Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

В продължение на цял час се мъчех да отгатна причините, които са могли да вдигнат на крак спокойния ловец. Най-безумни мисли се въртяха в главата ми. Стори ми се, че ще полудея.

Най-сетне се чуха стъпки в дъното на бездната. Ханс се връщаше. Плаха светлина запълзя по стените, после блесна в отверстието на тунела. Появи се Ханс.

Доближи се до чичо ми, сложи ръка на рамото му и леко го разбуди. Чичо ми се изправи и запита:

— Какво има?

— Vatten — отвърна ловецът.

Навярно под въздействието на непоносими мъки всеки става полиглот. Аз не знаех нито дума датски, но инстинктивно разбрах какво каза водачът ни.

— Вода! Вода! — провикнах се аз, плеснах с ръце и заръкомахах като обезумял.

— Вода ли? — повтори чичо ми. — Hvar? — запита той исландеца.

— Nedat — отвърна Ханс.

Къде? Долу? Всичко разбирах. Сграбчих ръцете на ловеца и ги стиснах, а той ме гледаше спокойно.

Приготвих се за път без излишно суетене и скоро се спуснахме по тунела, наклонът на който достигаше два фута39, на всеки разтег40.

Един час по-късно бяхме изминали около хиляда тоаза и бяхме слезли две хиляди фута.

В този момент ясно доловихме необикновен звук в самите гранитни стени — някакъв глух тътен, приличен на далечна гръмотевица. Измина половин час, без да срещнем очаквания извор, и мен отново ме обзе безпокойство, но чичо ми обясни произхода на този шум.

— Ханс не се е излъгал — каза той. — Това е бученето на някакъв порой.

— Порой ли? — извиках аз.

— Няма никакво съмнение. Около нас тече някаква подземна река.

Окрилени от надежда, ние ускорихме крачките. Не чувствувах вече умора. Самото ромолене на водата ме освежаваше. Пороят бе текъл дълго време над главите ни, сега клокочеше в лявата стена, като подскачаше и ревеше. Опипвах често скалата с длан, надявайки се да открия следи от влага или процеждане, но напразно.

Мина още половин час, извървяхме още половин миля.

Стана ясно, че по време на отсъствието си ловецът не е отишъл по-далеч. Воден от свойствен на планинците и търсачите на подпочвени извори инстинкт, той „усетил“ този порой зад стената, но положително не бе видял скъпоценната течност и не бе уталожил жаждата си.

Скоро обаче забелязахме, че ако продължаваме да вървим напред, ще се отдалечим от водата, ромоленето на която бе започнало да отслабва.

Върнахме се обратно. Ханс спря точно на мястото, дето реката изглеждаше най-близко до нас.

Седнах край стената, а водите буйно течаха на две стъпки от мен, но отделени с цяла гранитна стена.

Не мислех, нито се запитах дали съществува някакъв начин, за да си набавим от тази вода, обхвана ме нов пристъп на отчаяние.

Ханс ме погледна и усмивка заигра по устните му. Той стана и взе фенера. Последвах го. Той се приближи до стената. Наблюдавах го какво прави. Той прилепи ухо до сухия камък и започна внимателно да се вслушва. Разбрах, че търсеше мястото, дето пороят се чува най-силно. Той установи, че е в лявата стена, на три стъпки от земята.

Бях страшно развълнуван! Не смеех да предугаждам какво ще направи ловецът. Когато той взе копачката и удари в скалата, едва се сдържах да не му ръкопляскам и да не го притисна в обятията си.

— Спасени сме! — извиках аз. — Спасени!

— Да — каза чичо ми възбудено. — Ханс има право! Ах, какъв прекрасен човек! Ние нямаше да се сетим.

Разбира се. Този толкова прост начин не би ни минал и през ума. Няма обаче нищо по-опасно от това, да се копае с кирка в недрата на земята. Можеше да стане някое свличане и да бъдем премазани. Можеше пороят да нахлуе през пробива. Тия опасности бяха съвсем реални, но в тоя момент нито свличания, нито наводнения можеха да ни спрат, защото жаждата ни беше толкова силна, че бихме дълбали самото дъно на океана, за да я уталожим!

