватора до полюсите по цялата земна повърхност. Откъде е идвала тази горещина? От вътрешността на земното кълбо.

В разрез с теориите на професор Лиденброк голям огън е тлеел в недрата на земното кълбо. Въздействието му се е усещало и на повърхността на земната кора. Лишени от животворните слънчеви лъчи, растенията не са имали нито багра, нито аромат, но корените им са черпели сили от горещите почви в първите дни от съществуването на земята.

Не е имало почти никакви дървета, а само тревиста растителност — необозрими ливади, папрати, плавуни, сигиларии и астербфилити — видове, които днес се срещат рядко, а тогава са били с хиляди.

Именно на тази буйна растителност се дължи и образуването на каменовъглени залежи. Тогава земната кора е била все още еластична и се е подчинявала на движенията на огненотечната маса, намираща се под нея. Това е предизвикало пукнатини и многобройни свличания. Растенията, въвлечени под водите, постепенно образували значителни наслоения.

По същото време на дъното на моретата започнали да действуват и естествените химически закони, напластените растения се превърнали първо в торфища, а по-късно под въздействието на разни газове и на ферментацията те напълно се вкаменили.

Така са се образували тия каменовъглени пластове, които народите ще използуват още дълги векове, преди да ги изчерпят.

Такива мисли се породиха в главата ми, докато гледах въглищното съкровище, натрупано в тази част на земното кълбо. Тия залежи щяха вероятно да останат неоткрити. Експлоатацията на тия дълбоки находища ще изисква премного жертви. И защо е необходимо, когато въглищата, тъй да се каже, напират на самата земна повърхност в много страни? Тия каменовъглени залежи щяха да си остават така до края на света.

Но ние продължавахме да вървим напред и от тримата само аз бях забравил дългия път и се бях впуснал в геоложки размишления. Температурата беше приблизително същата както при минаването ни сред лавите и шистите. Но обонянието ми бе раздразнено от силна миризма на въглеродно съединение и веднага усетих, че в тази галерия има голямо количество от опасния газ, който миньорите наричат „гризу“ и избухването на който толкова често е предизвиквало ужасни катастрофи.

За щастие осветлението ни бе осигурено от остроумния румкорфов апарат. Ако за нещастие бяхме непредпазливо обходили тази галерия с факли в ръце, ужасна експлозия щеше да сложи край на нашето пътешествие, щеше да унищожи самите пътешественици.

До вечерта обикаляхме из рудника. Чичо ми едва сдържаше нетърпението си, че пътят е все така равен. На двадесет крачки пред нас тъмнината беше непроницаема и това ни пречеше да преценим колко е дълъг тунелът. Бях започвал вече да мисля, че той е безкраен, когато в шест часа вечерта пред нас внезапно се изпречи стена. Нямаше никакъв изход нито вляво, нито вдясно, нито нагоре, нито надолу. Бяхме стигнали, както се казва, до задънена улица.

— Е, толкова по-добре! — извика чичо ми. — Сега поне зная какво е положението. Това не е пътят, следван от Сакнусем, и не ни остава друго, освен да се върнем обратно. Нека починем тази нощ, а до три дни ще стигнем кръстопътя, дето започват двата тунела.

— Да — отвърнах аз. — Ако ни стигнат силите.

— А защо не?

— Защото утре няма вече да имаме вода.

— И смелост ли няма да имаме? — каза професорът, като ме изгледа строго.

Не посмях да му възразя.