Ханс се залови на работа, която нито аз, нито пък чичо ми можехме да свършим. Нетърпението щеше да тласка ръката ни и под припрените удари на кирката гранитните отломки щяха да хвърчат. Но водачът, спокоен и умерен, разбиваше постепенно скалата, като й нанасяше чести, леки удари и дълбаеше половин стъпка отвор. Боботенето на пороя се засили и предусещах как благотворната вода се стича по устните ми.

Скоро копачката навлезе две стъпки в гранитната скала. Повече от час продължаваше работата. Аз треперех от нетърпение. Чичо ми искаше да вземе решителни мерки. Едва успях да го възпра. Той беше вече взел копачката си, когато внезапно се разнесе свистене. От отвора бликна водна струя и удари отсрещната стена.

Ханс едва не падна от силата на струята и не можа да сподави болезнения си вик. Потопих ръката си във водата и също извиках силно: изворът беше кипящ.

— Сигурно е сто градуса гореща! — извиках аз.

— Тя ще изстине — каза чичо ми.

Тунелът се изпълни с пара, а едно поточе се образува и рукна сред подземните лъкатушения. Малко след това отпихме първата глътка.

Каква наслада! Каква несравнима наслада! Каква бе тази вода? Откъде идеше тя? Това нямаше значение. Това беше вода макар и топла, тя ни възвърна живота, готов да отлитне. Пиех, без да спирам, без дори да усещам вкуса й.

Едва след като се насладих, извиках:

— Но тази вода е желязна!

— Чудесно, тя е полезна за стомаха! — отвърна чичо ми. — И много минерална. Това пътешествие ще свърши работата на едно летуване в Спа или Теплиц41!

— Ах, колко е вкусна!

— И как още! Вода, черпена на две левги под земята! Тя има слаб, но приятен вкус на мастило. Това е чудесна придобивка, която дължим на Ханс, затова предлагам да наречем това спасително поточе на негово име.

— Отлично! — извиках аз.

И името „Хансбах“42 бе единодушно прието. От това Ханс никак не се възгордя. Той уталожи жаждата си разумно и се облегна в един ъгъл с обикновеното си спокойствие.

— А сега — казах аз — не бива да хабим тази вода.

— Че защо? — каза чичо ми. — Предполагам, че изворът е неизчерпаем.

— Нищо. Да напълним манерките и меха, а после ще се опитаме да заприщим отвора.

Моят съвет бе възприет. Ханс се опита да запълни отвора в гранитната стена с кълчища и гранитни отломки. Това не бе лесно. Налягането беше много голямо и усилията му отиваха напразно. Изгорихме си ръцете, без да успеем да направим каквото и да е.

— Ако се съди по силата на струята, водите на тази река са очевидно много дълбоки — казах аз.

— Безсъмнено — каза чичо ми. — При тридесет и две хиляди стъпки дълбочина налягането е равно на хиляда атмосфери. Но хрумна ми една идея.

— Каква?

— Защо сме се заели тъй упорито да запушваме този отвор?

— Ами защото…

Трудно можех да намеря някаква причина.

— Когато свършим пак водата, сигурни ли сме, че ще намерим с какво да напълним нашите манерки?

— Естествено, не.

— Тогава нека оставим водата да си тече. Тя ще си проправи път по естествения наклон, ще ни сочи пътя и освежава.

— Отлична идея! — извиках аз. — Щом това поточе ще ни бъде спътник, няма вече никаква причина да не успеем в намеренията си.

— А, съгласи ли се с мене, момчето ми — каза професорът, като се засмя.

— Напълно съм съгласен с вас!

— Чакай! Нека си починем няколко часа.

Наистина бях забравил, че е вече нощ. Хронометърът ми припомни това. След малко, нахранени и утолили жаждата си, ние потънахме в дълбок сън.